66-годишна жена посетила гинеколог и уверявала, че е в деветия месец от бременността — но след прегледа лекарят видял нещо, от което буквално застинал от ужас
66-годишната Лариса Петровна решила да отиде на лекар, когато болките станаха непоносими. Първоначално смяташе, че причината е в стомаха — възрастта, нерви, обикновено подуване. Дори се шегуваше, че яде твърде много хляб и това ѝ „надувало“ корема. Но изследванията, които терапевтът назначи, преобърнаха всичко.
Лекарят прегледа резултатите още веднъж и внимателно каза:
— Госпожо… Знам, че звучи странно, но според тези показатели… вие сте бременна.
— Какво? Аз съм на шейсет и шест години!
— Понякога се случват необясними неща. Но най-добре е да ви прегледа гинеколог.
Тя излезе от кабинета в пълен шок, но някъде дълбоко в себе си… повярва. Има три деца, а когато коремът ѝ започна да расте, реши, че тялото ѝ отново ѝ подарява „късно чудо“. Усещаше тежест, а понякога дори леки движения — и това я убеждаваше още повече.
До гинеколог така и не отиде. Повтаряше си: „Защо ми е? Аз съм майка на три деца, знам как протича всичко. Когато дойде моментът — ще отида да раждам.“
С всеки изминал месец коремът ставаше все по-голям. Съседите се чудеха, а тя им отговаряше с усмивка, че „Бог решил да ѝ подари чудо“. Плетеше малки чорапки, избираше имена и дори купи миниатюрно легълце.
Когато според нейните сметки настъпил деветият месец, Лариса Петровна най-накрая решила да си запише час при гинеколог, за да разбере как ще протече раждането. Лекарят, като видял възрастта ѝ в картата, веднага се напрегнал. Но когато започнал прегледа и видял изображението на екрана, лицето му моментално побледняло
Продължението
Гинекологът замръзна, вперил поглед в екрана. След това бавно дръпна стола назад, свали очилата си и ги остави на масата.
— Госпожо… — гласът му беше дрезгав. — Това… това не е бременност.
Лариса Петровна мигна учестено.
— Какво имате предвид? Коремът ми расте, усещам движения…
Лекарят преглътна трудно.
— Това, което виждам… е тумор. Огромен. Заема почти цялата коремна кухина.
Стаята се завъртя. Ръцете на Лариса изстинаха. Минутите се сляха в едно.
— Но… аз усещах как… мърда — прошепна тя.
В този момент на екрана се появи движение. Врачът също го видя — нещо действително пулсираше вътре.
Той присви очи.
— Това… това е необичайно.
Покани още двама колеги. Всички мълчаха, гледайки монитора. Най-накрая един от тях се обърна към Лариса:
— Имате ли животни у дома? Котки? Кучета?
— Да, имам котка… Защо?
Мъжът въздъхна тежко.
— Туморът е кух. Вътре има движение… защото в него се е настанило животно. Паразит. Рядко, но се случва — каза тихо той. — Важно е да ви приемем в болница незабавно.
Лариса изстина от ужас. Но още преди да успее да отговори, гинекологът, който я преглеждаше, се наведе напред, присви очи и внезапно рязко изключи апарата.
— Не. Това не е паразит — каза той много спокойно. — Това е… хирургичен имплант.
В стаята настъпи мъртва тишина.
— Какъв… какъв имплант? — прошепна Лариса.
Лекарят отвори стария ѝ здравен картон, който изглеждаше съвсем обикновен. Но между страниците намери пожълтяло медицинско удостоверение.
Той го разгърна и пребледня.
— Госпожо Петровна… преди повече от 40 години сте участвали в медицински експеримент.
Лариса отстъпи назад.
— Никога! Нищо такова не помня!
Лекарят я гледаше със смесица от съжаление и ужас.
— След тежка автомобилна катастрофа сте били в кома. Вашите роднини са дали съгласие за участие в експериментална програма. В корема ви е бил поставен капсулен имплант, съдържащ миниатюрен медицински проследяващ модул. Тогава са твърдели, че това ще подпомага възстановяването на нервната система. Но програмата е прекратена години по-късно и всички пациенти — загубени от регистъра.
— Но… защо се движи? — заекна Лариса.
Лекарят пое дълбоко въздух.
— Защото устройството е започнало да се разлага. И активира един от последните си механизми — автостабилизатор, който вибрира. Затова сте мислили, че усещате „шевеления“.
Лариса започна да трепери. Всичко рухна — надеждите, мечтите, малката креватчка, чорапките…
— Защо никой не ми е казал? — едва прошепна тя.
Лекарят затвори папката.
— Защото хората, които са провели експеримента… вече не съществуват като организация. И някой много се е постарал документите да изчезнат. Вие сте една от последните живи участнички.
Той я погледна сериозно.
— Има и още нещо.
— Какво още?…
— Имплантът… се е активирал отново преди около три месеца. Това движение, което усещате — не е случайно. Устройството се включва само при един конкретен сигнал.
— Какъв сигнал? — Лариса почти не дишаше.
Лекарят свали очилата си.
— Сигнал за локализиране. Някой… или нещо… ви търси.
Стаята се изпълни с тишина, в която Лариса чуваше единствено собственото си сърцебиене.
Тя се хвана за корема.
И за пръв път от месеци… не почувства движение. Вместо това — леко, почти нечутo вибриране, сякаш някой наистина изпращаше сигнал.
Лекарят пребледня:
— Устройството… ТОКУ-ЩО отговори на сигнала.
