Съпругата ми настояваше всяка сряда да вечерям сам, защото посещавала болната си леля. Когато лелята дойде неочаквано на рождения ми ден, първите ѝ думи бяха: „Не сме се виждали от сватбата ви.“
Петър стоеше до масата в малкия им апартамент в Русе и държеше ножа над тортата, без да може да помръдне. Свещите вече се бяха разтопили настрани, синът им Никола се въртеше нетърпеливо около столовете, а съседите пееха фалшиво „Честит рожден ден“.
На прага стоеше леля Зорка — дребна, с посребрена коса и яркосиня жилетка, въпреки че навън беше топла априлска вечер. До нея беше жена ѝ от социалните грижи, която я придържаше внимателно под лакътя.
Мая, съпругата на Петър, пребледня така рязко, че чашата в ръката ѝ се разклати. Тя веднага я остави на масата и се усмихна насила.
„Лельо Зорке, каква изненада… Не очаквахме да можеш да дойдеш.“
„И аз не очаквах“, отвърна възрастната жена. „Едно момиче от дома ми каза, че днес имаш повод. Реших, че след като толкова често идваш при мен в сряда, ще ми се зарадваш.“
В стаята стана тихо.
Петър знаеше какво прави Мая всяка сряда. Или поне мислеше, че знае. От почти година тя излизаше малко след шест, обличаше тъмното си палто, вземаше торбичка с плодове и лекарства и му казваше да не я чака буден.
„Леля Зорка няма никого, Пепи. Ако аз не ѝ занеса нещо, кой?“
Той никога не спореше. Дори когато вечерите започнаха да се проточват до полунощ. Дори когато тя се прибираше с мирис на чужд парфюм, който обясняваше с това, че в дома имало много възрастни жени. Дори когато телефонът ѝ оставаше обърнат с екрана надолу на кухненската маса.
Петър не искаше да бъде от онези мъже, които проверяват, следят и задават въпроси. След като баща му беше тормозил майка му с ревност години наред, той беше решил, че никога няма да превърне дома си в разпитна стая.
Само че тази вечер леля Зорка гледаше Мая с объркване, което не можеше да се изиграе.
„Коя сряда, момиче?“, попита тя. „Ти ми донесе цветя на сватбата си и после изчезна. Аз живея в Две могили, не в някакъв дом.“
Мая сведе очи за секунда. Само за секунда. Но Петър го видя.
После тя се засмя леко.
„Лельо, объркала си се. Говорим по телефона всяка седмица.“
„Аз нямам телефон“, каза Зорка. „Знаеш го.“
Никола спря да се върти около масата.
Съседката Ралица се наведе към мъжа си и прошепна нещо, но в тихата стая всяка дума звучеше прекалено ясно.
Петър остави ножа до тортата. Не погледна жена си веднага. Погледна торбичката, която тя беше оставила на стола преди малко.
Тя беше същата, с която всяка сряда „носеше лекарства“.
От нея се подаваше крайче на мъжка риза — бяла, скъпа и с инициали, извезани в тъмносиньо.
Петър прочете буквите и усети как всички сряди от последната година се подреждат в главата му като едно и също изречение, което най-после е получило смисъл.
Буквите бяха „В. К.“
Тъмносини, извезани прецизно върху маншета на бялата риза. Петър ги позна веднага.
Виктор Колев.
Собственикът на фирмата, в която Мая работеше като офис мениджър. Човекът, когото тя наричаше „господин Колев“ в началото, после „Вики“ само когато мислеше, че Петър не слуша. Мъжът, който беше идвал у тях два пъти на вечеря, носеше скъпо вино и потупваше Петър по рамото с усмивката на човек, който е свикнал всички да му се възхищават.
Петър не взе ризата.
Не направи сцена.
Само погледна Мая.
Тя разбра, че е видял. Погледът ѝ се стрелна към торбичката, после към гостите. По лицето ѝ премина онова бързо пресмятане, което Петър беше виждал у нея само веднъж — когато баща ѝ почина и тя трябваше да реши пред кой роднина да плаче и пред кой да се прави на силна.
„Това е от химическо“, каза тя прекалено бързо. „Виктор ме помоли да му я занеса утре.“
Леля Зорка я гледаше объркано.
„Кой е Виктор?“
Мая се обърна към нея.
„Лельо, ти се измори. Дай да те заведем да седнеш.“
„Не съм се изморила“, каза възрастната жена. „Само не разбирам защо казваш, че ме посещаваш всяка сряда. Аз нали ти казах, че съм си добре в Две могили? Съседката ми носи хляб, а жената от социалните идва във вторник.“
Мая стисна устни.
Петър почувства как тишината в стаята започва да прилича на нещо живо. Съседите не знаеха къде да гледат. Никола стоеше до тортата и стискаше хартиената си шапка, без да разбира напълно, но усещаше, че възрастните говорят по онзи начин, след който обикновено идват затворени врати и тих плач.
„Мая“, каза Петър спокойно. „Коя сряда посещаваш леля си?“
Тя го изгледа.
„Не сега.“
„Кога? След още една година ли?“
„Казах ти, че не сега.“
„Тогава защо сега? Защо тя стои на прага ми и казва, че не сте се виждали от сватбата ни?“
Мая направи крачка към него. В гласа ѝ нямаше разкаяние. Имаше яд, че ситуацията не ѝ се подчинява.
„Моля те, не се излагай пред хората.“
Петър се усмихна едва-едва. Не защото му беше смешно.
„Аз ли се излагам?“
Съседката Ралица се изправи.
„Май ще си тръгваме, Пепи. Не е моментът.“
Петър кимна.
„Да. Благодаря, че дойдохте.“
Той не ги караше да останат свидетели на чуждия срам. Не искаше да превръща рождения си ден в пазарен скандал. Но никой не тръгна веднага. Хората се движеха бавно, вземаха якета, целуваха го по бузата и избягваха очите на Мая.
Тя стоеше до масата, изправена и напрегната, сякаш всеки, който излиза през вратата, ѝ отнема по малко от образа, който години беше поддържала.
Леля Зорка най-накрая седна на стола до прозореца. Жената от социалните грижи — Силвия — ѝ донесе чаша вода.
„Извинете“, каза Силвия на Петър. „Не знаех, че ще стане така. Леля Зорка ми каза, че е рожденият ви ден и че племенницата ѝ често говори за вас. Помислих, че ще се зарадвате.“
„Не сте виновна“, отвърна той.
Мая рязко се обърна към нея.
„Вие изобщо защо я доведохте? Никой не ви е канил.“
Силвия се стегна.
„Госпожо, тя е пълнолетен човек. Искаше да дойде. Аз само я придружих.“
„Тя не е добре.“
„Тя е напълно ориентирана.“
Това изречение остана във въздуха.
Мая прехапа устна.
Петър взе торбичката от стола. Ризата на Виктор беше сгъната внимателно. Под нея имаше малка кутия от бижутериен магазин и хотелска карта.
Хотел „Дунав Плаза“.
Стая 408.
Върху картата беше отпечатана дата.
Предишната сряда.
Петър не каза нищо. Прибра картата обратно в торбичката и я остави на кухненския плот.
Мая го видя.
Този път лицето ѝ не просто пребледня. Погледът ѝ се изпразни.
„Пепи…“
„Не“, прекъсна я той. „Не ми обяснявай сега.“
„Трябва да поговорим.“
„Ще поговорим. Но не пред Никола.“
Синът им вдигна глава при името си.
Беше на осем. Косата му стърчеше отгоре, защото цял ден беше тичал с приятелите си. На масата пред него стоеше подаръкът, който беше избрал за баща си — евтина дървена рамка със снимка от морето.
Петър видя, че момчето се опитва да не плаче.
Това беше моментът, в който гневът му се превърна в нещо по-тихо и по-опасно. Не желание да крещи. Не желание да счупи нещо.
Решение.
„Никола“, каза той и се наведе до него. „Ще заведем леля Зорка до колата. После ще хапнем торта, само ние двамата. Става ли?“
Момчето кимна.
„Мама ще дойде ли?“
Петър погледна към Мая.
„Мама има работа да свърши.“
Мая направи крачка напред.
„Какво значи това?“
„Значи, че ще вземеш торбичката си и ще си тръгнеш. Довечера ще спиш другаде.“
„Това е и моят дом.“
„Да. И затова няма да те изхвърля. Но няма да стоиш тук и да гледаш как синът ти се чуди защо майка му лъже.“
„Не съм…“
Тя спря сама.
Не беше нужно да довършва.
Леля Зорка се изправи с помощта на Силвия. Преди да излезе, хвана Мая за ръката.
„Момиче“, каза тя тихо, „не знам какво си направила. Но когато човек почне да лъже за болен роднина, после никоя истина не му вярва лесно.“
Мая дръпна ръката си.
„Не ми говорете така.“
Зорка я погледна спокойно.
„Аз съм стара. На моята възраст хората вече не се страхуват да казват онова, което виждат.“
След като всички си тръгнаха, в апартамента останаха Петър, Никола и Мая.
Тортата стоеше разрязана само наполовина. Свещите бяха угаснали. Един балон се люлееше до прозореца от течението.
Мая събра чашите от масата с прекалено резки движения.
„Ще го обсъдим като възрастни“, каза тя.
„Не“, отвърна Петър. „Ти ще го обясниш като възрастна.“
„Беше грешка.“
„Колко сряди продължи тази грешка?“
Тя не отговори.
„Колко?“
„Не знам.“
„Аз знам. Четиридесет и осем. От януари миналата година.“
Мая го погледна изненадано.
„Броил си?“
„Не. Просто помня кога започна да се прибираш с изключен телефон. Помня кога започна да не искаш да те прегръщам вечер. Помня кога Никола попита защо мама винаги има работа точно в сряда.“
Тя сведе очи.
„Не исках да те нараня.“
Петър усети как нещо вътре в него се затваря.
„Това е най-лесната лъжа, която казват хората, когато вече са наранили някого.“
Мая се обърна към него с яд.
„Ти не разбираш. Нищо не беше нарочно в началото. Виктор ми обръщаше внимание. Питаше ме как съм. Виждаше, че съм уморена.“
„Аз не те виждах ли?“
„Ти беше винаги изморен, Пепи. Все работа, сметки, Никола, майка ти. Като се прибираше, мълчеше.“
„Мълчах, защото работех на две места, за да имаме този дом.“
„Аз не съм искала да живеем така.“
Тези думи го накараха да я погледне истински.
Не като жена си. Не като майката на сина си. А като човек, който беше избрал да превърне неудовлетворението си в чужда вина.
„Как искаше да живеем?“, попита той.
Мая се обърна към прозореца.
„Не знам.“
„С Виктор ли? В хотелски стаи? С неговите подаръци? С чужди ризи в торбата за болната ти леля?“
Тя се разплака. Но сълзите ѝ не го разколебаха.
Петър беше плакал сам през последните месеци, без дори да си даде сметка. Във вечерите, когато тя се прибираше след полунощ и се мушваше в леглото с гръб към него. В моментите, когато усещаше, че нещо липсва, но се срамуваше да го назове, за да не стане като баща си.
Той беше избрал доверието.
Тя беше използвала това доверие като удобно алиби.
„Къде ще отида?“, попита Мая.
„Не знам. При Виктор?“
Тя потрепери.
„Не мога.“
„Защо? Нали той ти е давал онова, което аз не съм?“
Мая го погледна с внезапен страх.
„Не е така.“
„Тогава как е?“
Тя не отговори.
Петър се приближи до масата, взе рамката, която Никола му беше подарил, и я постави на шкафа.
„Ще заведеш Никола на училище утре сутринта. После ще си вземеш най-необходимото. Вечерта ще говорим за него. Не за нас. За нас вече няма какво да говорим днес.“
Мая отвори уста, но точно тогава телефонът ѝ иззвъня.
На екрана се появи: „Виктор“.
Тя го гледаше, без да вдига.
Телефонът звъня дълго.
Петър не каза нищо. Само посочи към торбичката.
„Вземи си нещата.“
Мая излезе от апартамента малко след полунощ. Не с куфар. С две торби и малка раница. Беше казала, че ще отиде при приятелка. Петър не попита коя.
Когато вратата се затвори, той остана в тъмния коридор и слуша асансьора, докато шумът му изчезне надолу.
После отиде в стаята на Никола.
Момчето не спеше.
„Тате?“
Петър седна на края на леглото.
„Тук съм.“
„Мама защо плачеше?“
Той дълго гледа завивката със сини коли.
Искаше да каже нещо, което да защити сина му от всичко. Нещо просто. Нещо като: „Няма нищо.“ Но вече знаеше колко скъпо струват тези две думи, когато не са верни.
„Мама и татко имат труден разговор“, каза той. „Но ти не си виновен за нищо. Разбра ли?“
„Ще се разделите ли?“
Петър преглътна.
„Не знам още какво ще се случи. Но и двамата винаги ще те обичаме.“
Никола се обърна към стената.
„Аз не искам да се местя.“
„Няма да се местиш тази вечер.“
„А утре?“
Петър сложи ръка върху косата му.
„Утре ще ходиш на училище. После ще ядем пица. А след това ще мислим за другите дни.“
Никола кимна, но не каза нищо.
Петър остана до него, докато заспи.
На следващата сутрин се събуди от звънеца на входната врата. Беше седем без десет. Мая стоеше отвън, с лице без грим и с очи, подути от безсъние.
„Не съм спала при Виктор“, каза тя още преди да влезе. „Бях при Деси.“
„Не съм те питал.“
„Трябва да ти кажа нещо.“
Петър се отдръпна от вратата.
„Имаш пет минути. Никола ще стане всеки момент.“
Мая влезе в кухнята и постави на масата малък плик.
„Виктор не е просто… не е само това, което си мислиш.“
Петър я изгледа.
„Не съм сигурен какво още трябва да мисля.“
„Той ми даде пари.“
„За какво?“
Тя не отговори.
„За какво, Мая?“
„За да покрия един заем.“
„Какъв заем?“
Мая започна да плаче отново, този път без да се опитва да изглежда достойно.
„Преди година взех кредит. За козметичното студио на Деси. Тя обеща, че ще ми върне парите за три месеца. После затвори. Остана всичко на мое име.“
Петър я гледаше.
Деси беше най-добрата ѝ приятелка. Жената, при която уж беше спала през нощта. Винаги шумна, винаги с нова чанта и идеи за бизнес, които никога не завършваха добре.
„Колко?“
„Двайсет и осем хиляди.“
В гърдите му се появи нова, по-студена болка.
„Ти взе кредит за двадесет и осем хиляди и не ми каза?“
„Страхувах се.“
„А Виктор?“
„Разбра. Първо ми помогна с една вноска. После с още една. После каза, че можем да уредим нещата.“
„Как?“
Мая сведе глава.
„Искаше да му изпращам информация за фирмата. За офертите, за договорите, за това какво правят другите управители.“
Петър млъкна.
Виктор Колев не беше просто собственик на малка фирма. Беше управител на голяма компания за строителни материали в Русе. Мая имаше достъп до вътрешна кореспонденция, оферти, договори, заплати.
„Ти си му давала фирмени документи?“
„Само неща, които… не мислех, че са важни.“
„Не си мислела? Или не си искала да мислиш?“
„Той ми каза, че това е нормално. Че всички си помагат.“
Петър се почувства така, сякаш пред него стои непозната жена.
Не беше само изневярата. Не беше само лъжата за леля Зорка. Беше поредица от избори, при които Мая всеки път беше избирала да не гледа какво оставя след себе си.
„И колко му дължиш?“
Тя извади лист от плика.
На него имаше сума.
Трийсет и шест хиляди лева.
„Каза, че ако не върна всичко, ще подаде сигнал в работата ми. И ще каже, че съм изнасяла документи срещу пари.“
„А не си ли?“
Мая вдигна очи.
„Не съм взимала пари за документи. Той просто ми плащаше вноските.“
„Това е същото.“
Тя се сви.
„Знам.“
Петър затвори очи за миг.
„И защо носеше ризата му?“
Мая не отговори.
„Кажи ми.“
„Бях в хотела миналата сряда. Той ме помоли да я взема за химическо. Искаше да ме види пак вечерта. Аз не отидох.“
„Защо?“
„Защото каза, че ако продължа да се дърпам, ще ми вземе колата. После каза, че може да говори с теб. Че ти няма да разбереш нищо, защото си бил прекалено добър и тих.“
Петър я погледна.
„Той е прав за едно. Бях тих.“
Мая потрепери.
„Ще ми помогнеш ли?“
Въпросът увисна в кухнята.
Преди година Петър вероятно щеше да помогне. Щеше да изтегли заем, да работи още повече, да се кара с нея за няколко дни и после да се преструва, че всичко е минало.
Но вече разбираше, че помощта, която няма условия, понякога е просто разрешение човек да продължи да руши.
„Ще помогна да намериш адвокат“, каза той. „И ще кажа истината, ако някой ме пита. Но няма да плащам дълга ти. Няма да лъжа за теб. И няма да живеем отново заедно.“
Мая го гледаше, сякаш думите му бяха жестокост.
„Ти ме оставяш.“
„Не. Ти си тръгна всяка сряда. Аз просто спрях да стоя на вратата и да се правя, че не виждам.“
Никола се появи в коридора, сънен и с рошава коса.
„Мамо?“
Мая се обърна към него и коленете ѝ сякаш се поддадоха. Клекна пред него.
„Добро утро, миличък.“
„Ти къде беше?“
Петър видя как тя затваря очи за миг.
„При една приятелка.“
„Ще идваш ли довечера?“
Мая погледна Петър. Той не ѝ помогна с отговор.
„Ще се видим скоро“, каза тя.
Никола не изглеждаше убеден, но се остави да го прегърне.
Когато Мая си тръгна за училището, Петър остана сам в кухнята. На масата бяха листът с дълга, хотелската карта и празната чаша от вчерашната торта.
Той взе телефона си и се обади на Виктор.
Мъжът вдигна след второто позвъняване.
„Петре. Честит рожден ден със закъснение.“
Гласът му беше спокоен. Самоуверен. Все едно говореше с познат от бизнеса, а не с мъжа на жената, с която беше прекарал десетки сряди.
„Трябва да се видим“, каза Петър.
„За какво?“
„За Мая.“
Виктор помълча.
„Нямам какво да обсъждам с теб.“
„Имаш. В единайсет, в кафенето до Дунав мост. Не идвай с хора. Не ми трябват сцени.“
Виктор се засмя тихо.
„И ако не дойда?“
„Тогава ще се видим с адвокат и с ръководството на фирмата ти. Имам хотелска карта, твоя риза, документи за плащанията към Мая и достатъчно свидетели, че тя е работила с твои вътрешни данни.“
Това беше блъф отчасти. Петър нямаше всички документи още.
Но Виктор не знаеше това.
„Не ме заплашвай“, каза той.
„Не те заплашвам. Казвам ти, че за първи път няма да се направя, че не виждам.“
Виктор затвори.
Кафенето беше почти празно. Петър седеше до прозореца с чаша кафе, която не докосна. Беше дошъл по-рано и бе избрал маса, от която се виждаше входът.
Виктор влезе в единайсет и пет.
Беше с тъмносиво палто, скъпи обувки и лице, на което нямаше следа от неудобство. Седна срещу Петър, без да пита дали може.
„Какво искаш?“
Петър постави на масата хотелската карта.
Виктор дори не я погледна.
„Това е между мен и Мая.“
„Не. Това е влезе в дома ми, в леглото ми и в живота на сина ми. Значи вече не е само между вас.“
„Бракът ви е бил слаб. Не обвинявай мен за неща, които са били счупени преди да се появя.“
Петър усети, че преди би скочил. Би хванал мъжа за яката. Би направил точно онова, което Виктор вероятно очакваше — да изглежда като ревнив, беден и ядосан съпруг.
Но той остана неподвижен.
„Мая ми разказа за кредита“, каза.
За първи път лицето на Виктор се промени.
Само леко. Но достатъчно.
„Тя е объркана.“
„Тя е виновна за много неща. Но ти си използвал това.“
„Дадох ѝ пари. Никой не я е принуждавал.“
„Дадохте ѝ пари, после поискахте документи. После поискахте хотелски стаи. После сте я заплашили.“
Виктор се наведе напред.
„Имаш ли доказателства?“
„Тя има съобщения.“
„Тя няма да направи нищо. Тя знае колко ще загуби.“
Петър се усмихна студено.
„Това е проблемът с хората като теб. Вярвате, че всеки може да се купи, защото вие купувате всичко.“
Виктор се облегна назад.
„Какво предлагаш?“
„Прекратяваш всякакъв контакт с нея. Писмено заявяваш, че парите, които си ѝ давал, са лични дарения и няма да претендираш за връщането им. Оттегляш достъпа ѝ до фирмените системи, без да подаваш фалшив сигнал. И предоставяш писмено потвърждение, че нямаш основания да я обвиняваш в кражба.“
Виктор се засмя.
„И защо да го направя?“
„Защото адвокатът, с когото вече говорих, ще изпрати сигнал до управителния ви съвет за конфликт на интереси и злоупотреба със служебно положение. Ще приложи съобщенията. Ще приложи и информацията, че сте изнудвали служителка, с която сте имали връзка.“
„Това ще съсипе и нея.“
„Тя вече е съсипала достатъчно от собствения си живот. Но не ти давам право да довършиш останалото.“
Виктор го гледаше дълго.
После се усмихна отново, но тази усмивка беше друга. Не беше надменна. Беше пресметлива.
„Тя ще се върне при мен.“
Петър поклати глава.
„Не. Тя може да направи каквото реши. Но вече няма да го прави, защото се страхува, че ще я оставиш без избор.“
„Ти наистина мислиш, че си герой?“
„Не. Героят щеше да разбере по-рано. Аз просто закъснях.“
Петър стана.
„Ще чакам отговора ти до утре.“
Виктор не каза нищо.
На следващия ден адвокатът на Виктор изпрати писмо. Не съдържаше признание, разбира се. Хора като Виктор рядко пишеха истината в документ. Но съдържаше отказ от финансови претенции към Мая, прекратяване на трудовите ѝ отношения по взаимно съгласие и клауза за конфиденциалност.
Петър не беше доволен от това.
Не беше възмездие в пълния смисъл. Не беше достатъчно човек като Виктор просто да се отърве с тихо оттегляне.
Но след седмица една бивша служителка на фирмата се свърза с адвокатката на Мая. Беше чула, че Виктор е напуснал внезапно управлението. Разказа за други жени, други „заеми“, други служебни тайни.
После се появиха още.
Виктор не беше паднал заради един хотелски ключ. Беше паднал, защото години наред беше строил властта си върху страха на хора, които смяташе за прекалено слаби, за да говорят.
Когато съветът на фирмата започна вътрешна проверка, той беше отстранен. Партньорите му не искаха името му да стои до компанията. Съпругата му подаде документи за развод. Хората, които преди се смееха на шегите му по скъпите вечери, започнаха да не му вдигат телефона.
Мая се премести в малък нает апартамент близо до автогарата.
Не беше приятно място. Имаше старо обзавеждане, шумни съседи и малка кухня, в която едва се събираха двама души. Но беше нейно. Плащаше го сама с новата си работа в магазин за мебели.
Петър не я спасяваше.
Помогна ѝ с адвокатката. Уговори как ще вижда Никола. Не ѝ пречеше да бъде майка.
Но не ѝ даваше пари, не ѝ позволяваше да влиза в дома му без предупреждение и не приемаше сълзите ѝ като доказателство, че всичко е простено.
Първите месеци Никола се ядосваше и на двамата.
„Защо не можете да сте нормални?“, питаше той.
Петър никога не казваше лоша дума за Мая пред него. Това му струваше усилие. Понякога след като момчето заспеше, той седеше в кухнята и си повтаряше, че детето не трябва да носи същата омраза, която е разрушила доверието между възрастните.
„Мама направи грешки“, казваше му. „Татко също е правил грешки. Но и двамата ще сме до теб.“
Една сряда, няколко месеца след рождения ден, Никола се върна от майка си и остави раницата на пода.
„Тате, мама вече не ходи при леля Зорка.“
Петър го погледна.
„Знам.“
„А леля Зорка добре ли е?“
„Добре е. Скоро ще я посетим.“
Никола се замисли.
„Тя каза, че старите хора не обичат, когато ги използват за лъжи.“
Петър се усмихна тъжно.
„Леля Зорка е права.“
Две седмици по-късно те отидоха до Две могили. Леля Зорка беше в двора си, с яркосинята жилетка и кофа с мушката до краката. Видя Никола и се усмихна широко.
„Ето го рожденикът на баща ти!“
Момчето се засмя.
Петър ѝ носеше торба с лекарства и плодове. Истински лекарства. Истински плодове. Нищо прикрито в тях.
Седнаха в двора, пиха лимонада и слушаха как Зорка разказва за сватбата на Мая. За това как била най-хубавото момиче в бяла рокля, как танцувала до сутринта и как Петър я гледал така, сякаш нищо друго няма значение.
Петър я слушаше спокойно.
Не отричаше, че е обичал Мая.
Любовта не изчезваше само защото истината е грозна. Но можеше да приключи, когато уважението свърши.
На връщане Никола заспа на задната седалка. Петър караше по тихия път към Русе, а в колата миришеше на ябълки и лавандуловия сапун, който леля Зорка им беше дала.
Телефонът му иззвъня.
Беше Мая.
Той спря на една бензиностанция, за да не говори, докато кара.
„Да?“
„Може ли да се видим?“, попита тя.
Гласът ѝ беше по-тих от преди.
„За Никола ли?“
„Не. За нас.“
Петър погледна към сина си през огледалото.
„Няма „нас“, Мая.“
„Знам. Но искам да кажа нещо.“
Той помълча.
„Кажи.“
„Не искам да се връщам. Не сега. Може би никога. Знам, че нямам право да искам това от теб. Но искам да ти кажа, че спрях да обвинявам теб. Дълго си повтарях, че си ме оставил сама, че не ме виждаш, че нямам избор. Това ми беше удобно. Истината е, че имах избор. Просто избрах лесното.“
Петър затвори очи за секунда.
„Благодаря, че го казваш.“
„Това всичко ли е?“
„Не знам. Но е начало на нещо честно.“
От другата страна се чу тихо подсмърчане.
„Ще бъда добра майка за Никола“, каза тя.
„Бъди. Не за да ми доказваш нещо. За него.“
„Да.“
След като затвори, Петър остана няколко минути в колата.
Нямаше усещане за победа. Нямаше сладост от това, че Виктор беше загубил властта и парите си. Нямаше и облекчение, че Мая най-накрая е разбрала.
Имаше само умора и едно странно спокойствие.
Вече не чакаше всяка сряда да види дали жена му ще се прибере.
Не следеше часа. Не гледаше телефона ѝ обърнат на масата. Не си обясняваше миризмите по палтото ѝ и не се убеждаваше, че любовта изисква човек да търпи всичко.
Когато се прибраха, Никола се събуди и взе шепа от ябълките.
„Тате“, каза той. „Следващия ми рожден ден може ли леля Зорка да дойде пак?“
Петър се усмихна.
„Може.“
„И мама?“
Петър отвори входната врата.
„Ако е честна с нас, винаги ще има място на твоя рожден ден.“
Никола кимна, сякаш това беше достатъчен отговор.
В кухнята Петър сложи ябълките в купата. После видя върху шкафа старата торбичка, която Мая беше забравила онази вечер. Беше я държал в чекмеджето, без да знае защо.
Извади я.
Вътре вече нямаше хотелска карта. Нямаше риза. Само смачкан лист от аптеката, вероятно останал от леля Зорка, и стара детска рисунка на Никола.
На нея бяха нарисувани трима души пред син блок. Майка, баща и дете, хванати за ръце.
Петър не я скъса.
Постави я в папка с нещата на Никола.
Миналото не можеше да се направи красиво с една нова рисунка. Но можеше да се остави там, където му е мястото — като част от историята, а не като присъда за целия живот.
И когато в сряда вечерта Никола седна до него на масата, Петър запали лампата в кухнята, сложи две чинии и не остави нито една празна.
