Част 2: Разговорът в мъжката тоалетна

Седях заключена в последната кабина на мъжката тоалетна, притиснала към гърдите си останките от синята перука.

Преди пет минути се бях чувствала като жена, която е направила смел, леко нелеп опит да се върне във времето.

Сега приличах на човек, който е загубил битка с електрически вентилатор.

Един син кичур висеше от лявото ми ухо.

Друг беше залепнал за червилото ми.

Трети — и до ден днешен не знам как — се беше увил около ципа на коженото ми яке.

Опитвах се да извадя фибите, без да счупя нокътя си, когато вратата на тоалетната се отвори.

Чух мъжки гласове.

Замръзнах.

Първата ми мисъл беше да изляза веднага.

Втората беше, че не мога да изляза с коса, приличаща на унищожена синя метла.

Третата беше, че ако изляза и срещна отново онзи с гривната, вероятно ще го ударя с токчето си.

Затова останах в кабинката.

Мъжете застанаха пред мивките.

Чух течаща вода.

После един от тях се изсмя.

— Не мога да повярвам, че така ѝ се закачи перуката.

Познах гласа.

Това беше мъжът с гривната.

Извъртях очи към тавана.

Разбира се.

От всички тоалетни в клуба точно той трябваше да влезе в тази.

Другият глас беше по-нисък.

— Ти какво очакваше? Да танцуваш с гривна, на която има шипове като на средновековна бойна бухалка?

— Не е бойна бухалка. Ръчно изработена е.

— Е, ръчно изработените неща понякога ръчно унищожават чужди перуки.

Чух как първият издиша раздразнено.

— Тя се дърпаше.

Почти отворих вратата, за да изкрещя:

„Аз се дърпах, защото ме влачеше по пода!“

Но тогава другият мъж каза:

— Тя е Виктория, нали?

Ръката ми застина върху синята изкуствена коса.

Мъжът с гривната не отговори веднага.

После тихо каза:

— Да.

— Същата Виктория от 12 „Б“?

— Да.

— Значи не я позна?

— Познах я.

— Тогава защо се държиш като идиот?

Настъпи тишина.

Погледнах към вратата на кабинката.

Кой беше този?

— Не се държа като идиот — каза мъжът с гривната.

— Току-що я събори на дансинга, защото искаше да изглеждаш като вокалиста на някоя забравена метъл група.

— Не нарочно.

— И после ѝ каза, че на нейната възраст трябвало да внимава с аксесоарите.

— Бях ядосан.

— На нея ли?

— На себе си.

— А, разбира се. Това винаги се вижда по начина, по който нападаш другия човек.

Мъжът с гривната въздъхна тежко.

— Ники, може ли поне веднъж в живота си да не коментираш всичко?

— Не. Това е единственото ми удоволствие.

Чух как някой затваря кранчето.

После Ники каза:

— Ти още я харесваш.

Сърцето ми прескочи.

В кабинката изведнъж стана прекалено тясно.

— Не говори глупости.

— Не говоря глупости. Познавам те от училище. Ти можеше да не помниш къде си оставил ключовете, но никога не забрави Виктория.

Мъжът с гривната изруга тихо.

— Минаха двайсет години.

— И?

— И тя вероятно има мъж, деца, ипотека, куче и прекрасен живот, в който няма място за един разведен строителен инженер с гривна, която напада хора.

Изпуснах синята перука.

Падна на пода без звук.

Това беше моментът, в който осъзнах кой е.

Александър Петров.

Сашо.

Момчето от гимназията, което седеше два чина зад мен по математика.

Момчето, което винаги миришеше на цигари и дъвка с мента, но пишеше най-добрите съчинения в класа.

Момчето, което ме беше дразнило заради начина, по който подчертавах с цветни маркери в учебниците си.

Момчето, което веднъж беше казало пред целия клас:

— Ако Виктория някога се усмихне спонтанно, трябва да звъннем на БАН.

Тогава го мразех.

Поне така си мислех.

Всъщност го харесвах толкова много, че се страхувах да не личи.

Той беше различен от останалите.

Не беше най-красивият.

Не беше най-спокойният.

Не беше и най-послушният.

Но беше забавен.

Умен.

И притежаваше онази самоувереност, която аз никога не съм имала.

В последната година от гимназията почти не си говорехме.

Не защото не исках.

А защото бях убедена, че той не ме забелязва истински.

Няколко месеца преди бала той започна да излиза с Мартина — момиче от съседния клас с идеална коса и увереност, която можеше да освети цяла спортна зала.

Тогава си казах, че всичко е приключило, още преди да е започнало.

След завършването заминах за София да уча счетоводство.

После започнах работа.

После се върнах в Пловдив.

После животът стана точно това, което винаги съм планирала.

Таблици.

Срокове.

Данъчни декларации.

Събрания.

Празници, в които проверяваш дали има достатъчно салфетки.

И ето ме сега.

На четирийсет.

В мъжка тоалетна.

С унищожена перука.

Подслушвам мъж, когото не бях виждала от две десетилетия.

— Тя не е омъжена — каза Ники.

Замръзнах.

— Какво?

— Питах Десислава. Каза, че Вики не е омъжена. Няма деца. Живее сама. Има котка.

Мъжът с гривната замълча.

— Не трябваше да питаш.

— Аз не питах за теб. Ние просто си говорехме.

— Никой не си говори за личния живот на човек по този начин „просто така“.

— Добре де, беше за теб.

Тишина.

— И какво? — попита Сашо по-тихо.

— Нищо. Само казвам. Може би животът ти дава втори шанс.

— Животът току-що ме върза за нея чрез синя перука и ми откъсна шипа от гривната. Не съм сигурен, че това е романтична метафора.

— Може да е.

— Ники.

— Добре, млъквам.

Точно тогава вратата на тоалетната се отвори отново.

Чух женски глас.

— Сашо? Ники? Вие вътре ли сте?

Всичко в мен се сви.

Гласът беше на Мартина.

Разбира се.

Жената с идеалната коса.

Жената, която в училище винаги носеше най-хубавите дрехи, имаше най-популярната компания и никога не се потеше, дори по време на физическо.

— Тук сме — каза Ники.

— Деси ви търси. Казва, че ще раздават някакви награди за „най-добър образ от 90-те“.

— Аз печеля — каза Ники. — Дойдох с анцуг на „Адибас“ с четири ленти. Това е автентична фалшификация.

Мартина се засмя.

После каза:

— Сашо, ще ми помогнеш ли с ципа? Закачи се.

Стана ми горещо.

Слушах как той се движи.

Чух шепот.

После вратата се затвори.

Ники тръгна след тях.

Останах сама.

Сама, разчорлена, ядосана и внезапно на двайсет години отново.

Огледалото не лъже

Изчаках още една минута.

После леко открехнах вратата на кабинката.

Тоалетната беше празна.

Излязох и застанах пред мивката.

В огледалото ме гледаше жена, която приличаше на собствената си лоша идея.

Синята перука беше разкъсана на три места. Блестящият ми потник беше леко обърнат. Коженото яке стоеше накриво. На лявата ми буза имаше син косъм, залепнал от червилото.

Но най-лошото беше изражението ми.

Изглеждах наранена.

А аз мразя да изглеждам наранена.

Извадих мокри кърпички от чантата си. Опитах да оправя грима. Разплетох останките от перуката, после се отказах.

Накрая я свалих.

Истинската ми коса беше кестенява, прибрана в обикновена опашка. Няколко кичура бяха изскочили навън. Не беше ефектно. Не беше „90-те“.

Беше просто моята коса.

Погледнах се в огледалото.

— Е, браво, Виктория — казах тихо. — Поне вече няма какво да загубиш.

Тогава чух леко почукване.

Подскочих.

— Заето е! — извиках по навик.

Отвън се чу гласът на Сашо.

— Не е, нали?

Затворих очи.

— Какво искаш?

— Да се извиня.

— Искаш да се извиняваш през вратата на мъжката тоалетна?

— Звучи зле, като го кажеш така.

— Защото е зле.

Той помълча.

После каза:

— Правилно. Извинявай. Не трябваше да ти говоря така. Не трябваше да нося гривната. Не трябваше да танцувам като човек, който никога не е виждал друго човешко същество около себе си.

Трудно беше да не се усмихна.

— Това не беше танц. Това беше природно бедствие.

— Съгласен съм.

— И ми скъса перуката.

— Знам. Исках да ти купя нова.

— Няма нужда.

— Исках да кажа, че съжалявам. Истински.

Стоях пред огледалото.

Виждах отражението си.

За един миг ми се искаше да отворя вратата и да видя дали онова, което бях чула, е било вярно.

Дали наистина някога ме е харесвал.

Дали още ме харесва.

Но после си спомних гласа на Мартина.

„Сашо, ще ми помогнеш ли с ципа?“

Не.

Не бях на двадесет.

Не бях момичето, което стои встрани и чака някой да я избере.

— Приемам извинението — казах.

— Само това ли?

— Какво друго очакваш?

— Не знам. Може би… да ми дадеш възможност да компенсирам щетите.

— Как?

— Има палачинки в близкото денонощно. След срещата. Аз черпя.

Почти се засмях.

— Това ли е големият ти план?

— Най-добрият, който имам. Не мога да предложа вечеря в мъжката тоалетна. Би било прекалено.

— Наистина ли не ти е ясно колко странно звучи?

— Започва да ми става ясно.

Отворих вратата.

Сашо стоеше пред мен.

Без светлини от дансинга и без синята перука върху главата ми, той ме гледаше по-внимателно.

Беше се променил.

Разбира се, че беше.

Косата му беше по-къса, по слепоочията имаше сиво. Лицето му беше по-остро. Имаше малка бръчка между веждите.

Но усмивката беше същата.

Малко крива.

Малко нахална.

Само че този път в нея имаше нещо друго.

Притеснение.

— Виктория — каза той.

— Александър.

— Сашо.

— Само майка ти те нарича Александър, нали?

Той се усмихна.

— Помниш.

— Помня много повече, отколкото ми се иска.

Това го накара да замълчи.

Погледът му се плъзна към перуката в ръката ми.

— Наистина съжалявам.

— Знам.

— И… изглеждаш добре без нея.

Почувствах как бузите ми пламват.

Разбира се, веднага се ядосах на себе си.

На четирийсет съм.

Одитор съм.

Мога да обясня на управителен съвет защо има несъответствие в отчет за половин милион лева, без да мигна.

Но един мъж ми каза, че изглеждам добре, и аз се почувствах като ученичка, която е забравила да си напише домашното.

— Благодаря — казах сухо. — Ти също не изглеждаш зле, като изключим гривната на смъртта.

Той се усмихна по-широко.

— Значи приемаш палачинките?

— Не съм казала това.

— Но не каза „не“.

— Това също не съм казала.

— Аз съм инженер. Работя с вероятности. Това е достатъчно положителен отговор.

— Инженерите работят с вероятности?

— Добре. Не. Но звучеше впечатляващо.

Този път се засмях.

Истински.

Не защото беше толкова смешно.

А защото за първи път от вечерта не мислех как изглеждам.

Не мислех за Мартина.

Не мислех за синята перука.

Просто се смеех.

Най-неудобната награда

Когато се върнахме в залата, Десислава вече стоеше на малка импровизирана сцена с микрофон.

До нея имаше торба с награди.

— Къде изчезнахте вие двамата? — извика Ники, когато ни видя.

Аз го погледнах така, че той веднага вдигна ръце.

— Нищо не казвам. Нищо не съм видял. Аз съм невидим човек.

Мартина стоеше близо до бара.

Беше с яркорозов топ и къса дънкова пола, сякаш времето никога не беше минавало през нея.

Погледна ме.

После погледна Сашо.

После пак мен.

Усмихна се учтиво.

— Вики, нали? Не съм те познала с перуката.

— Това беше целта — казах.

— Много смело.

Тонът ѝ беше уж мил.

Но аз вече не бях момичето, което щеше да се почувства малко до нея.

— Благодаря. Ти също изглеждаш много… деветдесетарски.

Сашо изкашля, за да прикрие смеха си.

Мартина се усмихна напрегнато.

— Сашо, ще танцуваме ли?

Той погледна към нея.

После към мен.

— След малко.

Нищо особено.

Само две думи.

Но в мен нещо се отпусна.

Не защото беше избрал мен.

Не бях поискала да ме избере.

А защото осъзнах, че вече не трябва да стоя в ъгъла, чакайки нечий отговор.

Десислава започна да раздава наградите.

„Най-автентичен анцуг.“

„Най-добър малинов костюм.“

„Най-героично оцелял грим.“

Ники спечели за анцуга.

Една съученичка на име Яна спечели за най-силна прическа — беше дошла с огромна руса тупирана перука, която изглеждаше като отделен жив организъм.

После Десислава вдигна последната награда.

Малък пластмасов трофей във формата на касетофон.

— А голямата награда за най-добър момент на вечерта отива при… Виктория и Сашо!

Залата избухна в аплодисменти.

— Не! — извиках аз.

— Да! — извика Ники.

Сашо покри лицето си с ръка.

— Аз мисля, че трябва да напусна града.

— Закъсня — казах. — Вече си в списъка на жертвите.

Десислава ни повика отпред.

Не исках да отида.

Но няколко души започнаха да скандират:

— Перу-ка! Перу-ка! Перу-ка!

За миг исках земята да се отвори.

После погледнах Сашо.

Той изглеждаше също толкова засрамен.

И това беше забавно.

Тръгнахме към сцената.

Той ми подаде ръка.

Не защото имах нужда.

А защото стъпалото беше хлъзгаво.

Хванах я.

Дланта му беше топла.

— Обещай ми, че няма да ме вържеш за още нещо тази вечер — прошепнах.

— Обещавам. Всички опасни аксесоари са свалени.

— Има ли още?

— Единствено самочувствието ми, но то вече е счупено.

Получихме трофея.

Позирахме за снимка.

Аз с останките от перуката в едната ръка.

Той с гривната без липсващия шип в другата.

На снимката и двамата се смеем.

Не знам как изглеждам.

Но знам, че когато видях снимката по-късно, не видях позор.

Видях жена, която се забавлява.

Палачинките след полунощ

Срещата приключи след два през нощта.

Някои хора се прибраха с таксита. Други се опитаха да убедят всички, че са напълно способни да ходят по права линия. Ники се сбогува с нас, като прегърна улична лампа и ѝ благодари за подкрепата.

Мартина си тръгна по-рано.

Не знаех дали беше разочарована.

Не ме интересуваше.

Излязох от клуба, държейки коженото си яке в ръка.

Навън беше хладно.

Пловдивските улици бяха почти празни, а светлините по Главната се отразяваха в мокрия асфалт.

Сашо беше до мен.

— Още ли важи предложението за палачинки? — попита.

Този път не се престорих, че не разбирам.

— Важи.

Отидохме до малко денонощно заведение близо до гарата.

Мястото нямаше нищо общо с романтичните ресторанти, за които хората разказват после.

Пластмасови маси.

Неонов надпис.

Кафе, което вероятно беше по-старо от някои от клиентите.

Но палачинките бяха топли.

Поръчахме една с шоколад и банан, която разделихме, защото и двамата твърдяхме, че не сме гладни.

После поръчахме още две.

Седяхме един срещу друг и говорехме.

Първо за глупости.

За хората от класа.

За това кой е станал известен, кой се е преместил в чужбина, кой все още изпраща групови съобщения с „Добро утро“ и снимки на цветя.

После разговорът стана по-тих.

По-истински.

Сашо ми разказа, че е бил женен единайсет години.

Че се е развел преди година.

Не защото имало голям скандал.

Просто в един момент двамата със съпругата му станали хора, които живеят в един дом, но не живеят заедно.

— Опитахме — каза той. — Но понякога опитването се превръща в навик. И забравяш защо го правиш.

— Имате ли деца?

Той поклати глава.

— Не. Тя искаше. Аз също мислех, че искам. Но все отлагахме. Работа, пари, ремонт, „следващата година“. После разбрахме, че няма следваща година за нас.

Не знаех какво да кажа.

Затова не казах нищо.

Той ме погледна.

— А ти?

— Никога не съм била омъжена.

— Знам.

Погледнах го.

— Ники ти каза?

— Не. Десислава.

— Чудесно. Значи личният ми живот е тема на вечерта.

— Не. Само… попитах.

— Защо?

Сашо се усмихна леко.

— Защото исках да знам.

Отговорът беше прост.

И честен.

Нямаше големи жестове.

Нямаше излишни думи.

Просто искаше да знае.

— И какво ще правиш с тази информация? — попитах.

Той отпи от кафето си.

— Може би ще ти предложа да излезем пак. Без перука. Без клуб. Без метални шипове.

— Това звучи подозрително нормално.

— Понякога нормалното е подценявано.

Погледнах го.

После погледнах синята перука, която още беше в чантата ми.

— Не знам, Сашо.

— Не искам отговор сега.

— Добре.

— Но искам да ти кажа нещо.

— Това винаги ли започва с тревожен тон?

— При мен — да.

Усмихнах се.

Той се наведе леко напред.

— В училище те харесвах.

Сърцето ми спря.

— Не.

— Да.

— Не.

— Защо „не“?

— Защото излизаше с Мартина.

— Излизах с нея три месеца.

— За мен това изглеждаше като цяла вечност.

Той сведе поглед.

— Не знаех, че ме харесваш.

— И аз не знаех.

— Как така?

— Мислех, че ме дразниш, защото ти е забавно.

— Дразнех те, защото не знаех как да говоря с теб.

— Това е ужасна стратегия.

— Бях на осемнайсет. Нямах стратегии. Имах коса, мотор и огромно количество глупост.

— Сега имаш гривна и огромно количество глупост.

Той се засмя.

— Виждам, че някои неща не се променят.

После стана сериозен.

— Но някои се променят. Сега знам, че не трябва да чакам двайсет години, за да кажа нещо.

Гледах го.

Вътре в мен имаше старо момиче, което искаше да повярва.

Но имаше и жена, която знаеше, че един красив разговор не гарантира нищо.

— Не ми обещавай нищо — казах.

— Няма.

— Не ми казвай, че съдбата ни е събрала.

— Няма да кажа. Мисля, че съдбата има по-добри неща за правене от това да къса перуки.

— Добре.

— Само искам една вечеря. Истинска. И ако не искаш втора, ще го приема.

Помислих.

После казах:

— Една вечеря.

Усмивката му беше толкова искрена, че ми се наложи да погледна настрани.

— Една вечеря — повтори той.

Новият отчет

На следващата сутрин се събудих с главоболие.

Не от алкохол.

От недоспиване, силна музика, прекалено много емоции и вероятно следи от синтетична коса, които бях откривала на невероятни места.

Отидох в банята.

Погледнах се в огледалото.

Под очите ми имаше сенки.

Косата ми беше разрошена.

На рамото на пижамата ми беше останал син косъм.

И се усмихнах.

Това не беше типично за мен.

Обикновено неделята ми започваше с проверка на имейли, пране, подреждане на сметки и план за следващата седмица.

Но този път седнах на дивана с кафе и гледах телефона си.

Сашо ми беше писал.

„Добро утро. Проверих гривната. Шипът не е намерен. Смятам да го обявя за изчезнал безследно.“

Отговорих:

„Вероятно се е скрил в синята перука. Няма да търся.“

Той ми прати снимка на трофея касетофон.

„Не забравяй, че сме официални шампиони по танцово бедствие.“

Засмях се.

После отворих календара си.

Празен уикенд след две седмици.

Преди щях да го запълня с работа.

Сега написах само:

„Вечеря със Сашо.“

Без въпросителна.

Не беше обещание за любов.

Не беше нов план за живот.

Не беше дори сигурност.

Беше място в календара.

Малко пространство за нещо непланирано.

А за човек като мен това беше почти революция.

Срещата без перука

Две седмици по-късно Сашо ме взе от дома ми.

Не дойде с мотор.

Не носеше гривна.

Беше с тъмна риза и обикновено яке.

Когато ми отвори вратата на колата, аз казах:

— Проверявал ли си за опасни предмети?

— Да. Няма шипове, вериги, въжета или предмети, способни да отнемат чужда перука.

— Добре. Това е важно.

Отидохме в малко ресторантче в Стария град.

Не беше прекалено лъскаво.

Имаше каменни стени, приглушена светлина и музика, която не ни караше да викаме, за да се чуем.

Говорихме до късно.

За работата.

За родителите ни.

За страховете.

За това как на четирийсет хората започват да се държат така, сякаш всички големи решения вече са взети.

— А не са ли? — попитах.

Сашо поклати глава.

— Не. Просто вече разбираме, че решенията имат цена.

Това беше една от причините да ми харесва.

Не се правеше на човек, който има всички отговори.

Не ми казваше, че всичко ще бъде лесно.

Просто присъстваше.

В края на вечерта ме изпрати до входа.

Стояхме на тротоара.

Въздухът беше топъл.

Някъде в съседния двор пееше котка.

— Благодаря за вечерята — казах.

— Аз благодаря, че дойде.

— Не си закачил нищо за мен.

— Това е висок стандарт, но се старая.

Засмях се.

Той се приближи леко.

После спря.

— Мога ли да те целуна?

Този въпрос ме изненада.

Не защото никой не ме беше питал.

А защото толкова рядко някой спира, преди да направи нещо, и ти оставя място да кажеш какво искаш.

Погледнах го.

— Да.

Целувката беше кратка.

Нежна.

Нищо като шумната катастрофа на дансинга.

И точно затова беше хубава.

Когато се прибрах, намерих останките от синята перука в шкафа.

Бях я запазила.

Не знам защо.

Може би като доказателство, че понякога най-нелепите моменти могат да отворят врата към нещо ново.

Поставих я в кутия.

До нея сложих пластмасовия трофей касетофон.

Не защото това беше началото на приказка.

Не знаех какво ще стане със Сашо.

Не знаех дали ще се влюбим.

Не знаех дали ще издържим след първите хубави разговори.

Но знаех нещо друго.

В продължение на години бях мислила, че животът ми трябва да бъде като безупречен одит.

Всичко да е изчислено.

Да няма рискове.

Да няма непредвидени разходи.

Да няма грешки.

Само че най-хубавите неща рядко се появяват в предварително одобрения бюджет.

Понякога идват с разкъсана перука.

Счупен шип.

И покана за палачинки след полунощ.