Осинових сина на най-добрия си приятел, след като той го изостави. Години по-късно момчето го покани на финала на ученическото първенство и произнесе реч, от която се разплаках.

Най-добрият ми приятел, Даниел, ми се обади в два през нощта преди 14 години.

Жена му току-що беше починала.

Аневризма.

Без никакво предупреждение.

Четиригодишният му син Марко спеше в съседната стая, а Даниел непрекъснато повтаряше:

— Не мога, Том. Не мога да се справя.

Казах му, че на сутринта ще бъда при него.

Когато пристигнах в дома му в Пловдив в седем часа, Даниел вече го нямаше.

На кухненския плот беше оставил бележка:

„Не съм създаден за това.“

Тогава бях на 28.

Не бях женен.

Работех като автомонтьор и получавах малко над минималната заплата.

Осинових Марко, защото не можех да си представя как го оставят в приемна грижа или дом.

Реших, че ще бъда най-добрият баща, на който съм способен.

Марко стана единственото ми дете.

Даниел никога не се обади.

Нито за рожден ден.

Нито за Коледа.

Докато преди три месеца не се появи отново.

Оказа се, че се е оженил повторно, забогатял е от строителен бизнес и по някакъв начин е открил Марко в Instagram.

Започнал да му пише:

— Онзи жалък човек не ти е баща.

— Забрави го.

— Аз съм твоята кръв.

Марко не ми каза.

Не и до вечерта преди финала на ученическото първенство, когато седна в края на леглото ми и каза:

— Тате, утре поканих и него. Моля те, опитай се да разбереш.

Не спах цяла нощ.

На следващия ден Даниел влезе в спортната зала с тъмносин костюм, който струваше повече от старата ми кола.

Седна на първия ред.

На моя ред.

— Време е да си спомни кой е истинският му баща — каза ми той с усмивка.

Марко отбеляза 10 точки.

Отборът му победи с шест точки разлика.

Подадоха му наградата за най-полезен състезател и микрофон.

— Тази вечер в залата седи истинският ми баща — каза Марко.

Цялата зала замлъкна.

Усмивката на Даниел стана още по-широка.

— Не сме си говорили от 14 години. Той казва, че иска да възстанови връзката ни. Затова го поканих тук тази вечер. Така че слушайте внимателно…

Сякаш някой изби въздуха от дробовете ми.

Стоях до резервната скамейка, неподвижен, с ръце, стиснали парапета.

А след първите няколко изречения не успях да спра сълзите си.

Част 2: Човекът на първия ред

Цялата спортна зала беше притихнала.

Марко стоеше в средата на игрището, още задъхан от мача. Потта блестеше по челото му, номерът на екипа му беше смачкан, а в едната си ръка държеше наградата за най-полезен състезател.

В другата държеше микрофона.

Аз стоях до резервната скамейка.

Не бях мръднал.

Не бях сигурен дали изобщо мога да помръдна.

Даниел седеше на първия ред, само на няколко места от мен.

Беше с тъмносин костюм, скъп часовник и онази усмивка, която познавах от младостта му.

Някога тази усмивка ми беше давала увереност.

Когато бяхме на двайсет, Даниел можеше да влезе в стая, да каже две думи и всички да повярват, че всичко ще бъде наред.

Той беше човекът, който винаги изглеждаше така, сякаш знае какво прави.

Аз бях обратното.

Мълчаливият.

Практичният.

Човекът, който оправя кола, вместо да говори за живота.

Когато жена му почина, аз мислех, че той ще се справи.

Мислех, че просто има нужда от една нощ, един ден, няколко седмици, за да премине през ужаса.

Не мислех, че ще остави бележка.

„Не съм създаден за това.“

Четиринадесет години бях носил тази бележка в портфейла си.

Не защото исках да го мразя.

А защото не исках никога да забравя защо един четиригодишен Марко се беше събудил в празна къща и беше попитал:

— Къде е тате?

Нямах отговор.

Тогава бях на двадесет и осем.

Нямах семейство.

Нямах голям дом.

Нямах пари.

Имах малък двустаен апартамент над сервиза, в който работех, стар автомобил, който се разваляше по-често, отколкото вървеше, и заплата, която стигаше точно колкото да не остана без ток.

Но имах едно нещо.

Не можех да оставя Марко сам.

А сега той стоеше в центъра на спортната зала, пред съучениците си, учителите, съотборниците, родителите и човека, който го беше изоставил.

И каза:

— Тази вечер в залата седи истинският ми баща.

Усмивката на Даниел стана още по-широка.

Той леко се изправи от стола си.

Сякаш чакаше Марко да посочи към него.

Сякаш четиринадесет години мълчание можеха да се изтрият с един костюм, една поява и няколко съобщения в Instagram.

Марко погледна към него.

После погледна към мен.

— Не сме си говорили от четиринадесет години — продължи той. — Той казва, че иска да възстанови връзката ни. Затова го поканих тази вечер. Така че слушайте внимателно.

Не можех да си поема въздух.

Чувах как някой от публиката прошепва нещо.

Чувах скърцането на маратонки по паркета.

Чувах собствения си пулс.

Марко преглътна.

После каза:

— Това е Даниел. Биологичният ми баща.

Даниел кимна с леко самодоволство.

Но следващите думи на Марко удариха като гръм.

— А истинският ми баща е Томас.

В залата настъпи тишина.

Не обикновена тишина.

Такава, в която всички разбират, че не трябва да дишат твърде шумно.

Марко вдигна ръка и посочи към мен.

— Той е човекът, който дойде при мен сутринта, когато останах сам. Той е човекът, който ми направи първата закуска, въпреки че изгори яйцата. Той е човекът, който ме водеше на детска градина, когато закъсняваше за работа. Той е човекът, който работеше до късно, а после поправяше колелото ми на стълбището, защото нямаше гараж.

Усетих как сълзите ми потичат.

Не можех да ги спра.

Марко продължи:

— Когато се разболях на осем, той три нощи не спа до леглото ми. Когато ми се подиграваха в училище, той не ми каза да не плача. Каза ми, че имам право да се ядосам, но не трябва да позволявам чуждите думи да ми кажат кой съм.

Даниел вече не се усмихваше.

Гледаше към пода.

Марко говореше спокойно.

Не с гняв.

Не с желание да унижи някого.

Това беше най-силното.

— Той е човекът, който седеше на последния ред на всяко мое състезание, дори когато не разбираше правилата. Той е човекът, който ми купи първите баскетболни обувки от магазин втора употреба и се преструваше, че са най-хубавите в света.

Тук залата започна да ръкопляска.

Първо няколко души.

После повече.

После почти всички.

Аз покрих лицето си с ръка.

Треньорът на Марко стоеше до игрището и бършеше очи.

Съотборниците му го гледаха с уважение.

А Марко още не беше приключил.

— Аз поканих Даниел не за да му отмъщавам. Поканих го, защото ми беше омръзнало да получавам съобщения, че кръвта е по-важна от всичко.

Той погледна към биологичния си баща.

— Кръвта е начало. Но не е обещание.

Даниел пребледня.

— Марко… — каза тихо.

Микрофонът улови гласа му.

Марко поклати глава.

— Не. Нека довърша.

Цялата зала отново замлъкна.

— Баща е човекът, който остава. Който се появява, когато е трудно. Който не изчезва, когато животът не върви по план. И ако някога имам син, искам той да знае, че човек не става баща, когато остави името си в акт за раждане. Става баща, когато избира детето си отново и отново.

После се обърна към мен.

— Тате, тази награда е за теб.

Не знам как стигнах до игрището.

Краката ми сякаш се движеха сами.

Когато се приближих, Марко ме прегърна.

Беше вече почти колкото мен.

Висок, силен, с рамене на спортист.

Но в тази прегръдка за миг отново беше онова четиригодишно момче, което седеше на кухненския под в пижама и чакаше баща си да се върне.

— Гордея се с теб — прошепнах.

Това бяха единствените думи, които успях да кажа.

— Аз също се гордея с теб — каза той.

Бележката от кухненския плот

След награждаването хората идваха при нас.

Учители.

Родители.

Съотборници.

Някои ме прегръщаха, други ми стискаха ръката, трети просто казваха:

— Браво.

Не знаех как да реагирам.

Не се чувствах герой.

Никога не съм се чувствал герой.

През годините просто правех това, което смятах за нормално.

Ставах сутрин.

Правех закуска.

Водех Марко на училище.

Работех.

Прибирах се.

Готвех.

Перѐх.

Помагах за домашните.

Понякога грешах.

Понякога се ядосвах.

Понякога нямах сили.

Но никога не си тръгнах.

За мен това не беше героизъм.

Беше любов.

Когато залата започна да се изпразва, Даниел се приближи.

Беше сам.

Анастасия, новата му жена, беше останала на другия край на залата с двете им деца. Изглеждаше неудобно. Не смееше да погледне нито мен, нито Марко.

Даниел стоеше на няколко крачки от нас.

— Том — каза.

Не го бях чувал да използва това име от години.

— Какво искаш? — попитах.

Той не реагира на тона ми.

— Мога ли да говоря с него?

Марко стоеше до мен.

Не казах „да“.

Не казах „не“.

Погледнах го.

Това трябваше да бъде негов избор.

Марко пое въздух.

— Можем да говорим. Но не днес.

Даниел кимна.

— Разбирам.

После погледна към мен.

— Ти го обърна срещу мен.

Усетих как старият гняв се надига.

Но Марко отговори преди мен.

— Не. Той никога не е говорил лошо за теб.

Даниел го погледна изненадано.

— Какво?

— Когато бях малък и питах къде си, той казваше, че не знае. Когато питах дали ще се върнеш, той казваше, че се надява. Когато в училище трябваше да рисуваме семейство, той не ми каза да не рисувам теб. Каза ми, че ако искам, мога да нарисувам всеки, когото смятам за семейство.

Даниел не каза нищо.

Марко продължи:

— Той пазеше една бележка от теб. Дълго не знаех какво пише на нея. Но когато станах на дванайсет, я намерих в портфейла му.

Сърцето ми спря.

Марко ме погледна.

— Тате, извинявай. Не трябваше да я чета.

Поклатих глава.

— Няма нищо.

— На нея пишеше: „Не съм създаден за това.“

Даниел затвори очи.

Виждах как думите му го връщат назад.

Не към днешния ден.

Към онази нощ.

Към празната къща.

Към леглото, в което жена му вече я нямаше.

Към четиригодишното момче в съседната стая.

— Аз бях болен от страх — каза тихо.

— Знам — отвърна Марко. — Но страхът не оправдава това, което направи.

Даниел кимна.

Сълзи се появиха в очите му.

— Не.

— И ако наистина искаш да възстановим нещо, не започвай с това да обиждаш човека, който ме отгледа.

Даниел сведе глава.

— Права си.

Марко се усмихна тъжно.

— Не ми казвай „права си“. Казвам се Марко.

Това изречение беше толкова тихо, че само ние тримата го чухме.

Но беше по-силно от всяка реч.

Даниел кимна.

— Прав си, Марко.

После си тръгна.

Не каза нищо на мен.

Не поиска прошка.

Не се оправда.

Просто се обърна и отиде към семейството, което беше създал след като изостави първото си.

Първата сутрин

Онази нощ, когато Даниел ми се обади, валеше.

Помня го ясно.

Беше февруари. Студен, мокър февруари, в който снегът се топеше още преди да докосне земята.

Телефонът ми звънна в 2:14.

Тогава живеех в малка квартира над сервиза, където работех. Бях легнал късно след дълъг ден — бях сменял двигател на стар бус и ръцете ми още миришеха на масло.

Когато видях името на Даниел, си помислих, че е пиян.

Той понякога звънеше късно, когато имаше проблем с колата или просто искаше да говори.

Но този път не беше пиян.

Плачеше.

Никога не бях чувал Даниел да плаче.

— Том — каза. — Лора я няма.

— Какво значи „я няма“?

— В болницата… аневризма. Казаха, че е станало за секунди. Аз… не знам какво да правя.

— Къде е Марко?

— Спи.

— Добре. Не пипай нищо. Не тръгвай никъде. Ще дойда сутринта.

— Не мога да го гледам.

— Не трябва да правиш нищо сега. Само остани там.

— Не мога.

— Дани, слушай ме.

— Не съм създаден за това.

Това беше първият път, когато го каза.

Тогава не разбрах колко буквално го мисли.

Сутринта отидох в седем.

Вратата не беше заключена.

Къщата беше тиха.

Прекалено тиха.

На кухненския плот имаше бележка.

„Не съм създаден за това.“

До нея — ключове.

Малко пари.

И чашата кафе, която той не беше изпил.

Марко седеше на дивана с одеяло около себе си.

Беше буден.

Гледаше към телевизора, на който вървеше анимация без звук.

— Чичо Том — каза. — Тате отиде ли при мама?

Това беше най-трудният въпрос в живота ми.

Не можех да му кажа истината.

Не веднага.

— Тате трябваше да излезе — казах. — Аз ще остана с теб.

Той кимна.

После попита:

— Ще ми направиш ли палачинки?

Не умеех да правя палачинки.

Първата партида залепна.

Втората стана сурова отвътре.

Третата горя.

Марко изяде две с мед и каза:

— Мама ги правеше по-хубави.

— Сигурно.

— Ти ще се научиш.

Това беше първият ден, в който разбрах, че дете може да ти даде повече сила, отколкото ти на него.

Осиновяването

Първите дни бяха хаос.

Обадих се на сестра ми.

После на социалните служби.

После на адвокат.

Търсих Даниел.

Обадих се на всички номера, които имах.

На роднините му.

На старите му колеги.

На приятели.

Никой не знаеше нищо.

Или не искаше да знае.

След седмица социалната работничка ми каза, че Марко не може да остане при мен без официално решение.

— Вие не сте му роднина — каза тя внимателно.

— Аз съм най-добрият приятел на баща му.

— Разбирам. Но това не е юридическа връзка.

— А каква връзка трябва да е, за да не го изпратят при непознати?

Тя въздъхна.

— Може да кандидатствате за приемна грижа. После, ако бащата не бъде открит или не поеме отговорност…

— Ще кандидатствам.

Тя ме погледна.

— Това е голямо решение.

— Знам.

Не знаех.

Но го казах.

Следващите месеци се научих на неща, които никога не бях очаквал да уча.

Как да връзвам малки обувки.

Как да разпознаваш кашлица, която изисква лекар, от кашлица, която ще мине.

Как да обясниш на учителка защо детето не иска да прави рисунки на майка си.

Как да стоиш до леглото, когато момче на четири има кошмар и вика за майка си.

Как да отговориш на въпроса:

— Ако мама е на небето, защо тате не е тук?

Не можех да отговоря.

Просто го прегръщах.

След година и половина Даниел беше официално обявен за неизвестно местонахождение. Процедурите се проточиха. Имаше съд, документи, оценки, разговори.

Когато съдията ме попита дали съм сигурен, че искам да осиновя Марко, ръцете ми трепереха.

Не защото се съмнявах.

А защото се страхувах, че някой ще реши, че човек като мен не е достатъчен.

Не бях богат.

Не бях женен.

Не бях учил педагогика.

Бях автомонтьор.

Но съдията погледна Марко.

После мен.

— Какво мислиш? — попита го.

Марко беше на шест.

Седеше с нова риза, която сестра ми беше купила за случая.

Той каза:

— Той е моят татко.

И това беше всичко.

Годините на пари и болка

Да бъда баща не беше лесно.

Имаше месеци, в които парите не стигаха.

Имаше сметки.

Имаше ремонт на колата.

Имаше обувки, които Марко израстваше за три месеца.

Имаше лагери, учебници, зъболекар, лекарства.

Имаше дни, в които се прибирах толкова уморен, че исках само да легна.

Но Марко чакаше.

— Тате, ще играем ли?

И аз играех.

Понякога с половин око затворено от умора.

Понякога без никакво желание.

Но след години разбрах, че децата не помнят дали си бил уморен.

Помнят дали си бил там.

Когато Марко беше на девет, започна да играе баскетбол.

Не беше най-високият.

Не беше най-бързият.

Но беше упорит.

Първите му тренировки бяха в малка спортна зала с изтъркан паркет. Той се прибираше с ожулени колене и блестящи очи.

— Тате, вкарах кош!

— Колко?

— Един.

— Един е повече от нула.

Това му казвах винаги.

Един кош.

Една добра оценка.

Един ден без плач.

Една крачка напред.

Един е повече от нула.

Когато беше на единайсет, поиска нови баскетболни обувки.

В магазина видях цената и ми се стегна гърлото.

Не можех да си ги позволя.

Не и този месец.

Казах му, че ще почакаме.

Той кимна.

Не се разсърди.

Но вечерта го чух да плаче в стаята си.

На следващия ден отидох до магазин за спортни стоки втора употреба.

Намерих чифт бели обувки, леко надраскани, но здрави.

Излъсках ги цяла вечер.

Сложих ги на масата до закуската.

Когато Марко ги видя, очите му се напълниха със сълзи.

— Те са страхотни.

— Не са нови.

— На кого му пука?

Той ги носеше две години.

Дори след като му станаха малки.

Пазеше ги в шкафа си.

А тази вечер, след финала, когато спомена обувките в речта си, разбрах, че някои неща, които за теб са само отчаян опит да направиш достатъчно, за детето могат да се превърнат в доказателство, че е обичано.

Съобщенията

Три месеца преди финала забелязах промяна в Марко.

Не беше голяма.

Просто започна да гледа телефона си по-често.

Понякога се усмихваше странно.

Понякога се ядосваше без причина.

Понякога излизаше на балкона, за да говори.

Аз не настоявах.

Тийнейджърите имат право на личен свят.

Но една вечер той забрави телефона си на масата.

Екранът светна.

Видях известие.

„Аз съм твоят истински баща. Не позволявай на Том да те държи далеч от мен.“

Не отворих съобщението.

Не прочетох повече.

Но стомахът ми се сви.

Когато Марко се върна, му подадох телефона.

— Даниел ли ти пише?

Лицето му се промени.

Първо страх.

После вина.

После нещо като гняв.

— Да.

— От кога?

— От няколко седмици.

— Защо не ми каза?

Той сви рамене.

— Не знаех как.

— Можеше просто да ми кажеш.

— А ти какво щеше да направиш?

Това ме заболя.

Защото разбрах, че част от него се страхува да не му забраня да говори с биологичния си баща.

— Не знам — казах честно. — Но щяхме да говорим.

Той ме погледна.

— Той казва, че ти си ме взел, защото си искал да играеш на баща.

Поех въздух.

— И ти какво мислиш?

Марко замълча.

— Не знам.

Това беше най-трудното.

Не гневът.

Не съобщенията.

Не миналото.

А това, че момчето, което бях отгледал, можеше да се усъмни в любовта ми, защото някой му е прошепнал старата рана.

Тогава му казах:

— Няма да ти казвам какво да мислиш за него. Той е твоят биологичен баща. Имаш право да го опознаеш, ако искаш. Но няма да ти позволя някой да те кара да избира между нас.

Марко се разплака.

И ме прегърна.

— Не искам да избирам.

— Няма да избираш.

Но вътрешно знаех, че един ден ще трябва да се срещнат.

И този ден дойде на финала.

След речта

Когато се прибрахме вечерта, Марко остави наградата на кухненската маса.

Седнахме един срещу друг.

Между нас стоеше трофеят.

Светлината от лампата се отразяваше в металната му повърхност.

— Ядосан ли си, че го поканих? — попита той.

— Не.

— Наистина ли?

— Да.

— Но не си спал.

— Не спах.

Той се усмихна леко.

— Извинявай.

— Не се извинявай. Имаш право да искаш отговори.

Марко въртеше чашата си с вода.

— Той ми пишеше, че ти не си ми истински баща. Че ако се срещнем, ще разбера колко много сме си приличали. Че щял да ми помогне за университет, за спорт, за всичко.

— И това звучи изкушаващо.

— Малко.

— Нормално е.

— Но после си помислих за нещо.

— Какво?

— Че когато имах температура и повръщах, ти държеше кофата до леглото ми. Не беше красиво. Не беше като по филмите. Но беше там.

Засмях се през сълзи.

— Това определено не е най-романтичният ми бащински момент.

— Не. Но беше истински.

Той помълча.

— Мисля, че искам да се видя с него. Не веднага. Не сам. Но някой ден.

Сърцето ми се стегна.

Това беше моментът, за който се страхувах.

Но знаех какво трябва да кажа.

— Добре.

— Добре?

— Да. Ако искаш, ще бъда с теб. Ако не искаш, няма да бъда. Но ще направим така, че да е безопасно и спокойно. И няма да позволя да те наранява с думи.

Марко се облегна назад.

— Благодаря.

— За какво?

— Че не ме караш да доказвам кого обичам.

Погледнах го.

— Любовта не е изпит, Марко.

Той се усмихна.

— Ти винаги казваш такива неща, когато не знаеш какво друго да кажеш.

— Да. Това е старият ми трик.

И двамата се засмяхме.

После той стана.

Прегърна ме.

— Лека нощ, тате.

— Лека нощ, шампионе.

Срещата

Срещата с Даниел се случи месец по-късно.

Не в ресторант.

Не в дома му.

Не в моя дом.

Избрахме малко кафене в центъра на Пловдив.

На неутрално място.

С нас беше и психологът, с когото Марко вече беше говорил няколко пъти.

Не защото Марко беше слаб.

А защото подобни срещи не трябва да оставят децата сами с тежестта на решенията.

Даниел дойде навреме.

Без костюм.

С обикновено яке и уморен вид.

Когато видя Марко, очите му се напълниха със сълзи.

— Здравей — каза.

— Здравей — отвърна Марко.

Седнаха един срещу друг.

Аз бях на съседна маса.

Не се намесвах.

Но слушах.

Даниел започна да говори.

Каза, че е бил уплашен.

Че след смъртта на Лора не е могъл да гледа сина си, защото всеки път виждал нея.

Че е избягал.

Че е направил най-лошото нещо в живота си.

Марко слушаше.

После каза:

— Разбирам, че ти е било трудно. Но аз също съм бил на четири.

Даниел заплака.

— Знам.

— Не, не мисля, че знаеш. Защото ако знаеше, щеше да се върнеш.

Това беше тежко.

Но беше вярно.

Даниел не се оправда.

Поне не този път.

— Права си — каза той.

Марко се усмихна леко.

— Пак го каза.

Даниел избърса очи.

— Прав си.

Марко продължи:

— Не знам дали някога ще мога да те наричам татко.

— Не искам да те карам.

— Но може би някой ден можем да си говорим.

Даниел кимна.

— Когато ти решиш.

Това беше началото.

Не щастлив край.

Не магическо помирение.

Просто начало.

Даниел започна да идва понякога.

Първо веднъж месечно.

После Марко сам му пишеше за резултатите от мачовете.

Но границите оставаха ясни.

Даниел не говореше лошо за мен.

Не обещаваше подаръци, за да купи място в живота му.

Не настояваше за повече, отколкото Марко беше готов да даде.

И аз се учех.

Учех се, че да бъдеш баща не означава да притежаваш детето си.

Означава да му дадеш достатъчно сигурност, за да има право само да избира кого допуска до себе си.

Истинският баща

Година след финала Марко получи стипендия за спортен университет.

Беше постигнал нещо огромно.

Не само заради таланта си.

Заради труда.

Ставането в шест сутринта.

Тренировките.

Контузиите.

Пропуснатите партита.

Ученето до късно.

Когато дойде писмото за стипендията, той изтича в сервиза.

Аз бях под кола, сменях ауспух.

Той се наведе и извика:

— Тате!

Ударих си главата в шасито.

— Какво има?

Той размахваше писмото.

— Взех я!

Излязох изпод колата, целият в прах и масло.

Прочетох писмото.

После го прегърнах.

— Знаех си.

— Не, не си.

— Не, не знаех. Но исках да изглеждам уверен.

Той се засмя.

— Благодаря ти.

— Не ми благодари. Ти го постигна.

— Не сам.

Това изречение значеше повече от всяка награда.

По-късно същия ден Даниел се обади.

Марко му каза новината.

Даниел се разплака.

Каза, че се гордее с него.

И този път Марко не се дръпна.

Просто каза:

— Благодаря.

Аз стоях отстрани.

Не изпитах ревност.

Странно, но не изпитах.

Защото разбрах нещо.

Никой не може да ми отнеме годините, в които съм бил до него.

Никой не може да изтрие палачинките, които бяха изгорели.

Нощите с температура.

Обувките втора употреба.

Първия кош.

Счупените колела.

Победите.

Загубите.

Всичко това беше наше.

И не се нуждаеше от признанието на никого.

На стената у дома още стои снимка от онзи финал.

Марко с трофея.

Аз до него, с мокри очи и разкопчано яке.

На заден план се виждат трибуните.

Не личи ясно, но Даниел е там.

Понякога гледам снимката и си мисля, че истинският баща не е този, когото детето избира вместо всички останали.

Истинският баща е този, който остава достатъчно дълго, за да не се налага детето да избира.