Аз се казвам Венета. На четиридесет и шест години, работя в общинска администрация — наредени папки, наредени дни, живот, от който рядко се отклонявам. Омъжена съм за Людмил от осемнадесет години. Имаме дъщеря — Ралица, вече в университета в София, вкъщи само на празници. Живеем в триетажна кооперация в Карлово, трети етаж, апартамент с гледка към двора и стария орех.
Нормален живот. Обмерен, познат, нормален.
Петъчният пазар е ритуал от дванадесет години. Всеки петък от осем до девет — сирене от Цветанка, зеленчуци от Тодор, понякога мед от старика с бялата брада, чието име не знам и никога не съм попитала. После кафе от автомата пред общината и в работата до пет.
Цветанка е жена на около шестдесет — пълна, с червени бузи, носи вечно същата синя престилка с бяло. Продава сирене и кашкавал от собствено производство, от козите на брат й в Хисаря. Приказлива, топла, от онзи тип хора, при които се чувстваш поканен. Никога досега не ми беше казала нищо необичайно.
В работата не можех да се съсредоточа. Отварях папки и ги затварях. Пишех имейли и ги изтривах. Колежката Маргарита ми попита два пъти добре ли съм и аз казах да, да, само съм малко разсеяна.
Обядвах сама в малкото кафене до общината и изядох само половината от ястието. Мислех за думите на Цветанка и колкото повече мислех, толкова повече ставаха странни. Не лудо странни. Просто — защо? Откъде знае нещо за дома ми? Какво е „нещо“? Кой я е пратил или сама е решила?
Позвъних на Людмил в обяд. Вдигна след третото позвъняване.
— Всичко наред ли е? — попитах.
— Да, защо?
— Просто питам. Какво правиш?
— Работя. Каква е тая работа да звъниш в обяд?
Беше раздразнен — Людмил е такъв, когато го прекъснат. Не злобно, просто нетърпелив. Затворих телефона и се върнах в офиса.
До пет нямах повече информация. Имах само онова изречение, завъртащо се в главата ми като изгубена мелодия.
В 17:15 излязох от работа. Нормално вкъщи стигам за двадесет минути пеша. Тази вечер спрях пред витрината на книжарницата и разгледах кориците пет минути. После влязох в аптеката и купих витамини, които не ми трябваха. После седнах на пейката в парка и гледах гълъбите.
В 18:30 бях все още навън. Обадих се на Ралица — разговаряхме двадесет минути за нищо особено, тя разказваше за проект в университета. Гласът й ме успокои малко.
В 19:00 влязох в малкото заведение на ъгъла и поръчах чай. Седях до прозореца и гледах улицата. Минаваха хора с кучета, минаваха коли, светна уличната лампа пред пекарната.
В 20:30 телефонът ми иззвъня. Непознат номер.
Вдигнах.
— Госпожо Венета — каза гласът. Женски, тих, малко задъхан. — Аз съм Цветанка. Намерих ви номера от Тодор от зеленчуците, извинете ме. Исках да ви кажа повече, но не можах на пазара.
— Слушам те — казах и усетих как гърбът ми се изправи.
— Людмил… снощи беше при брат ми. В Хисаря. Дойде с жена. Не сте вие.
Стаята около мен стана много тиха.
— Разговаряха в двора — продължи Цветанка. — Не знаят, че аз бях вкъщи, мислеха, че съм при съседката. Чух ги. Тя ще дойде при него тази вечер, когато вие сте на работа. Каза, ще бъде там до десет. Затова ви казах — не преди десет.
Не отговорих веднага.
— Познавате ли я? — попитах накрая.
Пауза.
— Да — каза Цветанка. — Затова ви се обадих.
Седях в заведението и не движех. Чаят беше изстинал. На масата до мен двама мъже говореха за футбол.
Мислех за Людмил и неговото „да, защо“ от обяд. За нетърпението в гласа му. За начина, по който последните месеци беше по-разсеян, по-затворен, излизаше повече — работа, работа, трябва да завърша проекта, ще закъснея. Аз съм нагласявала тези неща на рафта на „нормалното“, защото ни е по-лесно да нагласяваме, отколкото да питаме.
В 21:45 платих и излязох.
Вървях бавно към кооперацията. Не бързах. В главата ми нямаше план — само ред въпроси, подредени по тежест. Качих се по стълбите пеша, не с асансьора, защото асансьорът прави шум.
Спрях пред вратата. Отвъд нея имаше светлина — виждаше се от цепката под вратата. Чуваха се гласове — не думи, само тонове. Мъжки и женски.
Извадих ключа. Стоях пред вратата минута, може би повече.
После го пъхнах в ключалката и отворих.
В хола на масата седяха двама. Людмил — и жена, която познавах. Боряна. Работеше в счетоводството на общината три години, после се прехвърли в частна фирма. Знаехме се. Не приятелски, но се познавахме. Поздравявахме се на улицата.
На масата имаше документи. Папки. Химикали. Лаптопът на Людмил.
Двамата ме погледнаха — Людмил с изражение, което не можах да прочета веднага, Боряна с онова специфично изражение на хора, хванати в нещо, за което трябва обяснение, и знаещи, че обяснението ще звучи невероятно.
— Венета — каза Людмил. — Слушай —
— Какво е това? — казах.
— Седни. Трябва да ти обясня.
— Обяснявай прав.
Людмил въздъхна. После ми обясни.
Боряна беше съдружник в малка консултантска фирма. Людмил от шест месеца работеше с тях по страни — неофициално, без да ми е казал, защото исказ да е сигурен, преди да ми каже. Проектът беше свързан с кандидатстване по европейска програма — нещо, за което имаше шанс, но изискваше работа извън работното му време и не искал да ме вдига на надежди, преди да има резултат.
— Защо тайно? — попитах.
— Не беше тайно. Просто не беше готово да го споделя.
— Тя беше в Хисаря снощи с теб.
Людмил се спря.
— Имахме среща с клиент там. Тя дойде с колата, защото моята е в сервиз.
Погледнах Боряна. Тя не отвръщаше поглед.
— Вярно е — каза тя. — Разбирам как изглежда. Но това е истината.
Излязох на балкона. Стоях там и гледах двора с ореха. Вечерта беше топла, тихо се чуваха котки отнякъде.
Людмил дойде след пет минути. Застана до мен без да говори — онзи начин, по който сме стоели на балкона хиляди пъти, в тишина, и тишината е нормална.
— Боряна ли е единствената, с която се виждаш? — попитах накрая.
— Да — каза той.
— И няма нищо повече от работа.
— Няма.
Гледах ореха. Мислех за Цветанка и нейния глас по телефона — притеснен, бърз, с онова „затова ви казах“ в края. Тя е видяла двама в двора на брат й и е извела заключение. Същото заключение, което и аз бях извела.
— Людмил — казах. — Следващия път, когато имаш проект, ми кажи. Не ме пази от надежди.
Той мълча малко.
— Добре — каза накрая.
Влязохме вкъщи. Боряна беше прибрала папките и се беше изписала тихо. На масата имаше само чаша студен чай.
На следващия петък отидох на пазара в обичайния час. Цветанка ме видя отдалеч и лицето й се свъси с онова изражение на хора, направили нещо добро и несигурни как е прието.
— Всичко наред ли е? — попита, когато й подадох парите.
— Всичко наред — казах.
Тя кимна и ми завъртя парчето сирене в хартия.
— Понякога грешим — каза тихо. — Аз видях нещо и помислих…
— Постъпи правилно — казах. — Дори да беше грешка — постъпи правилно.
Тя ме погледна и за секунда в очите й имаше нещо, което приличаше на облекчение.
Взех си сиренето и тръгнах към зеленчуците.
Людмил спечели проекта два месеца по-късно. Дойде вкъщи с бутилка вино и ми го каза на вечеря, с онова рядко за него широко усмихване, от което лицето му ставаше с десет години по-младо.
Пихме виното и говорихме дълго — за проекта, за Ралица, за нищо особено важно. После гледахме стар филм на дивана.
Нормален живот. Обмерен, познат, нормален.
Само че вече знаех нещо, което не бях знаела преди онзи петък: нормалното е крехко. И понякога го пази жена зад щанд за сирене, с синя престилка и правилните думи в точния момент. 🕊️
