„На 62 съм, търся жена до 50 години. Да не е пълна, да няма деца у дома и да умее да готви. Аз съм пенсионер и не обичам да работя.“
Прочетох обявата три пъти. Не защото не я разбрах от първия път, а защото не можех да повярвам, че някой е събрал толкова претенции и толкова нула усилие в пет изречения.
После погледнах снимката.
Мъж по анцуг, седнал на измачкан диван с избеляла дамаска, в ръка чаша ракия, а зад гърба му – огромен телевизор, от онези, дето светят като витрина на заложна къща. На масата пред него – чиния със салама, пепелник, препълнен с фасове, и вестник с отворена страница за „пенсионни добавки“.
Най-много ме впечатли последното изречение.
„Жената трябва да ме уважава, защото аз съм мъж.“
Не „защото съм добър човек“, не „защото ще я нося на ръце“, не „защото ще я пазя“. Просто „защото съм мъж“. Полът като абонамент за почит.
Бях сама у дома, на кухненската маса, с лаптопа пред мен и чаша чай. Дъщеря ми беше при приятелки, котката спеше на перваза. Аз – 48-годишна, разведена от три години, с работа, с изплатен апартамент и с все по-намаляващо желание да давам шанс на мъже от сайтове за запознанства.
Но този… този ме усети по друг начин. Не защото ме привлече, а защото ме предизвика.
Отворих профила му.
Пишеше: „Иван, 62, пенсионер. Обичам да си почивам, да гледам мач и да пия по чашка. Търся добра жена, която да ме разбира. Не искам жени с багаж и проблеми. Да не са дебели. Предпочитам да живеем при нея, защото аз съм свикнал тук и не обичам да се местя, но ако има голям апартамент, ще помисля.“
Нямаше нито дума за това какво предлага той.
Нито дума за това какво може да даде, само за това какво иска да получи.
Снимките – все на един и същ диван, с една и съща чаша, с различни тениски. В описанията под тях: „Мъж съм от стара школа“, „Жената трябва да знае кое е нейното място“.
От любопитство му писах.
„Здравей, интересна обява имаш“, написах. „Ще ми е любопитно да си поговорим.“
Нямах намерение да се хвърлям в нищо. Но исках да видя този човек отблизо. Отдавна си бях обещала, че няма да мълча, когато някой тръгне да размахва „Аз съм мъж“ като диплома.
Отговори ми за по-малко от минута.
– Апартаментът ваш ли е? – това беше първата му реплика. Не „как се казваш“, не „с какво се занимаваш“, не „как си“.
– Да – отговорих. – Мой е.
– На твое име ли? – продължи. – Или на родителите?
Почувствах как в мен се появява онази студена усмивка, която излиза, когато някой ти подценява интелекта.
– На мое име – написах. – Защо питаш?
– Ами… – отговори – важно е. Аз съм пенсионер и не обичам да работя. – Без грам срам. – Ако жената няма собствен дом, не ми е интересно. Няма да плащам наеми.
Отговорът ми изби въздуха от гърдите ми, но не от шок – от потвърждение. Точно такъв тип човек си представях.
След пет минути разговор вече знаех, че срещата ще си заслужава.
Не защото исках да му стана жена. А защото понякога най-голямото удоволствие, което можеш да си позволиш след 45, е да гледаш как някой, който цял живот е живял безнаказано в балона на мъжкото си его, среща стена.
Моята.
Казвам се Лилия, на 48 съм, разведена и с една дъщеря – Ема, която вече е почти на 20 и ме учи на феминизъм по-добре от всички статии, които съм чела. Работя като счетоводителка в малка фирма, живея в двустаен апартамент в „Тракия“, който си изплащах 20 години.
С бившия ми мъж се разделих, след като разбрах, че с нашите общи пари „подпомага“ друга жена – студентка, както винаги наричат тези неща. След един грозен, но много освобождаващ развод останах с едно по-малко фамилно име и с един апартамент, който беше записан на мен.
След развода приятелките ми решиха, че „трябва да се върна в играта“. Някои ме записаха в групи за запознанства, други ми пращаха профили.
– Не може така да си останеш сама – казваха, сякаш „сама“ е диагноза. – Трябва ти мъж до теб.
Аз още не бях сигурна дали „трябва“. Но, от друга страна, ми беше интересно да видя какво се върти по тези сайтове.
Бях видяла какви ли не обяви:
„Търся жена до 35, аз съм на 52, но изглеждам на 40“;
„Да няма деца, но да обича децата ми“;
„Да е свежа, да не ми виси по главата, да ходи на фитнес, да готви добре“;
„Аз съм мъж, не мога да стоя сам, не обичам да се карам, обичам да ми е чисто“.
Но обявата на Иван беше друга класа.
„На 62 съм, търся жена до 50 години. Да не е пълна, да няма деца у дома и да умее да готви. Аз съм пенсионер и не обичам да работя.“
Тази комбинация – да искаш жена да е до 50, да е слаба, да нямат „деца у дома“, да знае да готви и да не качиш поне едно „аз“ от твоя страна – беше впечатляваща.
Ема, която седеше наблизо с лаптопа си, се надигна, когато ѝ го прочетох.
– Това е жив мем – каза. – Скрийншотни го, че да го пратя на приятелките.
– Не – казах. – Няма да го излагаме така. – Усмихнах се. – Но… мисля, че аз ще го „изложа“ по друг начин.
– Как? – очите ѝ светнаха.
– Ще се срещна с него – казах. – И ще видим дали може да уважи жена, която не го уважава автоматично, само защото „е мъж“.
– О, това ще е забавно – ухили се Ема. – Само да не отидеш сама…
– Няма да съм сама – вдигнах телефона. – Имам приятелки, които обичат да седят на съседната маса.
Писах му, както казах, от любопитство. Разговорът тръгна бързо.
– Прати снимка – написа. – Цял ръст.
Пратих му снимка, на която съм на море, по рокля.
– Не си дебела – отговори. – Това е добре.
– Радвам се, че минах кастинга – написах.
– Аз съм човек, който държи на външния вид – продължи. – Не обичам да гледам маса. – Тази метафора винаги ми е била особено неприятна.
– А ти? – попитах. – Държиш ли да изглеждаш добре?
– Аз съм мъж, бе – отговори. – На мъжа му личи по джоба и по това, че е мъж. – Прати емотикон с мускул.
– Пенсионер си, нали? – напомних.
– Да – гордо. – Пенсионер съм, цял живот съм работил, сега искам да си почивам. Жената трябва да работи, да се движи, да ни държи в кондиция. Аз ще гледам мач и ще не ѝ преча.
– Ще не ѝ пречиш – повторих наум и се усмихнах.
– Добре – написах. – Да се видим.
– Да – веднага. – Утре в 18:30 в едно квартално заведение до пазара. – Прати ми локация. – Не обичам центъра, скъпо е.
– Аз черпя – добави след секунда. – Ще взема бутилка ракия от вкъщи, ще седнем навън.
– В заведението няма да ти позволят да влезеш с твоя ракия – написах.
– Е, аз ще си сипвам тайно – отговори. – Те да не са слепи, ама хванат ли ме, ще се направя на ущипан.
Тогава окончателно се убедих, че тази среща няма да е за романтика. Щеше да е за урок. Само че не на мен.
Вечерта, когато тръгвах, Ема ме погледна критично.
– Няма да се „нагласяш“ прекалено – предупреди. – Да не си помисли, че си се впечатлила.
Бях с черен панталон, бяла риза и кецове. Косата – хлабава, лек грим, колкото да не изглеждам изтощена от работния ден.
– Аз отдавна се „нагласям“ само за себе си – казах. – Не за чужди анцузи.
Приятелката ми Мая, която също беше на моята възраст и вече беше минала през няколко подобни „кастинги“, ме чакаше пред блока с колата.
– Готова ли си за театър? – попита. – Аз съм в публиката.
– Да – усмихнах се. – Само да не ти стане жал за него.
– За такива? – повдигна вежда. – Ако ми стане жал, ще си издърпам ушите.
Заведението беше от онези квартални кафенета, които през деня са кафе, а вечер – кръчма. Пластмасови маси, чадъри с реклами на бира, телевизор, който показваше някакъв мач. Клиентела – предимно мъже между 40 и 70, с цигари и шапки.
Иван седеше на масата най-близо до телевизора. Познах го веднага – анцуг, както на снимката, чаша ракия, салата шопска и телефон в ръка.
Видя ме и махна.
– Ти си, нали? – повдигна се леко от стола.
– Аз съм – казах.
Огледа ме. Бързо, оценяващо.
– На живо си по-добре – каза. – Не си така… – махна с ръка, сякаш търси дума – … пълна. – Усмихна се, все едно ми прави комплимент.
– Радвам се, че не съм маса – отвърнах спокойно и седнах.
Мая вече беше на съседната маса с вестник, който никой не четеше. Погледите ни се срещнаха за секунда, после тя се престори, че си поръчва кафе.
– Ще пиеш нещо? – попита Иван. – Аз съм си взел ракия, ама тук трябва да си поръчаме, че… – сниши глас – … иначе не дават да седим.
– Вода – казах. – И кафе.
Той се изсмя.
– Жена, която пие вода – вдигна рамене – … не е опасна.
Аз си мислех обратното.
Разговорът започна с обичайното: откъде съм, какво работя.
– Счетоводителка съм – казах. – В частна фирма.
– Е, значи взимаш хубава заплата – отбеляза. – Това е важно.
– За кое? – попитах.
– За бъдещето ни – каза, без да се шегува. – Аз съм пенсионер, не обичам да работя. – Погледна ме. – Жената трябва да носи малко повече. Аз ще помагам в къщи.
– Как? – подпрях брадичка на ръката си. – Как си представяш да помагаш?
– Ами… – замисли се, отпи глътка – … ще изхвърлям боклука, ще пазарувам понякога. – Усмихна се. – И… ще ти правя компания. – Кимна към чинията. – Вечер ще си хапваме, ще гледаме мач, ще сме си двамата.
– Ами ми звучи… – казах – … като да си взема още едно дете у дома.
Веждите му се вдигнаха.
– Как така?
– Ами – казах – дете, което не обича да работи, иска да му готвят, да има чисто и да го уважават. – Усмихнах се. – Разликата е, че децата растат.
Той не беше свикнал някой да му отговаря така.
– Аз… – каза – … не съм дете. Аз съм мъж. Мъжът… – запъна се – … води.
– Къде? – попитах.
– Как „къде“? – смути се. – В живота.
– Проверка – казах. – Имаш ли кола?
– Не – каза. – Продадох я. Много харчи.
– Живееш в твой апартамент?
– Не – почеса се. – На бившата жена е. Аз съм при майка ми сега, докато си намеря жена.
– Пенсията ти колко е?
– Петстотин и нещо – махна с ръка. – Важно е жената да има… – посочи към мен – … основата.
Направих се, че мисля.
– Значи… – започнах бавно – … ти нямаш кола, нямаш свой дом, пенсията ти е 500 лева, не обичаш да работиш, не искаш жена „с багаж“ и деца, и… търсиш жена до 50, да не е пълна, да готви и да те уважава, защото си мъж. Правилно ли съм те разбрала?
Той се намръщи. Погледна ме, сякаш се чудеше дали се подигравам.
– Ами… да – каза. – Аз… не искам някоя да ми виси на главата, да ме товари с проблемите си. Трябва да ми е леко – посочи гърдите си. – Аз съм се мъчил през живота. Сега искам да ми е леко.
– Жената да ти е разтегателен диван – казах. – Да ти е удобно.
– Така да се каже – ухили се, мислейки, че съм се пошегувала в негова полза.
Отпих от водата.
– А ти… – продължих – … какво предлагаш на тази жена, която ще дойде с нея деца, с нейни грижи, ще готви, ще чисти и ще те „уважава“? Освен… присъствието си на дивана.
Мълчание.
– Аз… – каза – … съм мъж. – Повтори за кой ли път. – Мъжът е глава на семейството. Жената трябва да знае, че има на кого да разчита.
– На какво да разчита? – попитах. – На твоята пенсия? На това, че не обичаш да работиш? – Изсумтях леко. – Или на това, че ще й кажеш как да живее в нейния апартамент?
Потъмня.
– Не ми говори така – каза. – Жената трябва да е по-мека, да не спори толкова. – Посочи ме с пръст. – Затова не сте омъжени… такива като теб.
– Аз съм била омъжена – казах спокойно. – 20 години. – Погледнах го. – На 62 си, още не си разбрал, че уважението не идва „защото съм мъж“, а защото си човек, на който може да се разчита.
– Аз… – започна – … като бях млад, жените не говореха така.
– Затова сега говоря аз – усмихнах се. – И дъщеря ми. И нейните приятелки.
Той въздъхна тежко, отпи голяма глътка.
– Значи… няма да стане между нас – заключи. – Ти много говориш.
– Напротив, стана – казах. – Аз видях от какво искам да бягам.
Срещата лесно можеше да свърши тук. Да си платя водата, да си тръгна, да махна с ръка.
Но в мен се появи нещо друго – чувство за отговорност. И не към него, а към следващата жена, която ще седне на този стол.
– Ще ти кажа нещо, Иван – започнах, този път без ирония. – И го приеми както искаш. – Той вдигна глава. – Ти не търсиш жена. Търсиш майка, домакинка и социален работник в едно. – Повдигнах вежди. – И то без заплата.
Опита да прекъсне, вдигна ръка.
– Не съм казал…
– Не си го написал директно – прекъснах го. – Но го има между редовете. – Подпрях ръце на масата. – И най-лошото е, че няма дума за това какъв СИ ти. Не какъв си „бил“, не какво си „работил“, а какъв човек си.
Той запали цигара.
– Аз съм мъж – повтори, вече по-слабо.
– Това не е характеристика – казах. – Това е биология. – Усмихнах се леко. – Записано ти е при раждане. Не ти дава автоматично уважение.
– Е, ти какво… – смръщи се – … ще ме учиш?
– Да – казах. – Някой трябва да ти го каже. – Погледът ми беше твърд. – Защото след теб може да седне жена, която е много по-уплашена, по-сама и по-бедна от мен. – Вдигнах рамене. – И тя може да си помисли, че за 62-годишен пенсиониран диван това е единственият избор.
Мая на съседната маса се усмихваше под мустак, гледайки менюто.
– Какво… да правя тогава? – попита, без да се шегува.
Не очаквах този въпрос. В очите му за секунда проблесна нещо като объркване. Може би за първи път някой не му се смееше зад гърба, а му говореше директно.
– Първо – казах – … махни от обявата „жената трябва да ме уважава, защото съм мъж“. – Повдигнах вежди. – Напиши „искам жена, която да уважавам и която да ме уважава“. В този ред.
– Това… – изсумтя. – Много модерно звучи.
– Светът е модерен – отвърнах. – Не сме 1975-та.
– Второ – продължих – … напиши какво предлагаш ти. – Изброих. – Можеш ли да готвиш? Можеш ли да помогнеш в домакинството? Готов ли си да делиш сметките? Готов ли си да уважаваш деца, ако тя има? – Погледнах го. – Защото „без деца у дома“ звучи като „искам да живея в хотел“.
– Не обичам шум – промърмори. – Децата… много шумят.
– Не е нужно да ги гледаш като свои – казах. – Нужно е поне да не искаш жената да ги остави на улицата.
Той млъкна.
– И трето – добавих – … ако не обичаш да работиш, това е твой избор. Но не го предлагай като плюс. – Усмихнах се. – Това не е бонус, това е аларма.
Той дълго гледа в масата.
– Ти… – накрая каза – … много си остра.
– Аз… – отвърнах – … съм си уморена. – Погледът ми омекна. – Уморена съм да гледам как мъже на твоята възраст вярват, че някой им дължи евтин, удобен живот, само защото са се родили „мъже“. – Поколебах се. – И уморена съм да гледам как жени се навиват да играят тази роля.
Между нас падна тишина. Иван загаси цигарата, изпи ракията.
– Добре – каза. – Ще помисля. – Погледна ме. – Ти… няма да станеш моя жена, ясно. – Ухили се кисело. – Но… може би… ще стана малко по-малко глупав.
– Това вече е печалба за човечеството – казах.
На излизане, Мая се залепи до мен.
– Беше по-меко, отколкото очаквах – прошепна. – Можеше и да го размажеш.
– Не ми е цел да го унижа – казах. – Целта е да му щракне нещо. – Погледнах към него – още седеше сам, гледаше телефона. – Ако има поне 5% шанс следващата му обява да е по-малко токсична, си заслужаваше.
Ема, когато се прибрах, ме посрещна с:
– Е? Как мина на „кастинг в диванията“?
– Мисля, че си отписах един кандидат и подсказах на други жени какво да не приемат – отговорих.
– Значи успешна среща – заключи тя.
Мина време. Забравих за Иван.
Една вечер, докато превъртах Facebook, приятелка ми прати скрийншот:
„Мъж, 62, пенсионер. Търся жена, с която да си помагаме. Да иска да споделяме дом, сметки и грижи. Не обичам много да работя, но мога да готвя, да пазарувам и да съм честен. Искам да уважавам жената до себе си и тя – мен.“
Подпис: „Иван“.
Изсмях се.
– Виж ти – казах на глас. – Не съм говорила напразно.
Ема наднича в телефона.
– Виж, махнал е „защото съм мъж“ – каза. – Прогрес.
– Малък, но прогрес – отвърнах.
Не знам дали е намерил жена. Не знам дали е станал по-добър партньор. Но знам, че на онази среща не мълчах.
И ако има друго „Лили“, която чете обяви вечер, сама в кухнената, и види текст „жената трябва да ме уважава, защото съм мъж“, се надявам да си спомни за мен – или за някоя друга като мен – и да си каже:
„Аз не съм дипломатическа почест. Уважението ми не се дава по пол, а по поведение.“
И да отмине. Или – ако има нерви и сили – да отиде на среща и да остави след себе си един мъж малко по-малко опасен за следващата жена.
