Лекарите бяха убедени, че чакам седмина деца. В родилната зала вече бяха въздъхнали с облекчение след седмия писък, но точно в този момент лекарят внезапно каза: „Изчакайте…“ — и в тази секунда стана ясно, че никой от тях не беше готов за онова, което се откри в последния момент вътре в мене.
На обикновен преглед лекарят се загледа прекалено дълго в екрана, а после каза:
— Виждаме седем плода.
— Седем.
От този ден животът ми се промени напълно. Хората ме гледаха с изумление, притесняваха се, задаваха въпроси, а аз всяка нощ лежах и слушах движенията на своите бебета, молейки се само за едно — да се родят живи.
Бременността беше тежка. Всеки нов преглед минаваше в напрежение, всеки следващ срок ми се удаваше с усилие, а колкото по-близо идваха раждането, толкова по-силно усещах, че и лекарите разбират какъв риск поемат, дори когато се опитваха да говорят спокойно. Когато започнаха първите контракции, веднага ме откараха в болницата в Плевен. В родилната зала вече всичко беше готово, всички чакаха появата на седем новородени.
После започна онова, от което се страхувах през всичките тези месеци. Разнесе се първият писък, след него втори, трети, четвърти, пети, шести, седми, и след това по цялата зала сякаш премина общ въздишка на облекчение — сякаш всички тези хора цялото това време сами се държаха на последни сили.
— Седем — каза някой.
За секунда и аз повярвах, че всичко е приключило, че децата ми са в безопасност и най-страшното вече е зад гърба ни. Седем писъка вече бяха прозвучали, седем бебета бяха тук, а на мене ми се искаше само да затворя очи и да заплача от облекчение.
Но точно в този момент един от лекарите внезапно каза:
— Изчакайте…
— Изчакайте — повтори лекарят, а гласът му, доскоро изпълнен с облекчение, сега звучеше напрегнато, почти недоверчиво.
Целата родилна зала замръзна. Медицинските сестри, вече започнали да подготвят пелени и одеялца за седемте новородени, спряха насред движение, взирайки се към лекаря, чиито очи бяха приковани в монитора на ултразвуковия апарат, вкаран отново в действие в последния момент.
— Какво има? — попита анестезиологът, приближавайки се до него.
— Има осмо сърцебиене — каза лекарят, гласът му треперещ от смайване. — Ясно, силно, ритмично сърцебиене, което не сме отчитали през целия преглед досега.
Лежах на родилната маса, изтощена до предела на силите си, а тялото ми, вече освободено от седем малки живота, внезапно се разтрепери от нова вълна контракции, различна от всичко, което бях изпитала през последния час.
— Не е възможно — прошепнах, гласът ми едва доловим над бученето в собствените ми уши. — Казахте седем. Броих седем писъка.
— Госпожо Иванова — обърна се към мене главният акушер-гинеколог, доктор Стефка Радева, жена с повече от двайсет години опит, чието лице сега изразяваше смайване, каквото рядко бях виждала у медицински специалист през целия предродилен период. — Изглежда, че по време на бременността осмото бебе е било скрито зад останалите седем плода в позиция, невидима за нашите ултразвукови апарати през всичките прегледи досега. Понякога, при изключително редки случаи на множествена бременност, един плод може да остане напълно засенчен от останалите чак до самото раждане.
Ново усещане за контракция ме прекърши, а докторите бързо се преорганизираха около мене, подготвяйки се за неочакваното осмо раждане, докато семейството ми, чакащо отвън в коридора на болницата в Плевен, все още не подозирало нищо за развоя на събитията, продължавало да празнува новината за успешното раждане на седем деца.
Съпругът ми, Ангел, изчакваше зад стъклената преграда на родилното отделение, а лицето му, което преди минути бе изразявало чисто облекчение, сега се изпълни отново с напрежение, докато наблюдаваше суматохата, разгръщаща се вътре в залата.
— Готова ли сте да родите за последен път днес? — попита доктор Радева, гласът ѝ вече възвърнал професионалното спокойствие, необходимо за да ме преведе през последното усилие.
Осмото раждане отне само няколко минути, но ми се сториха като цяла вечност, изпълнена с изтощение, страх и накрая — неописуема радост, когато писъкът на последното бебе, момиченце, се разнесе из залата, различен от предишните седем, но еднакво силен, еднакво жизнен.
— Осем — обяви доктор Радева, гласът ѝ треперещ от собствената ѝ емоция пред нечувано рядко медицинско чудо. — Осем здрави новородени. Никога през цялата ми кариера не съм присъствала на подобен случай.
Медицинската сестра, държаща осмото бебе, го постави внимателно до останалите седем, подредени вече в специални инкубаторни легла, приготвени предварително от болничния персонал, очаквайки само седем, но вече принудени да намерят набързо осмо място.
Разплаках се, но не от изтощение, а от чисто, необуздано щастие, което избуяваше в гърдите ми пред невъзможността на онова, което тялото ми беше успяло да постигне.
Когато Ангел най-накрая беше допуснат в залата, лицето му премина през целия спектър от емоции в рамките на няколко секунди — от объркване, през невярващ смях, до сълзи, стичащи се по бузите му, докато гледаше осемте малки легла, подредени в редица.
— Осем? — прошепна той, гласът му прекъсващ. — Мислех, че бяха седем.
— И аз мислех така — отвърнах, гласът ми все още слаб от усилието на раждането, но изпълнен с радост, каквато не бях изпитвала никога преди в живота си. — Осмото се е криело през цялото време.
Новината за раждането на осем деца от една майка в болницата в Плевен се разпространи из целия град, а после и из цялата страна, в рамките на часове. Местни и национални медии се стичаха към болницата, търсейки интервюта, снимки, потвърждение на нещо, което лекарите определяха като изключително рядък медицински феномен, случващ се веднъж на няколко десетилетия дори в най-развитите страни по света.
Доктор Радева даде интервю пред националната телевизия, обяснявайки, че подобни случаи на „скрит плод“ при множествена бременност са документирани изключително рядко в медицинската литература, а осемте деца, всички родени живи и относително здрави въпреки недоносеността си, представляваха истинско чудо на съвременната медицина, съчетано с необичайна биологична случайност.
Първите дни след раждането бяха изпълнени с тревога, докато осемте новородени останаха в интензивното отделение за недоносени бебета, всяко от тях свързано с апарати, следящи жизнените им показатели денонощно. Тегло, вариращо между осемстотин грама за най-малкото момиче — онова, скрито през целия предродилен период — и хиляда и двеста грама за най-голямото от братята му, поставяше всяко от децата в категорията на високорисково недоносени бебета, изискващи специализирани грижи.
През първите три седмици прекарвах всеки свободен момент край инкубаторите, редувайки се с Ангел, докато нашите родители, дошли от близките села около Плевен, помагаха с грижите за по-големия ни син, Виктор, тригодишно момче, което внезапно се превърна в най-голям брат на осем бебета едновременно.
Именно през тези седмици на постоянна тревога и надежда научих повече подробности от доктор Радева за причината зад изключителната скрита осма бременност. Оказа се, че рядкият феномен, известен в медицинската литература като „скрит плод при множествена бременност“, се случва, когато един ембрион се позиционира зад останалите по начин, който систематично блокира ултразвуковите вълни от достигане до него по време на всеки отделен преглед, независимо от ъгъла на изследване.
— Обикновено подобни случаи се откриват при по-ранни прегледи, чрез усъвършенствана техника или чрез внимателно броене на плацентите — обясни доктор Радева. — Във вашия случай, поради изключително сложното разположение на седемте видими плода, осмият остана напълно скрит зад тях чак до момента, в който първите седем деца напуснаха утробата и разкриха присъствието му на монитора.
Най-малкото момиче, което кръстихме Надежда — символично име, отразяващо неочакваната радост от нейното съществуване — прекара най-дълго време в интензивното отделение поради ниското си тегло при раждането, но постепенно, с всяка изминала седмица, набра сили и тегло, докато лекарите най-накрая обявиха, че вече не е в критично състояние.
Останалите седем деца — четири момчета и три момичета, кръстени Стефан, Георги, Николай, Христо, Ивана, Ралица и Диана — постепенно също напуснаха интензивното отделение, преминавайки в обикновено отделение за недоносени, преди най-накрая, близо два месеца след раждането, да ни позволят да ги отведем всичките осем у дома в малкото ни село край Плевен.
Прибирането у дома с осем новородени и тригодишно дете постави пред нас логистично предизвикателство, невъобразимо за повечето родители. Местната община, впечатлена от изключителния случай, ни предостави безвъзмездна финансова помощ за преустройство на къщата ни, включваща разширяване на детската стая, за да настанят осемте нови легла и всичкото необходимо оборудване.
Национална верига за бебешки стоки ни дари цялата необходима екипировка — количи, столчета за храна, дрешки — след като историята ни се разпространи из социалните мрежи, привличайки внимание не само в България, но и в чуждестранни медии, заинтригувани от рядкостта на медицинския феномен.
Роднини от цялата страна се включиха в помощта през първите месеци — баби, лели, братовчедки, редуващи се на смени да помагат с храненията, преобличанията, безкрайните нощни ставания, необходими за грижа за осем бебета едновременно.
Ангел, работещ преди раждането като шофьор на камион с дългосрочни курсове в чужбина, взе решение да напусне работата си и да намери позиция в местна транспортна фирма край Плевен, за да може да бъде постоянно вкъщи, помагайки ми в отглеждането на нашето изключително голямо и внезапно нараснало семейство.
Днес, две години след онзи паметен ден в родилната зала, осемте деца растат здрави и силни, всяко от тях развиващо собствена индивидуалност въпреки идентичните начални обстоятелства на раждането им. Надежда, макар родена последна и с най-нисък старт, днес е сред най-енергичните от всичките осем, сякаш решена да компенсира изгубеното време, прекарано скрита зад братята и сестрите си през цялата бременност.
Виктор, вече петгодишен, се превърна в изключително отговорен по-голям брат, помагащ ни всеки ден с малките ежедневни задачи по грижата за многобройното си семейство, а учителите му в детската градина често коментират забележителната му зрялост за възрастта му, придобита несъмнено от отговорността, поставена пред него от изключителните обстоятелства на собственото му семейство.
Доктор Радева, вече пенсионирала се от активна практика, продължава да ни посещава ежегодно на рождения ден на осемте деца, обичайки да разказва историята на онова изумително медицинско откритие в последния момент пред всеки, който иска да я чуе — момент, в който цялата родилна зала, вярвайки, че чудото вече е приключило със седем здрави бебета, внезапно се озова пред осмо, напълно неочаквано чудо, скрито от всички очи чак до последната възможна секунда.
Понякога, гледайки осемте си деца, играещи заедно в двора на нашата разширена къща край Плевен, си мисля за онзи момент в родилната зала, когато лекарят каза „Изчакайте“ — дума, която в първата секунда ме изпълни с ужас, но която в крайна сметка се превърна в предвестник на най-голямата радост в живота ми.
Тази история е художествена измислица. Имената, героите и събитията са плод на въображението и всяка прилика с реални лица – живи или починали – е случайна.
