– Брат ти с жена си и трите деца ще дойдат при нас за цялото лято?! – Марина запрати телефона върху дивана толкова силно, че той отскочи върху възглавниците. – Решили са да спестят от хотел за наша сметка? Живеем в курортен град, но не сме хотел „Всичко включено“! Няма да готвя за десет души и да пера чужди чаршафи!
– Е, защо се палиш на празно място? – спокойно отвърна Стоян. – Билетите вече са купени. Без връщане. Утре в осем сутринта пристига влакът. Ще трябва да ги посрещнем.
Марина бавно обърна глава.
– Ще трябва?
Стоян дори не забеляза опасната интонация. Седеше на кухненската маса и методично белеше люспите от сушена риба. Люспите се разлитаха на дребни сребристи искри по мушамата и падаха на пода. През отворения прозорец нахлуваше горещият влажен въздух на курортната вечер, наситен с миризма на скара от кафенето долу и грохота на евтина поп музика.
– Брат ти с жена си и трите деца ще дойдат да живеят при нас цяло лято, само за да не харчат за хотел?! – повтори Марина, вече без да крие яростта си. – Живеем в курортен град, но не сме хотел! Нека наемат жилище или изобщо да не идват!
Застана насред кухнята, скръстила ръце на гърдите си, усещайки как от гняв ѝ пулсира слепоочието.
Стоян най-накрая вдигна глава. Спокойствието му беше почти оскърбително — спокойствие на човек, който вече е решил всичко и просто чака жена му да спре да негодува.
– Не десет, а седем, ако броим и нас – лениво поправи той, пращайки залък кехлибарена рибя ивица в устата си. – И изобщо, това е роднина. Веселин цяла година пъшка във фабриката, Даниела с децата се задушава в двустайния им апартамент в Пловдив. Трябва им въздух, море, слънце. А ние имаме тристаен, място колкото щеш. Какви сме, скъперници ли? Ще изгоним ли собствения ми брат на улицата? Или пари ще му вземем за престоя?
– Нямаме тристаен в смисъла, който имаш предвид, Стояне. Имаме две спални и проходен хол, който едновременно е и моят кабинет! – Марина пристъпи към масата и опря длани в лепкавия от бирени петна плот. – Работя, ако си забравил. Имам три големи проекта за лятото. Ретуш, предпечат, поръчки. Нужни са ми моят монитор, моето бюро и тишина. А ти предлагаш да настаниш петима души в тази стая? На едно от децата е на три години! Представяш ли си какво ще стане с апаратурата ми след час?
Стоян се намръщи, сякаш беше чул нещо съвсем нелепо.
– Ох, стига де. Лаптопа ще изнесеш в кухнята. Сутрин там е хубава светлина. Или на терасата — там изобщо е красота, вижда се морето. Ще ти дойде вдъхновение. А монитора си прибери в гардероба, щом толкова трепериш над него.
– В гардероба?
– Ами да. Малки са… деца са. Ще пошумят и ще престанат. Даниела ще ги наглежда, тя е строга жена.
– Даниела ще ги наглежда? – Марина се засмя късо. Смехът излезе сух и бодлив. – Забрави ли как дойдоха преди три години само за седмица?
Стоян замълча.
– Снаха ти веднага легна на дивана и каза: „На море съм, в отпуска съм.“ Ставаше само да яде. Децата надраскаха тапетите в коридора, разбиха банята, а брат ти изпи целия ти бар и после се оплакваше, че ракията е прекалено остра.
Тя се наведе към съпруга си.
– А сега това няма да е седмица, Стояне. Три месеца. Деветдесет дни.
Стоян шумно въздъхна, остави рибата и избърса мазните си ръце в домашните шорти.
– Станала си зла, Марина. Егоистична. Забрави ли как самите ние като студенти ходехме при леля във Варна? Спяхме на пода, ядяхме каквото ни дадат — и бяхме щастливи. Веселин ми е кръв. Не мога да му кажа „не“ само защото ти искаш да седиш в тишина и да натискаш копченца.
– А по хората е да ме поставиш пред свършен факт дванайсет часа преди пристигането им?
Гласът на Марина стана по-тих.
И точно от това Стоян за пръв път престана да се усмихва.
– Знаел си – продължи тя. – Знаел си отпреди месец. Веселин ти се е обадил тогава. Мълчал си през цялото това време, защото прекрасно си разбирал: ако кажеш предварително, няма да се съглася.
Стоян отклони поглед и посегна към бутилката бира.
– Не исках да те притеснявам преждевременно. Мислех, че ще се зарадваш. Компания ще има. По-весело. Скари вечер, вино… Веселин дори носи китара.
– За чия сметка е този празник на живота?
Стоян тресна бутилката о масата. Пяната се изля през гърлото, заливайки люспите.
– Аз съм мъж! Ще изкарам пари! – изрева той, а лицето му се покри с червени петна. – Стига си броила всяка стотинка! Ще купим чувал картофи, макарони на едро. Дините през август са без пари. Никой не иска да ги храниш с хайвер!
Марина бавно се изправи.
– А ти какво предлагаш?
– Сготвила си супа — и толкова! Важното е отношението. Искам брат ми да се чувства като у дома си, а не като беден роднина на прага. И аз ще осигуря това.
Той направи пауза и презрително се усмихна:
– А ти, ако си толкова умна, можеш понякога да си замълчиш. Не ме позорѝ с твоята стиснатост.
Марина го гледаше и внезапно ясно разбра едно просто нещо.
Стоян нямаше намерение да посреща гости.
Възнамеряваше да устрои курорт на брат си.
За нейна сметка.
С нейните ръце.
В нейния дом.
Изобщо не го беше грижа за работата ѝ, нервите ѝ, комфорта ѝ. Искаше Веселин да се върне в Пловдив и да разказва на всички колко нашироко живее по-малкият му брат Стоян.
А че тази „широта“ щеше да плаща Марина — с времето си, парите си и собственото си здраве — съпруга ѝ изобщо не го вълнуваше.
– Добре – каза тя най-накрая.
Стоян кимна доволно, сякаш беше спечелил победа.
– Ето, така е добре.
– Ти си стопанинът. Ти го осигурявай.
– Разбира се.
– Но веднага те предупреждавам: не съм прислужница. Няма да стоя пред печката на три смени. Няма да чистя след твоите племенници. И кабинетът ми остава мой кабинет.
– Ще видим как ще запееш, като дойдат – ухили се Стоян.
– Не – тихо отвърна Марина. – Ще видим как ще запееш ти.
Той не чу или се направи, че не чува.
Отново се захвана с рибата.
– Хайде, лягай да спиш. Утре ставаме рано. Трябва още да намеря спално бельо. На тавана мисля, че има стари комплекти. Извади ги, проветри ги. Няма да им постиламе коприна — все пак деца, ще ги изцапат.
Говореше делово, раздавайки нареждания, сякаш решението беше окончателно взето.
Марина мълчаливо се обърна и излезе от кухнята.
Зад гърба ѝ се носеше мляскане и весел смях от телевизора.
Но Стоян не знаеше едно.
Докато той подготвяше апартамента за пристигането на роднините, Марина вече вземаше решение, което можеше да промени цялото лято.
А може би и брака им.
Сутринта не започна с кафе, нито дори с будилник.
Марина беше събудена от стържещ звук, от който сякаш завибрираха зъбите ѝ.
Отвори очи и видя как Стоян, пъхтейки и духайки, бута работното ѝ бюро в най-тъмния ъгъл на проходния хол.
Професионалният калибриран монитор опасно се люлееше на ръба на плота.
– Какво правиш?! – Марина скочи от леглото и в движение навлече халата си. – Остави бюрото! Там има кабели! Системен блок!
Стоян се изправи и избърса чело с опакото на дланта си.
Вече беше успял да облече „парадната“ си потник и старо анцугово долнище. Изглеждаше така, сякаш се готвеше да извърши велик подвиг в името на семейството.
– Не крещи, ще събудиш съседите. Освобождавам място.
– За какво?
Стоян посочи центъра на стаята.
Там, преграждайки прохода към кухнята, лежеше нещо огромно, раирано и на буци.
От предмета се носеше тежка застояла миризма на влага и стара прах, примесена с нещо кисело.
Марина погледна с отвращение.
– Какво е това?
– Матрак.
– Виждам, че е матрак. Откъде го взе?
– От съседката от първия етаж. От баба Радка. Стоеше ѝ на терасата. Добър памучен матрак. Още от соца. Ще го проветрим малко, ще го покрием с чаршаф — и царско легло.
Стоян го ритна с крак.
Във въздуха се вдигна облак прах.
Част от нея се спусна право върху клавиатурата на Марина.
– Веднага го премахни.
– Е, пак какво?
– Алергична съм към прах. Много добре го знаеш.
– Не си измисляй. Ще проветрим.
Стоян махна с ръка и отново се навали върху бюрото.
Кракът му издраска с неприятен звук по ламината, оставяйки дълбока бяла драскотина.
Марина погледна пода.
После — монитора си.
После — матрака.
И изведнъж престана да се ядосва.
Вътре в нея се надигаше друго чувство.
Студено.
Спокойно.
Пресметливо.
Това вече не беше просто пристигане на роднини.
Беше завземане на нейната територия.
Стоян методично унищожаваше нейното пространство, нейния ред и нейния живот, превръщайки апартамента в общежитие.
– Моите неща остават в гардероба – тихо каза Марина.
– Какво?
– Каза, че смяташ да ги преместиш на балкона.
– Ами да. Даниела трябва някъде да си окачи роклите. За три месеца идват, целия си гардероб мъкнат.
– Моите неща остават в гардероба.
Стоян завъртя очи.
– Пак ли започваш? Егоистка.
– Да, Стояне.
Той замръзна.
Марина за пръв път тази сутрин се усмихна.
– Точно така.
Стоян плю през рамо и се обърна, захващайки се с разопаковането на торбите, които, както се оказа, вече беше домъкнал от магазина.
А Марина бавно се приближи до бюрото си.
Прокара пръсти по драскотината на пода.
После погледна вратата.
Утре в осем сутринта пристигаха Веселин, Даниела и трите деца.
Стоян беше сигурен, че просто ще влязат в апартамента.
Ще разопаковат вещите си.
Ще заемат стаите.
И ще започнат да живеят.
Грешеше.
Марина също умееше да посреща гости.
Просто имаше собствена представа за гостоприемство.
И това лято първият човек, който трябваше да научи истинската му цена, щеше да бъде самият Стоян.
