Ракът ми беше в последен стадий и лекарите ми казаха, че не могат да ме излекуват. Затова реших да предприема първото пътуване в чужбина в живота си. Но точно преди да се кача на самолета, служителка на летището ми подаде загадъчен плик и каза: „Трябва да научите истината.“
Никога не бях стъпвала в друга държава.
Целият ми живот беше преминал в грижи за двете ми деца, които отгледах сама след смъртта на любимия си съпруг, и в неуморна работа като начална учителка в Пловдив.
Моите мечти винаги оставаха последни.
Все не достигаха пари.
Или време.
Или възможност да видя света.
Когато най-после се пенсионирах на шейсет и осем, си помислих, че животът ми дава втори шанс.
Но тогава дойде диагнозата, която разби всичко.
Рак в последен стадий.
Без надежда за излекуване.
Помня как седях в болничния кабинет, а сълзите се стичаха по лицето ми. Питах се защо точно сега, когато най-после бях намерила време за себе си, бъдещето ми се изплъзваше.
Не бях готова да се сбогувам.
Не бях готова да престана да мечтая.
Затова си дадох едно обещание.
Преди земният ми път да приключи, щях да сбъдна мечтата, която носех в сърцето си от десетилетия.
Щях да видя Париж.
С разтреперани ръце и сърце, изпълнено с надежда, подадох документи за първия си задграничен паспорт, купих билет до Франция и приготвих малкия си куфар.
В деня на заминаването пристигнах на летището в София три часа по-рано.
Държах паспорта си така, сякаш беше най-ценното ми притежание.
Казвам се Елена Стоянова.
И точно когато започнах да се успокоявам, чух името си по уредбата:
— Госпожа Елена Стоянова, моля, явете се на гишето при изхода за вашия полет.
Стомахът ми се сви.
Нещо не беше наред?
Приближих се и притеснено попитах:
— Има ли проблем с билета ми?
Служителката ме погледна с изражение, което не успях да разгадая.
— Госпожо Стоянова, очаквахме ви. Някой е оставил нещо за вас.
Тя се пресегна под плота и ми подаде запечатан плик с изписаното ми име.
— Кой го е изпратил? — прошепнах.
Погледът ѝ омекна.
— Има нещо за това пътуване, което не знаете. Човекът, който остави плика, държеше да го получите, преди да се качите на самолета. Моля ви, отворете го. Заслужавате да научите истината.
Пръстите ми започнаха да треперят, докато внимателно разлепвах плика.
А щом видях какво има вътре, очите ми се напълниха със сълзи.
Не можех да повярвам на онова, което четях…
На първия лист пишеше:
„Госпожо Стоянова,
преди трийсет години ми казахте, че човек не бива да се отказва от целия път само защото още не вижда следващата крачка.
Сега е мой ред да Ви кажа същото.
Казвам се Никола Петров.
Бях момчето от последния чин, което криеше скъсаните си обувки под стола.
Не сте забравена.
И това пътуване не е само Вашата мечта. То е възможност някои от нас най-после да Ви покажат какво сте оставили в живота им.“
Прочетох името още веднъж.
Никола.
За миг пред мен не стоеше гишето на летището.
Видях малко момче с прекалено къси ръкави, упорито сведена глава и тетрадка, в която буквите все не успяваха да останат върху реда.
Притиснах листа с две ръце.
Служителката не ме пришпори.
Само посочи свободния стол до гишето.
— Можете да седнете. Имате време.
Това изречение ме разплака още повече.
От седмици все ми се струваше, че вече нямам.
Момчето, което не искаше да чете
Никола дойде в моя клас през ноември.
Беше на осем.
Семейството му се беше преместило в Пловдив след загубата на работата на баща му.
Първите дни той не говореше почти с никого.
Когато го помолех да прочете изречение, започваше да рови в чантата си. Търсеше гума. Изпускаше молив. Казваше, че трябва да отиде до тоалетната.
Отначало помислих, че се опитва да избегне усилието.
После го чух как срича сам в празната стая.
Не знаеше, че съм останала зад вратата.
Произнасяше една дума, спираше, започваше отначало и тихо се ядосваше на себе си.
На следващия ден не го извиках пред всички.
Седнах до него след часа.
— Покажи ми къде става трудно — казах.
Той ме погледна подозрително.
Очевидно очакваше поредния въпрос защо не се старае.
Започнахме бавно.
Не бях единственият човек, който му помогна. Имаше и колеги, и усилията на майка му, и неговият собствен труд.
Но през онази година двамата често оставахме след последния звънец.
Аз четях изречение.
После той.
Понякога не стигахме далеч.
Друг път той забравяше, че се страхува, и искаше още една страница.
Какво помнех аз
Помнех и обувките.
Едната подметка се беше разлепила.
Никола пристъпваше внимателно, за да не се вижда.
Не купих обувки пред целия клас. Не го изправих да благодари.
Разговарях с майка му, намерихме начин и след няколко дни той влезе с други.
На мен ми се струваше дребно.
Една от многото задачи в живота на началния учител, които не присъстват в учебната програма.
После семейството му отново се премести.
Получих две картички.
На едната имаше море.
На другата — сграда, която той беше нарисувал.
Пишеше, че иска един ден да прави къщи.
Пазех картичките някъде.
После животът ме погълна.
Собствените ми деца растяха.
Мъжът ми вече го нямаше.
Трябваше да сменя бойлера, да платя лагер, да помогна с подготовката за изпит.
Не забравих Никола нарочно.
Просто с годините лицата в паметта ми станаха толкова много, че понякога ми трябваше едно име, за да се отвори цяла стая.
Сега тя беше отворена.
Останалото в плика
Под писмото имаше снимки.
Не на паметници.
На хора.
Мъж с две деца пред малка къща.
Жена в лекарска престилка.
Друга жена, застанала до библиотечни рафтове.
Млад мъж с брашно по ръцете и усмивка, която веднага познах.
На гърба на всяка снимка имаше име и година.
Мои ученици.
Някои помнех веднага.
За други ми трябваше време.
Имаше и няколко кратки послания.
„Още пазя първата книга, която ми подарихте.“
„Вие първа ми казахте, че мога да разказвам истории.“
„Когато дъщеря ми се страхува да сгреши, използвам Вашите думи.“
Последната снимка беше на група хора пред Айфеловата кула.
Не всички се познаваха от един и същи клас.
Но всички бяха учили при мен.
Отдолу пишеше:
„Някои от нас са тук. Другите са далеч. Всички искахме да Ви кажем: светът, който не сте успели да видите, отдавна носи нещо от Вас.“
Покрих лицето си с листа.
Това не беше отговор на диагнозата.
Но беше отговор на един въпрос, който тайно ме мъчеше от деня, в който я чух.
Дали животът ми беше минал, докато аз все отлагах да започна своя.
Служителката
Когато най-после вдигнах глава, младата жена още стоеше наблизо.
— Вие знаете ли какво има вътре? — попитах.
— Знам, че е важно — отвърна тя. — Писмото беше оставено по предварителна уговорка от дъщеря Ви.
Погледнах я.
— Мила е идвала тук?
— Да.
През последните дни дъщеря ми се беше държала странно.
Питаше за часа на полета, после пак го проверяваше.
Искаше да знае кой джоб на чантата ми е най-удобен за документите.
Усмихваше се, когато мислеше, че не я гледам, а после очите ѝ изведнъж се пълнеха.
Аз го отдавах на страха ѝ да ме пусне сама.
Той съществуваше.
Но явно не беше единственото.
— Няма проблем с пътуването Ви — добави служителката. — Само са искали да получите писмото преди качването.
Кимнах.
После погледнах табелката ѝ.
— Благодаря Ви, Десислава.
Тя се усмихна.
— Пожелавам Ви хубаво първо пътуване.
Не каза „последно“.
Не каза „докато още можете“.
За това щях да я помня.
Дъщеря ми
Обадих се на Мила.
Вдигна веднага.
— Отвори ли го?
Опитах се да отговоря, но гласът ми се скъса.
Тя също заплака.
Стояхме така няколко секунди, всяка от своята страна на телефона.
После попитах:
— Как намери всички тези хора?
— Не ги намерих аз, мамо. Никола ме намери.
Няколко седмици по-рано той написал съобщение до училището. Искал да знае дали още преподавам.
Оттам го насочили към бивша моя колежка.
Тя се свързала с Мила.
Дъщеря ми първо само потвърдила, че съм се пенсионирала.
После споменала Париж.
За диагнозата говорила по-късно, след като ме беше попитала дали може да сподели с няколко близки хора.
Помнех въпроса.
Бях кимнала, уморена от това да повтарям сама.
Не знаех, че един от „близките хора“ ще се окаже момчето, което бях учила да чете.
Никола живеел във Франция.
Когато чул, че пристигам, започнал да се обажда на други бивши ученици.
Не за шумно посрещане.
За писмо.
За няколко дни, в които да не се чувствам чужда.
Не беше тайно организиран нов живот
— Има още един лист в плика — каза Мила.
Намерих го.
На него имаше адрес, телефонен номер и предложение.
Никола и съпругата му ме канеха да отседна в малък апартамент за гости, който поддържали близо до дома си.
Ако предпочитах хотела, който бях резервирала, нямало никакъв проблем.
Ако исках да ме посрещнат — щели да дойдат.
Ако исках първо да остана сама — щели да изчакат.
Бяха написали това почти неловко подробно.
И точно затова ми стана по-леко.
Никой не беше решил вместо мен.
Никой не беше превърнал болестта ми в разрешение да ми отнеме избора.
— Можеш да откажеш всичко — каза Мила. — Освен писмото. То вече си е твое.
Засмях се през сълзите.
— Ще ми бъде трудно да го върна.
После погледнах снимките.
Много лица.
Много животи.
— Кажи на Никола, че ще се радвам да ме посрещне.
Човекът до прозореца
След като затворих, някой произнесе името ми.
Обърнах се.
Ралица.
Бившата ми колежка.
Жената, с която бяхме делили дежурства, кафе, ученически концерти и години, в които все не намирахме време за по-дълъг разговор.
Държеше малък куфар.
За миг само я гледах.
После възкликнах:
— Ти накъде?
Тя се усмихна предпазливо.
— Зависи дали ще ме понесеш до Париж.
Седнах отново.
— И ти ли си част от това?
— Да. Но не е нужно да ми се радваш по задължение.
Започна да обяснява.
Отдавна искала да пътува.
Дъщеря ѝ я насърчавала.
Когато Мила се свързала с нея, решили да съчетаят пътуванията, без да ме превръщат в човек под наблюдение.
Ралица имаше свой билет, свои пари и няколко собствени желания.
— Само едно условие — казах.
Тя се напрегна.
— Какво?
— Да не ме питаш през пет минути дали съм уморена.
Ралица кимна сериозно.
— Добре. А ти да не се преструваш, че не си.
Подадох ѝ ръка.
Стиснахме ги като две деца, които сключват важен договор.
Излитането
Когато седнах в самолета, сложих плика в джоба пред себе си.
После го извадих.
Не исках да го забравя.
Прибрах го в чантата.
Проверих паспорта.
После отново плика.
Ралица ме гледаше с усмивка.
— Ако продължаваш така, ще му стане лошо от местене.
Засмях се.
Бях забравила колко хубаво е някой да се пошегува с мен, без след това веднага да стане сериозен.
Преди пътуването бях разговаряла с лекуващия си екип и бяхме подготвили необходимото за конкретното ми състояние.
Имах лекарства, документи и план какво да правя, ако се почувствам зле.
Но никой документ не можеше да ме подготви за мига, в който самолетът започна да се движи.
Погледнах през прозореца.
Земята се отдалечи.
Блоковете станаха малки.
После облаците скриха всичко.
Не си помислих за смъртта.
Не в този миг.
Помислих си:
„Значи така изглежда.“
Шейсет и осем години чаках да науча нещо толкова просто.
Никола
На летището в Париж първо видях листа с името си.
Не беше голяма табела.
Обикновен бял лист, върху който някой беше нарисувал малка книжка.
После видях него.
Мъж на около четирийсет, с прошарена коса и същия начин да държи раменете си, когато се притеснява.
Застанахме един срещу друг.
Той очевидно беше подготвил думи.
Аз също се опитвах да намеря подходящи.
Накрая казах:
— Ти наистина си направил къщи.
Никола се разсмя.
После очите му се напълниха.
Работеше като архитект.
Картичката със сградата не беше останала само детска мечта.
— Още ли я помните?
— Разбира се.
Не му казах, че бях забравила много други неща.
Това беше достатъчно вярно.
Прегърнахме се.
Не като учителка и ученик пред публика.
Като двама души, които неочаквано се оказват важни един за друг след дълго отсъствие.
Апартаментът
Жилището беше малко, светло и тихо.
Не луксозно.
Нямаше гледка към Айфеловата кула.
Имаше маса до прозореца, удобен стол и кухня, в която съпругата на Никола беше оставила супа.
Казваше се Клер.
Говореше малко български, защото децата им го учели, а тя не искала да бъде единствената, която не разбира семейните шеги.
Още на вратата каза:
— Добре дошли, госпожа Елена.
Изговори името ми внимателно.
На масата имаше тетрадка.
Първата страница беше озаглавена:
„Какво Ви се иска?“
Не програма.
Не списък със задължителни забележителности.
Под заглавието Никола беше написал:
„Можем да променяме всичко. И да не правим нищо, ако точно това Ви се иска.“
Прокарах ръка по листа.
През целия ми живот някой имаше програма за деня ми.
Разписание.
Учебен план.
Родителска среща.
Сметки.
Преглед.
Това беше първият списък, който започваше с моя въпрос.
Първата разходка
Видях Париж най-напред от седалката на автомобил.
Не беше романтично.
Имаше задръстване.
Никола обърка една отбивка.
Ралица се опитваше да снима през прозореца и на всяка снимка попадаше отражението на собствената ѝ ръка.
Смеехме се.
После слязохме до Сена.
Не извървяхме километри.
Седнахме.
Хората минаваха край нас с чанти, велосипеди, кучета и онова естествено безразличие на град, в който мечтата на един човек е нечий обикновен вторник.
Това ми хареса.
Никой не знаеше диагнозата ми.
Никой не ме гледаше със съжаление.
Бях жена на пейка.
Със сандвич, който се оказа неудобен за ядене.
Трохи паднаха върху палтото ми.
Ралица ми подаде салфетка.
Погледнах водата.
И си помислих, че толкова години съм си представяла как ще плача, когато най-после стигна тук.
Вместо това бях гладна.
И ми беше хубаво.
Срещата
На третия ден се събрахме в малко заведение.
Никола ме беше попитал предварително.
Не исках изненада с много хора.
Не исках и никой да говори за мен като на прощална вечер.
Той разбра.
Дойдоха шестима.
Все мои бивши ученици, които живееха във Франция или бяха успели да пристигнат за деня.
Гледах лицата им и търсех децата.
Понякога ги намирах веднага.
В усмивка.
В движение на ръката.
В начина, по който някой изрича „госпожо“, въпреки че вече е човек с пораснали деца.
Разказваха ми.
Не само хубавото.
Един беше загубил работа.
Друга се беше развела.
Трети още не знаеше какво иска да прави.
Това ме успокои.
Не бяха дошли да ми покажат безупречни биографии, за да докажат, че съм била добра учителка.
Бяха дошли като хора.
Точно така исках да ги видя.
Истината, която носеха
По едно време Никола извади стар лист.
Разпознах задачата.
Бях им дала да напишат как си представят бъдещия си дом.
На неговия лист имаше рисунка.
Къща с огромни прозорци.
Под нея, с моя червен химикал, пишеше:
„Харесва ми, че има място за светлина.“
Не помнех да съм го написала.
Той го беше пазил.
— Когато не ме приеха първия път в специалността, която исках, майка ми ми го показа — каза. — Не защото сте предсказали нещо. Просто ми напомни, че някога съм можел да си представя бъдеще.
Не знаех какво да отговоря.
До него седеше жена на име Даниела.
Тя се усмихна.
— На мен ми бяхте написали да не бързам да слагам точка, когато мисълта още не е свършила.
Поклатих глава.
— Това беше за съчинение.
— Знам — отвърна тя. — После започнах да го използвам и за други неща.
Смехът около масата ме спаси от сълзите.
Но само за малко.
Денят, в който не излязох
На четвъртата сутрин се събудих изморена.
Не приятно изморена от разходки.
Болестта беше тук.
В Париж, както и в Пловдив.
Не беше останала в болничния кабинет.
Не беше впечатлена от снимките.
Отменихме плановете.
Ралица не възрази.
Никола не започна да изброява какво ще изпусна.
Донесоха ми храна.
После ме оставиха да поспя.
Когато се събудих, се ядосах.
На тялото си.
На времето.
На това, че дори мечтата трябваше да бъде съобразена с ограничения.
Ралица седна на стола до прозореца.
— Искаш ли да остана?
— Искам да не съм болна.
Тя кимна.
Не каза, че трябва да мисля положително.
Не ми обеща чудо.
— Знам.
Стояхме мълчаливо.
После я помолих да отвори малко прозореца.
От улицата долиташе шум от чаши, двигатели и чужд разговор.
Не бях излязла.
Но все пак бях тук.
Айфеловата кула
Видях я привечер.
Не се качих до най-високото място.
Не направих всичко, което туристическите списъци препоръчват.
Седнахме на място, откъдето се виждаше добре.
Никола и Клер бяха с децата.
Ралица настоя да ме снима.
Застанах до парапета.
Оправих косата си.
После се почувствах глупаво, че още ми е важно как изглеждам.
Клер ме погледна и каза:
— Много сте красива така.
Не знам дали ме беше разбрала по лицето.
Но ѝ повярвах достатъчно, за да спра да оправям яката си.
Когато кулата светна, хората около нас възкликнаха.
Аз не казах нищо.
Погледнах нагоре.
После към Никола.
После към Ралица, която вече плачеше.
Засмях се.
— Нали ти казах да не ме гледаш така.
Тя избърса очи.
— Не гледам теб. Светлината ми влиза.
Всички се разсмяхме.
Така остана този миг в паметта ми.
Не като последно желание.
Като смях.
Обаждането вкъщи
Вечерта говорих с децата.
Павел беше при Мила.
Двете ми внучета се блъскаха пред екрана.
— Бабо, видя ли истинската кула?
— Видях я.
— А френските деца говорят ли само френски?
— Някои говорят и български.
Това ги озадачи много повече от всяка снимка.
После останахме само тримата.
Мила ме гледаше внимателно.
— Добре ли си?
Помислих.
Преди щях да кажа „да“, за да я успокоя.
Или „не“, защото диагнозата правеше всяко друго твърдение да изглежда невярно.
— Днес ми беше трудно сутринта — отговорих. — После ми беше хубаво.
Тя кимна.
Павел се наведе към камерата.
— Мамо, радвам се, че отиде.
Поех си въздух.
Той първоначално беше против.
От страх.
Искаше да съм наблизо, подредена между познатите лекари и сигурните телефони.
Не му се сърдех за това.
Но ми беше нужно да чуя, че вече вижда и другото.
— Аз също — казах.
Последният ден в Париж
Не отидохме в голям музей.
Избрахме малка книжарница и пекарна.
Купих книжки за внуците, макар че не разбираха езика.
Никола предложи да напише вътре превод на няколко думи.
После седнахме на кафе.
Той сложи пред мен малка кутия.
Погледнах го укорително.
— Уговорихме се без големи подаръци.
— Не е голям.
Вътре имаше молив и миниатюрна линийка.
— За бъдещите къщи — каза.
Усмихнах се.
Първия учебен срок, в който го познавах, той постоянно рисуваше с молив, толкова къс, че едва го държеше.
Разбрах препратката.
Прибрах кутията.
После го хванах за ръката.
— Не ми дължиш живота си, Никола.
Лицето му стана сериозно.
— Знам.
— Искам да го знаеш наистина.
Той кимна.
— Не плащам дълг, госпожо. Радвам се, че мога да Ви покажа моя живот.
Този отговор ми хареса повече от всяка благодарност.
Завръщането
Когато се прибрах, апартаментът ми изглеждаше същият.
Същата закачалка.
Същата маса.
Същата чаша с пукнатина, която все не изхвърлях.
Но вече имах нови снимки.
Подредих ги до прозореца.
Не всички.
Само няколко.
Сена.
Ралица, която се смее с хартиена торба в ръка.
Никола и семейството му.
Аз пред Айфеловата кула.
На последната снимка не изглеждах като човек, на когото нищо не му е.
Изглеждах като себе си.
Слаба.
Уморена.
И щастлива.
Болестта продължи.
Имах лечение и грижи, насочени към това да ми е по-леко и да запазя колкото може повече от всекидневието си.
Пътуването не промени диагнозата.
Не искам някой да прочете историята ми и да реши, че красивото преживяване е лекарство, което другите просто не са опитали достатъчно силно.
То направи нещо друго.
Върна ми усещането, че още живея, а не само чакам.
Тетрадката на първите неща
Започнах да записвам.
Не последни желания.
Първи неща.
„Първият ми кроасан в Париж.“
„Първият път, когато оставих някой друг да ми носи куфара, без да се извиня.“
„Първата снимка от години, на която не се опитвам да скрия, че съм доволна от себе си.“
Мила се засмя, когато видя заглавието.
— Още ли има толкова много първи неща?
— Очевидно.
Отидох на концерт, за който преди бих казала, че билетът е скъп.
Поканих съседка на обяд, вместо все да ѝ повтарям, че някой ден трябва да се видим.
Позволих на Павел да приготви вечеря, която се оказа почти неядлива.
Не я изядох от възпитание.
Засмяхме се и поръчахме друга.
Това също записах.
„Първият път, когато не се престорих, че всичко ми харесва, само за да не обидя някого.“
Оказа се, че дори на шейсет и осем има какво да уча.
Годината след пътуването
Не получих безкрайно време.
Получих месеци, в които някои дни бяха добри, а други — трудни.
После добрите станаха по-кратки.
Имаше страх.
Болка.
Разговори, които отлагахме, докато вече не можехме.
Но Париж не остана като единствената светла точка, около която всичко друго е тъмно.
Имаше ръката на дъщеря ми.
Гласът на сина ми от кухнята.
Внучето ми, което настояваше да ми прочете приказка и се сърдеше, когато му подсказвам.
Картички от учениците.
Снимки от живота им.
Никола не ми пишеше всеки ден да пита как съм.
Понякога изпращаше прозорец на нова сграда.
Или рисунка на дъщеря си.
Под една беше написал:
„И тук има място за светлина.“
Оставих я до леглото.
Последната страница
Когато ръката ми започна да се уморява, помолих Мила да записва вместо мен.
Първо тя се разплака.
После седна с тетрадката.
— Какво да напиша?
Помислих.
— Че не искам животът ми да бъде разказван като списък с лишения.
Тя вдигна очи.
— Добре.
— Работих много. Отлагах неща. Но имах и радост. Не съм живяла само за другите. Понякога просто не съм знаела как да поискам и за себе си.
Мила записваше.
После казах:
— И не казвай, че Париж ме е спасил.
Химикалът спря.
Погледнах я.
— Хората ми помогнаха да стигна до него. А той ми помогна да се върна към живота, който още имах.
Тя кимна.
Подадох ѝ ръка.
Останахме така.
Не търсехме хубав край на изречението.
Понякога е достатъчно да не си сам, докато то продължава.
Епилог — Мила
Мама почина единайсет месеца след пътуването.
Не беше готова за всичко.
Ние също.
Не знам дали човек изобщо може да бъде.
След погребението седнахме с брат ми в апартамента ѝ.
Тетрадката лежеше до снимките.
Вътре имаше билети, бележка от пекарната, рисунка от внучето ѝ и онова първо писмо, получено на летището.
На последната страница мама беше написала сама само едно изречение.
Почеркът беше по-едър и неравен:
„Мечтата не трябва да е последното нещо, за което остава време.“
Дълго гледахме тези думи.
После брат ми стана и отвори прозореца.
В стаята влезе шумът от улицата.
Някой се смееше.
Автобус спря.
В съседния двор жена викаше дете да се прибира.
Животът продължаваше по онзи невъзмутим начин, който в първите дни след загубата изглежда почти обиден.
На масата стоеше паспортът на мама.
Първият ѝ паспорт.
До него — снимката пред Айфеловата кула.
Не избрахме за възпоменателната картичка стара снимка, на която тя изглеждаше по-млада и здрава.
Избрахме тази.
С палтото.
С уморените очи.
С усмивката, която не се опитва да успокои никого.
Отдолу не написахме, че се е борила до последно.
Тя беше много повече от болестта си.
Написахме името ѝ.
Годините.
И едно от изреченията, които повтаряше на учениците си:
„Нека видим какво има на следващата страница.“
А снимката на момчето от последния чин оставихме в тетрадката.
До неговото писмо.
Там, където мама за първи път беше прочела, че светът не е минал покрай нея.
Че е носил гласа ѝ в други градове, други домове и други животи.
Още много преди тя самата да се качи на самолета.
