Една нощ дочух как осемдесет и две годишната ми съпруга говори тайно по телефона с друг мъж: „И аз те обичам, мили. Мъжът ми не знае нищо. Никога не бива да разбира какво се е случило между нас…“ Но онова, което последва, се оказа много по-страшно, отколкото можех да си представя…

Една нощ дочух как осемдесет и две годишната ми съпруга говори тайно по телефона с друг мъж: „И аз те обичам, мили. Мъжът ми не знае нищо. Никога не бива да разбира какво се е случило между нас…“ Но онова, което последва, се оказа много по-страшно, отколкото можех да си представя…

Казвам се Георги. На осемдесет и пет години съм, а със съпругата ми Мария сме женени от петдесет и осем години.

Ако преди няколко месеца някой ми беше казал, че на тези години ще започна да се съмнявам във верността ѝ, щях да се изсмея.

Мария беше любовта на живота ми.

Заедно отгледахме три деца. После дойдоха внуците, а след тях — и правнуците.

Но напоследък тя се беше променила толкова много, че понякога имах чувството, че живея с непозната.

Всичко започна със загадъчни телефонни обаждания.

Отначало Мария просто излизаше от стаята, когато телефонът ѝ звъннеше.

После започна да го крие под възглавницата си.

Една вечер забелязах, че номерът на човека, който ѝ се обаждаше, не беше записан в указателя.

— Кой беше, Марийче?

Тя трепна.

— Объркали са номера, Георги.

Само че аз бях видял как се усмихва на екрана.

Скоро обажданията станаха почти ежедневни.

Мария започна да подбира дрехите си по-внимателно, да си оправя косата и да използва парфюм, който не беше докосвала от години.

Когато я питах накъде е тръгнала, отговаряше:

— Само да се поразходя. Да подишам малко въздух.

После разбрах, че е изтеглила две хиляди лева от спестяванията ни.

— За какво са ти толкова пари?

— За един стар дълг, Георги.

Но Мария никога не беше крила от мен въпроси, свързани с парите.

Най-тежкият момент дойде миналия четвъртък.

Беше два през нощта, когато се събудих и открих, че мястото до мен е празно.

От кухнята се чуваше гласът ѝ.

Станах тихо и се приближих до вратата.

— И аз те обичам, мили — прошепна тя. — Не можеш да си представиш колко дълго съм чакала този ден.

Сърцето ми заби лудо.

После чух думите, които ме прорязаха като нож:

— Не, Георги не знае нищо. И те моля, когато се видим, не му казвай нито дума. Ако разбере какво се случи тогава, семейството ни ще се разпадне.

Подпрях се на стената, за да не падна.

Петдесет и осем години брак.

Вярност.

Доверие.

Нима всичко е било лъжа?

На следващата сутрин Мария каза, че трябва да отиде до центъра на Велико Търново.

Престорих се, че още спя.

Но щом излезе, станах, облякох се и тръгнах след нея, без да ме забележи.

Мария не отиде в центъра.

Спря пред малък хотел в покрайнините на града.

До входа я чакаше висок мъж на около шейсет години.

Щом го видя, жена ми избухна в сълзи.

Той разтвори ръце.

А тя се втурна към него и се сгуши в прегръдката му.

Едва си поемах въздух.

Но най-съкрушителното тепърва предстоеше.

Когато се приближих до входа на хотела, чух мъжа да пита:

— Георги знае ли кой съм?

Мария отговори през сълзи:

— Не. И ме е страх от деня, в който ще трябва да му кажа истината…

Синът, когото оплакахме жив

Не помня последните няколко крачки до входа на хотела.

Помня само как Мария се обърна.

Лицето ѝ побеля толкова внезапно, че мъжът до нея я хвана за лакътя.

— Георги…

Никога не бях чувал името си да звучи така в устата ѝ.

Не като поздрав.

Не като повикване.

Като нещо, от което се е страхувала дълго.

Спрях на две крачки от тях.

— Кажи ми сега.

Мария поклати глава. Сълзите се стичаха по бузите ѝ, без да прави опит да ги избърше.

— Моля те, не тук.

Погледнах мъжа.

Беше на около шейсет. Имаше прошарена коса, тъмно яке и очи, които ме гледаха не с неудобството на разкрит любовник, а с някакво старо, изтощено очакване.

— Вие кой сте? — попитах.

Той отвори уста, но Мария го изпревари.

— Това е Мирослав.

Името не ми говореше нищо.

После тя стисна ръката му и произнесе думите, след които светът около мен сякаш се отдалечи:

— Това е синът ми.

Преди сватбата

Хотелската врата се отвори зад гърба ми.

Някой каза „извинете“ и ни заобиколи.

Продължавах да гледам Мария.

— Какъв син?

Тя плачеше беззвучно.

Мъжът направи крачка към мен.

— Нека седнем. Моля ви.

Не исках да ме успокоява.

Не исках непознат да решава как ще понеса онова, което жена ми току-що беше казала.

Но краката ми трепереха.

Влязохме в малкото фоайе и седнахме край прозореца.

Мария остави чантата си върху коленете и извади носна кърпичка.

Беше същата жена, с която живеех от петдесет и осем години.

Познавах движенията ѝ.

Начина, по който сгъва пръстите си, когато е разтревожена.

Навика да приглажда дрехата си, преди да каже нещо трудно.

И въпреки това не разбирах нито една частица от случващото се.

— Помниш ли момченцето? — попита тя.

За миг не можах да си поема дъх.

Преди сватбата.

Преди трите ни деца.

Преди дома, който построихме.

Имаше друго момченце.

Нашето първо.

Бяха ни казали, че е починало малко след раждането.

Мястото, до което никога не се връщахме

Бях на двайсет и пет, когато Мария забременя за първи път.

Тя беше на двайсет и две.

Не бяхме женени, но вече бяхме решили да бъдем заедно.

Работех далеч от Велико Търново и се прибирах, когато можех. Събирахме пари, правехме планове, спорехме дали е по-разумно първо да наемем квартира, или да останем известно време при родителите ми.

Баща ми не одобряваше Мария.

Не я обиждаше пред мен.

Просто винаги намираше причина да обясни защо не е подходяща.

Семейството ѝ нямало възможности.

Била прекалено тиха.

Не знаела какво иска.

Когато разбра за бременността, стана студен по начин, който тогава приех за разочарование.

Раждането започна по-рано от очакваното.

Не успях да се прибера навреме.

После получих обаждане.

Момченцето не било оцеляло.

Когато стигнах, Мария лежеше с лице към стената.

Не искаше да говори.

Аз не знаех какво да кажа.

Родителите ни бяха уредили всичко.

Така ми казаха.

Погребението.

Документите.

Нещата, които младите не трябвало да виждат, за да не страдат още повече.

Аз им повярвах.

Жив човек срещу мен

Погледнах Мирослав.

Опитах се да намеря нещо познато в лицето му.

Носа на баща ми.

Очите на Мария.

Собствената си брадичка.

После се засрамих.

Човекът срещу мен не беше пъзел, който трябва да подредя, за да реша дали заслужава да бъде чут.

— Не разбирам — казах.

Мария кимна.

— Знам.

— Не. Не знаеш какво не разбирам. Казаха ни, че е починал.

— И на мен това ми казаха.

Погледнах я рязко.

— Тогава откога знаеш?

Тя сведе очи.

— От няколко седмици съм сигурна. Подозирах малко по-рано.

— И не ми каза?

— Страхувах се.

В гърдите ми се надигна гняв, който най-после имаше къде да отиде.

— От какво? От мен?

Мария не отговори.

Мирослав се размърда.

— Има документи — каза тихо. — И в някои от тях фигурира вашето име.

Подписът

Той извади папка от чантата до стола си.

Не я отвори веднага.

Погледна Мария, сякаш ѝ даваше възможност да го спре.

Тя поклати глава.

Вътре имаше копия, писма и бележки.

Не разбирах всичко, което виждах.

Дати.

Имена.

Сведения за раждане.

Материали, до които Мирослав беше стигнал при издирването на произхода си.

После той постави пред мен един лист.

В долната му част имаше подпис.

Моето име.

Моят подпис — или нещо, което приличаше на него.

Дълго го гледах.

— Аз не съм подписвал това.

Мирослав не помръдна.

— Мария ми каза, че вероятно не сте.

Обърнах се към нея.

— Вероятно?

Тя се разплака отново.

— Не знаех какво да мисля, Георги. Не исках да повярвам. Но го видях написано.

Почувствах се така, сякаш подът се наклони.

Не бях последвал жена си, за да открия изневяра.

Бях я последвал и бях попаднал в живот, от който някой беше отрязал шейсет години.

Мирослав

Той не ме обвиняваше на глас.

Това не правеше погледа му по-лесен за понасяне.

Разказа, че е израснал в Русе.

Родителите му се казвали Антон и Стефка.

Добри хора.

Баща му работел като електротехник, майка му — в счетоводство.

Имало семейни празници, летни почивки, караници за оценки и обикновени тревоги.

Не знаел от малък, че е осиновен.

Разбрал много по-късно.

След смъртта на майка си намерил писма и стари книжа, които го накарали да започне да задава въпроси.

Търсенето отнело време.

Не било едно телефонно обаждане.

Не била случайна среща, в която някой го познал по очите.

Трябвали молби, разговори, правна помощ и много чакане.

— Не ги търсех, за да заменя родителите си — каза той. — Исках да знам защо съм бил оставен.

Мария притисна носната кърпичка към устата си.

— Не съм те оставяла.

Той кимна.

— Сега знам.

После погледна мен.

— Но до скоро мислех, че и двамата сте знаели.

Двата месеца

Мария научила за него първо чрез човек, който му помагал в издирването.

В началото отказала да повярва.

Помислила, че някой я мами.

Че използва спомен, който не е споделяла с почти никого.

После дошли сведенията.

Разговорите.

Проверките, които тя сама поискала.

Накрая — изследване, в което двамата участвали със съгласието си.

Не беше ми нужно да разбирам всяко означение в резултата, за да чуя най-важното.

Тя беше получила потвърждение, че Мирослав е нейният биологичен син.

Оттогава разговорите станали ежедневни.

Първо неловки.

После по-дълги.

Питала го какво обича да яде.

Как се казват децата му.

Къде е живял.

Дали като малък е боледувал често.

Въпроси, на които не е могла да зададе отговорите навреме.

А аз съм гледал как си оправя косата и съм си въобразявал любовна среща.

Беше започнала да използва парфюма, защото искала да изглежда хубаво пред сина си.

Да не я види само като изморена стара жена.

Когато разбрах това, ме заболя по начин, за който нямах име.

Защо мълчеше

— Можеше да ми кажеш още в началото — повторих.

Мария кимна.

— Можех.

Не се опита да ме убеди, че мълчанието ѝ е било правилно.

— Първо исках да съм сигурна. После видях онзи подпис. После започнах да се страхувам, че ще отречеш всичко и ще изгубя и него, и теб.

— След петдесет и осем години?

Тя ме погледна с болка.

— След петдесет и осем години разбрах, че първото ми дете може да е било живо през цялото време. Вече не знаех на кое споменче да се доверя.

Не можах да отговоря.

И аз вече не знаех.

Тогава си спомних думите ѝ по телефона.

„Ако разбере какво се случи тогава, семейството ни ще се разпадне.“

Не беше признание за изневяра.

Беше страх, че човекът, с когото е живяла цял живот, може да се окаже участник в най-голямата ѝ загуба.

Разбрах я.

И пак бях наранен.

Двете неща съществуваха едновременно.

Двете хиляди лева

Попитах и за парите.

Изведнъж този въпрос ми се стори дребен и срамен, но трябваше да бъде изречен.

Мария отвори чантата си.

Вътре имаше друг плик с документи.

Беше плащала за пътувания, консултации, изследвания и престой.

Предложила да покрие и разходите на Мирослав за идването му.

Не му беше изпратила тайно пари срещу обещание за обич.

Не беше купувала мълчание.

Опитвала се беше да стигне до истината, без аз да видя следите от търсенето.

— Защо каза „стар дълг“?

Тя вдигна очи.

— Защото така го чувствах.

Мирослав поклати глава.

— Не ми дължиш шейсет години наведнъж.

Тя се разплака от тези думи по-силно, отколкото от всичко преди това.

За първи път той посегна към нея, без да изглежда несигурен.

Сложи ръка върху нейната.

Аз седях срещу тях.

Нямаше ревност.

Имаше ужасна, непоносима завист към няколкото седмици, които вече бяха имали един с друг.

Моето изследване

Не поисках Мирослав да ми повярва само защото съм стар и разтреперан.

Казах, че ще участвам в необходимите проверки.

Че искам независимо да бъдат прегледани документите.

Че няма да го притискам да ме нарича баща.

Той ме изслуша.

После попита:

— Ако се потвърди, какво искате от мен?

Нямах подготвен отговор.

На осемдесет и пет човек обикновено не се подготвя за първа среща със шейсетгодишния си син.

— Не знам още — признах. — Но не искам да решавам вместо теб.

Той кимна.

Това беше първото ни съгласие.

Не прегръдка.

Не сълзи на раменете.

Просто съгласие, че няма да бързаме да поставяме имена върху връзка, която току-що е станала възможна.

Разделихме се след почти три часа.

Мария тръгна с мен.

Вървяхме бавно към спирката.

Не я хванах за ръката.

Тя също не посегна.

Но не се разделихме.

Архивът на баща ми

Баща ми беше починал отдавна.

Майка ми — също.

Нямаше кого да изправя срещу себе си и да попитам защо.

Имаше обаче кутии.

След смъртта на родителите ми сестра ми беше прибрала част от семейните документи.

Живееше в Русе и беше на осемдесет и осем.

Обадих ѝ се.

Казах само, че имам нужда да прегледам някои неща от времето преди сватбата ни.

Тя замълча твърде дълго.

После попита:

— За детето ли?

Седях в кухнята.

Мария беше в другата стая.

Стиснах телефона толкова силно, че пръстите ме заболяха.

— Какво знаеш?

Сестра ми започна да плаче.

Не силно.

Уморено.

Като човек, който е чакал този въпрос и едновременно е живял с надеждата никога да не го чуе.

Сестра ми

Казваше се Надежда.

Когато се видяхме, държеше на масата три кутии.

Първо ми каза, че не е знаела всичко.

После започна да разказва онова, което е знаела.

За разговорите на баща ни.

За убеждението му, че Мария е „вързала“ сина му с дете.

За хора, които познавал.

За това, че след раждането някой говорил за „уредено семейство“, което много искало бебе.

Тогава тя не разбрала целия смисъл.

По-късно започнала да подозира.

Попитала баща ни.

Той я заплашил да не се меси.

— А после? — попитах.

Надежда гледаше ръцете си.

— После мина време.

— Шейсет години, Наде.

Тя кимна.

Не започна да брои собствените си трудности.

Не ми напомни колко властен е бил баща ни.

Каза само:

— Знам.

В една от кутиите имаше плик с писма до майка ни.

Там намерихме нещо, което промени посоката на проверките.

Чуждото решение

Писмото беше от баща ми.

Не беше предназначено за нас.

Пишеше за детето като за проблем, който е успял да реши.

Не използваше думата „отнемане“.

Не използваше думата „измама“.

Говореше за бъдещето ми.

За това, че съм млад.

Че Мария щяла да преживее загубата.

Че след време щели сме да имаме други деца, „ако изобщо останат заедно“.

После имаше изречение, което прочетох толкова пъти, че буквите започнаха да губят смисъл:

„За подписа на Георги аз поех грижата. Няма защо да го въвличаме.“

Писмото не можеше само да реши всички правни въпроси.

Не можеше да върне липсващите документи.

Не обясняваше всяко действие на всеки участник.

Но събрано с останалото, то показваше посока, която вече не можеше да бъде пренебрегната.

Баща ми беше участвал съзнателно.

Беше ни оставил да оплачем живото си дете.

И после е седял на масата ни, докато празнуваме раждането на другите.

Най-трудното признание

Мария прочете писмото два пъти.

След това го остави.

Не каза „знаех си“.

Не ме обвини заради баща ми.

Погледна ме и прошепна:

— Значи и теб са те излъгали.

Кимнах.

Тогава тя се приближи и сложи ръка на рамото ми.

Тази прегръдка беше различна от всички предишни.

Не защото ни беше простено всичко.

Не защото тайните вече нямаха значение.

А защото за първи път стояхме от една и съща страна на тази история.

По-късно резултатът от изследването ми потвърди биологичната връзка с Мирослав.

Когато го получих, не изпитах изненада.

Изпитах скръб.

За онова момче, което не съм завел на училище.

За първото колело, което друг човек е държал.

За всичките му боледувания, страхове и победи.

И после се засрамих от начина, по който мислех само за загубеното от мен.

Защото той беше имал живот.

Истински живот.

Не празно място, което ме е чакало.

Антон и Стефка

Мирослав ни покани отново в Русе.

Този път не в хотел.

В дома си.

На шкафа в дневната имаше снимка на възрастна двойка.

Антон и Стефка.

Майката и бащата, които го бяха отгледали.

Мария застана пред снимката.

Дълго я гледа.

После попита:

— Знаели ли са?

Мирослав сви рамене.

— Не съм намерил доказателство, че са знаели какво са ви казали. От това, което имам, са вярвали, че родителите ми не искат да ме отглеждат.

Не ги превърнахме в злодеи, за да стане болката ни по-подредена.

Не можехме да знаем всичко.

Мирослав извади албум.

Показа ни момче с крив бретон.

Юноша с прекалено широк костюм.

Млад мъж на сватба.

Мария докосваше краищата на страниците, без да докосва снимките.

Аз слушах.

Когато разказваше за баща си, той имаше предвид Антон.

Отначало ме заболя.

После си напомних, че любовта на този човек към сина ми не е моя загуба.

Тя е причината Мирослав да е имал дом.

Трите ни деца

Най-трудно беше да кажем на останалите.

Даниела, Иван и Петър.

Събрахме ги у нас.

Помолихме ги да дойдат без внуците, защото разговорът щеше да бъде дълъг.

Даниела първа разбра, че нещо сериозно се е случило.

— Кой е болен?

Мария поклати глава.

Разказахме.

Не всичко наведнъж.

Не със снимка, подадена през масата и очакване веднага да се зарадват.

Имаше мълчание.

Въпроси.

Неверие.

Иван се ядоса, че майка му е крила търсенето от мен.

Даниела се разплака заради бебето, което никога не беше познавала, а изведнъж се оказваше жив мъж.

Петър попита дали сме сигурни.

Показахме каквото можехме да покажем.

После той каза нещо, от което Мария се сви:

— И сега какво се очаква от нас?

Отговорих веднага:

— Не се очаква да изпитате нещо по поръчка. Очаква се да се държим почтено.

Това беше достатъчно за първата вечер.

Братът, който не беше малко момче

Първата обща среща беше неловка.

Не бих я описал по друг начин.

Мирослав беше по-голям от всички тях.

Имаше две пораснали деца и внучка.

Не идваше, за да бъде прибран в детската ни стая.

Не търсеше място на семейните снимки със задна дата.

Искаше да познава хората, с които е свързан.

Петър беше резервиран.

Иван говореше прекалено много.

Даниела задаваше въпроси и после се извиняваше за тях.

По едно време Мирослав остави чашата си.

— Знам, че е странно. На мен също ми е странно. Не е нужно днес да решаваме какво ще бъдем един за друг.

Напрежението спадна едва забележимо.

После Иван го попита с какво се занимава.

Оказа се, че познават едни и същи машини, спорят за едни и същи марки инструменти и имат напълно различни мнения за това как трябва да се ремонтира стар бойлер.

За първи път разговорът не беше за тайната.

Беше между хора.

Не всичко беше простено

Мария и аз имахме разговори, които не бяха красиви.

Бях наранен от мълчанието ѝ.

Тя беше наранена, че съм я последвал.

Признах, че съм допуснал най-лошото.

Не се оправдах само с думите, които бях чул.

Тя призна, че ме е оставила да живея в страх и объркване, когато е можела да ми каже поне, че има нещо важно за изясняване.

Не си обещахме никога повече да не се страхуваме.

На нашата възраст такива обещания звучат повече като желание, отколкото като истина.

Обещахме нещо по-малко.

Да не решаваме вместо другия какво може да понесе.

Понякога още се ядосвах.

Понякога тя се затваряше.

Но вече можехме да кажем защо.

Това беше работа, която петдесет и осем години брак не отменят.

Любовта не ни беше направила неспособни да се нараним.

Само ни даваше причина да опитаме да поправим онова, което все още може да бъде поправено.

Какво не можахме да върнем

Не получихме пълна справедливост.

Част от хората, които са могли да обяснят случилото се, вече не бяха живи.

Други следи бяха изгубени.

С помощта на адвокат подредихме онова, което можеше да бъде установено, и изяснявахме какви действия имат смисъл и какви вече не са възможни.

Мирослав не пожела да заличи имената на родителите, които са го отгледали.

Ние не поискахме това от него.

Не направихме историята публично зрелище.

Нямаше камера в хола, докато Мария разглежда детските му снимки.

Нямаше заглавия за „невероятното събиране“, в които всичко завършва с прегръдка.

Прегръдките не връщат шейсет години.

Те само правят възможно понякога да понесеш липсата им.

Един ден отидох сам на гроба на баща си.

Стоях дълго.

Не произнесох реч.

Не го проклех.

Просто за първи път не се почувствах длъжен да бъда благодарен за всичко, което е наричал грижа.

Първото „татко“

Мирослав дълго ме наричаше Георги.

Не го поправях.

Мария беше „мамо“ по-рано.

Това ме заболя, макар да се стараех да не го показвам.

После разбрах, че връзката им се беше появила преди моята и че той няма задължение да разпределя близостта справедливо.

Един следобед дойде да ми помогне да подредя стари инструменти.

Аз твърдях, че мога сам.

Той твърдеше, че точно затова е дошъл.

Спорехме за една кутия с винтове, които според него нямало смисъл да пазя.

Вдигнах я, за да му покажа нещо.

Той посегна веднага.

— Остави я, татко, тежка е.

И двамата замръзнахме.

Той ме погледна смутено.

Аз оставих кутията.

Не го прегърнах веднага.

Не исках да превърна една спонтанна дума в изпит, на който трябва да се явява отново.

Казах само:

— Добре. Ти я премести.

После се обърнах към рафта, защото очите ми бяха пълни.

Следващата годишнина

За петдесет и деветата ни годишнина Мария поиска обяд вкъщи.

Не ресторант.

Не голямо празненство.

Дойдоха децата, внуците, някои от правнуците.

Дойде и Мирослав със семейството си.

Нямаше достатъчно еднакви столове.

Съседката ни даде още два.

На масата стана шумно.

Някой търсеше салфетки.

Две деца се скараха за играчка.

Иван и Мирослав отново спореха за нещо техническо.

Петър го прекъсна, за да му налее вода.

Този дребен жест ме зарадва повече от всяка тържествена реч.

Мария седеше до мен.

Беше уморена, но не откъсваше очи от масата.

По едно време стисна ръката ми под покривката.

Обърнах се.

— Какво има?

Тя поклати глава.

Не можеше да говори.

Разбрах.

Беше чакала тази гледка цял живот, без дори да знае, че има право да я чака.

Финалът

По-късно, когато всички си тръгнаха, останахме двамата в кухнята.

На масата имаше чаши, трохи и една забравена детска фиба.

Мария посегна да събира чиниите.

— Остави ги — казах.

Тя ме погледна.

— До утре ли?

— Поне за десет минути.

Седна.

Телефонът ѝ звънна.

На екрана се появи името на Мирослав.

Вече беше записано.

Вече не криеше телефона под възглавницата.

Вдигна.

— Прибрахте ли се?

Заслуша се.

После се усмихна.

— И аз те обичам, мили.

Същите думи.

Онези, които преди месеци ме бяха приковали към стената и ме бяха накарали да повярвам, че целият ми брак е лъжа.

Сега тя протегна телефона към мен.

— Иска да те чуе.

Взех го.

— Кажи, сине.

От другата страна Мирослав замълча за миг.

После ме попита дали съм се изморил много.

Погледнах Мария.

Гледаше ме спокойно, с ръце в скута.

За първи път от началото на всичко нямаше какво да крие от мен.

— Уморих се — отговорих. — Но беше хубав ден.

Поговорихме още малко.

Когато затворих, Мария се премести на стола до мен и облегна глава на рамото ми.

Не бяхме получили изгубеното време.

Никога нямаше да държа Мирослав като бебе.

Нямаше да чуя първата му дума или да го посрещна след първия учебен ден.

Но вече не живеехме в чуждата лъжа, че тези неща не са се случили.

Бяха се случили.

На друго място.

С други хора.

Нашият син беше живял, обичал, страдал и остарял.

И някак, въпреки всичко, беше стигнал до нашата маса.

Хванах ръката на Мария.

Тази нощ не я попитах дали някога ме е обичала.

Знаех.

Попитах я само дали утре иска да се разходим.

Тя кимна.

— Да. Само двамата.

Останахме така още малко.

После станахме и започнахме да прибираме чиниите.