„Съпругът ми тайно се срещаше с приятелите си всяка вечер. Оказа се, че и четиримата крият нещо от жените си. Решихме да ги проследим. Но когато отворихме вратата и видяхме какво правят, замръзнахме от шок. Мъжът ми пребледня и извика: „ЗАТВОРИ ВРАТАТА! НЕ ТРЯБВАШЕ ДА ВИЖДАТЕ ТОВА…“
На петдесет и девет години съм. Казвам се Силвия и допреди три месеца вярвах, че след трийсет и седем години брак един мъж не би могъл да скрие нищо от жена си.
Грешала съм.
Съпругът ми Румен винаги е бил кротък, семеен човек. Прибираше се от работа, вечеряхме заедно, а после гледахме телевизия.
Но всичко се промени, когато поднови срещите с трима свои стари приятели — Михаил, Георги и Тодор.
Първо се събираха веднъж седмично.
После по три пъти.
Не мина и месец, а Румен вече излизаше всяка вечер.
— Просто се събираме по мъжки — казваше, докато обличаше най-хубавата си риза.
Но не отсъствията му ме тревожеха най-много.
А промяната в него.
Започна да се пръска с парфюм, да си купува нови дрехи и да излиза от стаята всеки път, когато телефонът му звъннеше.
Една вечер го чух да шепне:
— Не, Силвия нищо не знае. И засега е по-добре да не разбира.
Щом влязох, веднага прекрати разговора.
Същата нощ за първи път се запитах дали съпругът ми няма друга жена.
На следващата сутрин се обадих на Лидия, съпругата на Михаил.
Още преди да довърша обяснението си, тя ме прекъсна:
— Силве, значи и ти си забелязала? Михаил се прибра вчера, а ризата му миришеше на дамски парфюм!
Още същия ден се срещнахме с Мария, жената на Георги, и Калина, съпругата на Тодор.
Оказа се, че и четиримата се държат странно.
Мария ни разказа, че мъжът ѝ е изтеглил значителна сума от спестяванията им, без да обясни за какво.
Калина пък беше дочула Тодор да разговаря с жена по телефона.
— Не се тревожи, миличка. Четиримата ще се погрижим за всичко — казал той.
Калина се разплака направо в кафенето.
— Посветихме целия си живот на тези мъже. А сега ни правят на глупачки!
Тогава решихме да спрем да ги разпитваме.
Трябваше да видим истината със собствените си очи.
Следващия петък вечерта четирите се качихме в колата на Лидия и тръгнахме след съпрузите си.
Те спряха пред стара двуетажна къща в покрайнините на Пловдив.
Зад пердетата светеше.
Румен извади букет цветя от колата.
Михаил носеше голяма кутия, а Георги — тежка чанта.
Огледаха се предпазливо и влязоха.
— Видяхте ли цветята? — прошепна Мария. — Казах ви, че са замесени жени!
Изчакахме около десет минути, преди да се приближим.
Входната врата беше открехната.
Отвътре се чу женски глас:
— Румене, обеща, че тази вечер най-после ще приключите с всичко.
Съпругът ми отговори с необичайна нежност:
— Ще приключим, миличка. Само гледай Силвия да не разбере.
Не издържах нито секунда повече.
Бутнах вратата и влязох.
Другите три жени ме последваха.
Но онова, което видяхме в средата на стаята, беше толкова неочаквано, че нито една от нас не успя дори да извика.
Румен пребледня, втурна се към мен и каза с разтреперан глас:
— СИЛВИЯ, МОЛЯ ТЕ, ЗАТВОРИ ВРАТАТА! НЕ ТРЯБВАШЕ ДА ВИЖДАТЕ ТОВА ОЩЕ…
В средата на стаята стояха четири шивашки манекена.
И четирите бяха облечени в рокли, които познавах.
Не приблизително.
Не просто подобни.
Моята синя рокля с белите копчета. Жълтата пола на Лидия. Зеленото сако на Мария. Червената рокля на Калина, която някога беше предизвикала истински спор с майка ѝ, защото стигаше над коленете.
Зад тях имаше малка сцена.
Над сцената висеше платно с изписани на ръка думи:
„Четири жени и един прозорец“.
Заглавие, което не бях виждала от близо четирийсет години.
На колене пред моя манекен беше Румен.
Държеше игла.
От устата му стърчеше конец.
Михаил стоеше върху ниско столче и прикрепяше завеса. Георги беше прегърнал огромен прожектор, а Тодор държеше отворена пудриера и изглеждаше така, сякаш току-що са го заловили на местопрестъпление.
За няколко секунди никой не помръдна.
После Калина прошепна:
— Защо мъжът ми държи моята пудра?
И аз, въпреки всичко, едва не се засмях.
Познатият глас
— Мамо?
От другия край на стаята излезе дъщеря ми.
Мила.
С навита коса, молив зад ухото и петно от боя на бузата.
Не бях разпознала приглушения ѝ глас през коридора. Или може би вече бях толкова убедена какво ще открия, че не бях допуснала да чуя друго.
Погледнах нея.
После Румен.
После отново нея.
— Ти?
Мила затвори очи.
— Казах ви, че не трябва да оставяте вратата така.
Тодор вдигна ръка.
— Аз носех кутията.
— Всички носехме нещо — отвърна Георги.
— Моля ви — прекъсна ги Румен.
После се обърна към мен.
Иглата още беше между пръстите му.
— Силве, можем да обясним.
Лидия скръсти ръце.
— Чудесно. Защото ние четирите имаме доста въпроси.
Михаил слезе от столчето толкова бързо, че завесата падна върху главата му.
Никой не се засмя.
Още не.
Заглавието
Приближих се до сцената.
Отблизо видях, че буквите върху платното не са съвсем равни. Последната дума се издигаше леко нагоре.
Същото се беше случило и първия път.
Тогава бях на деветнайсет.
Стоях върху маса в малката зала на читалището, а Лидия ме държеше за глезените, за да не падна.
Бяхме решили сами да нарисуваме надписа.
Калина твърдеше, че може да пише красиво.
Не можеше.
Мария се смееше толкова силно, че разливаше боята.
„Четири жени и един прозорец“ беше нашата пиеса.
Не известна пиеса.
Не нещо, което бяхме намерили в книга.
Аз я бях написала.
На ученически тетрадки.
С четири женски роли, защото бяхме четири приятелки и никоя не искаше да остане само с две реплики.
Изиграхме я три пъти.
После животът тръгна в други посоки.
Обучение.
Работа.
Сватби.
Деца.
Пиесата остана в една кутия.
Поне така мислех.
Кутията на майка ми
Румен остави иглата върху масата.
— Намерих я, когато разчиствахме апартамента на майка ти.
През зимата бяхме изпразнили последните шкафове там.
Майка ми беше починала година по-рано, но дълго не намирах сили да се разделя с вещите ѝ.
Помнех как Румен изнесе няколко кашона в коридора.
Помнех и че го помолих да не ме пита за всеки лист.
Бях твърде уморена.
— Тетрадките? — попитах.
Той кимна.
— И снимките. И програмите от читалището. Майка ти е запазила всичко.
На малка маса до сцената лежеше позната кафява кутия.
Приближих се.
Вътре бяха тетрадките ми.
По краищата на някои страници имаше мазни петна от банички, които ядяхме по време на репетиции.
Между листовете беше пъхната снимка на четири момичета.
Ние.
Неприлично млади.
Убедени, че животът тепърва ще се съобразява с нас.
Какво са замислили
— Искахме да ви направим подарък — каза Румен.
Мария веднага го погледна.
— С нашите спестявания?
Георги въздъхна.
— Ще обясня и това.
Но тя не откъсна очи от него.
В стаята имаше толкова много неща за изясняване, че дори доброто намерение не можеше да мине първо.
Мила придърпа няколко стола.
Седнахме.
Четирите жени от едната страна.
Четиримата мъже от другата.
Дъщеря ми остана между нас като човек, който току-що е разбрал, че е приел да ръководи много по-сложна постановка.
Румен започна отначало.
След като намерил пиесата, я прочел.
После я прочел отново.
Не бил знаел, че съм я написала аз.
Мислел, че като млада просто съм играла в някаква постановка.
— Ти никога не ми каза.
Погледнах го.
— Казах ти.
Той отвори уста.
После я затвори.
Защото и двамата си спомнихме.
Нещата, които не сме чули
Беше в първите години на брака ни.
Мила беше малка.
Аз работех, прибирах я от детска градина и вечер се опитвах да пиша.
Един ден му показах няколко страници.
Той беше уморен.
Погледна ги и каза:
„Хубаво е, че си имаш занимание.“
Не го беше казал злобно.
Но аз бях прибрала листовете.
След това рядко говорех за писането.
Румен наведе глава.
— Да. Каза ми.
Почувствах как гневът ми се променя.
Не изчезна.
Просто се смеси с нещо по-старо.
— Когато я прочетох сега — продължи той, — разбрах, че познавам историята. Не от пиесата. От теб. Само че никога не съм внимавал достатъчно.
Лидия погледна Михаил.
— А вие как се включихте?
Той разтърка тила си.
— Румен ни събра. Показа ни снимките. После ни каза, че може би още не е късно.
— За какво? — попита Калина.
Тодор я погледна право в очите.
— Да видим кои сте били, преди да започнем да ви наричаме само „нашите жени“.
Старата къща
Къщата принадлежеше на възрастна жена, която Мила познаваше.
Някога на долния етаж имало малък салон за музикални уроци.
От години стоял празен.
Бяха се уговорили да го наемат за няколко месеца.
Не купили имот.
Не взели заем.
Но бяха похарчили повече, отколкото някой от тях първоначално предвиждал.
Трябвало да се поправят прозорците.
Да се освежат стените.
Да се изчисти натрупаното.
Румен и Тодор работили по сцената.
Михаил познавал човек, който им предоставил осветление.
Георги се занимавал с превоза, столовете и парите.
Мила била решила, че щом мъжете вече са се захванали, поне някой трябва да следи да не падне декор върху главите им.
— Първоначалната идея беше по-малка — каза тя.
Лидия я изгледа.
— Обикновено така започват скъпите обяснения.
Дъщеря ми кимна.
— Да. Права си.
Защо ризите?
Калина посочи Тодор.
— А хубавите дрехи? Парфюмите? Това също ли беше за ремонта?
Той погледна останалите, сякаш се надяваше някой да поеме отговора.
Никой не го спаси.
— Мила каза, че не можем да правим празнични снимки с ризите, с които копаем градината.
Мила въздъхна.
— Казах да донесете по една прилична риза за снимката. Не да започнете да се обличате така всяка вечер.
Румен се размърда.
— На мен ми стана приятно.
Въпреки напрежението четирите го погледнахме.
Той сви рамене.
— Да изляза. Да имам нещо за правене. Да не заспя пред телевизора в девет.
В думите му имаше честност, която не очаквах.
После Лидия зададе въпроса, който явно я измъчваше най-много:
— А дамският парфюм?
Михаил посочи кутиите с костюми.
— Оттам.
Мила поклати глава.
— И от мен. Разлях си флакончето върху едно сако. Той после го носи до химическото чистене.
Лидия затвори очи.
— Господи.
Но още не прозвуча облекчена.
Букетът
Погледнах цветята.
Бяха оставени до моя манекен.
Бели карамфили и няколко сини цветя между тях.
Същият нескопосан букет, който бях държала след първото представление.
Тогава Румен беше дошъл с Михаил.
Още не бяхме женени.
Беше ми подал цветята толкова притеснен, че изпусна половината на пода.
Сега видях, че към букета е прикрепена малка картичка.
„За авторката.“
Седнах отново.
Краката ми бяха омекнали.
Не защото всичко внезапно беше станало прекрасно.
А защото вече разбирах колко различна е истината от онова, което си бях представяла.
Румен ме гледаше.
Чакаше.
Може би се надяваше да се разплача от щастие и да го прегърна.
Не го направих.
Още не.
Какво са пропуснали
Мария първа каза онова, което всички усещахме:
— Много е хубаво, че сте искали да ни зарадвате. Но ние от седмици мислим, че браковете ни се разпадат.
Георги отвори уста.
Тя вдигна ръка.
— Не ме прекъсвай. Питах те за парите. Ти ми каза, че си ги дал назаем на приятел. После ме накара да се почувствам дребнава, задето искам да знам на кого.
Той пребледня.
Калина се обърна към Тодор.
— Аз плаках в банята, за да не ме чуеш.
Лицето му се промени.
Михаил погледна Лидия.
Тя не каза нищо.
Само кимна.
Румен сведе очи към ръцете си.
В стаята вече нямаше смешни подробности.
Нито иглата.
Нито пудриерата.
Мъжете най-после виждаха не само провалената си изненада, а цената, която бяхме платили за нея.
Добро намерение, лошо изпълнение
— Мислехме, че ще разберете, когато видите всичко — каза Тодор тихо.
Калина го погледна.
— Разбирам какво сте искали. Това не означава, че ми е било добре, докато го правите.
Мила седна.
Изглеждаше притеснена.
— И аз трябва да ви се извиня. Знаех за изненадата, но не знаех какво ви обясняват вкъщи.
Погледнах дъщеря си.
В началото бях изпитала гняв, че и тя е участвала.
Сега виждах колко различно е било онова, което всеки знае.
— Когато те питах дали баща ти се държи странно, ти каза, че сигурно е пролетна умора.
Тя се изчерви.
— Да. Това беше глупаво.
Никой не се опита да го смекчи.
За пръв път тази вечер започнах да усещам, че можем да стигнем до нещо истинско.
Не защото подаръкът беше красив.
А защото вече говорехме за онова, което действително се е случило.
Кой трябваше да играе?
Лидия се обърна към сцената.
— Добре. А пиесата кой щеше да я играе?
Настъпи тишина.
Михаил се прокашля.
Георги погледна тавана.
Румен внезапно започна да разглежда конеца върху масата.
Калина бавно се изправи.
— Не.
Тодор се усмихна виновно.
— Първоначално…
— Не ми казвай, че вие четиримата…
Мила закри лицето си с длани.
И тогава, най-после, избухна смях.
Не защото някой искаше да отмени трудния разговор.
Просто картината беше неустоима.
Четиримата ни съпрузи, които едва се съгласяваха да прочетат поздравление на юбилей, бяха решили да изиграят женска пиеса.
— Само първата сцена — побърза да уточни Румен.
Михаил вдигна пръст.
— И не с тези рокли.
Мила въздъхна.
— Добре, че поне за това ги убедих.
Пробната сцена
Поискахме да видим.
Мъжете възразиха.
Този път не ги оставихме.
Михаил застана пред нарисуван прозорец.
Румен седна на стол.
Тодор държеше чанта, която явно трябваше да изглежда като пътнически куфар.
Георги се изправи до него със сериозност, достойна за национален празник.
После Румен започна:
— Понякога си мисля, че ако отворя този прозорец достатъчно широко, ще мога да чуя какъв щеше да бъде животът ми…
Спрях да се усмихвам.
Това беше моя реплика.
Бях я написала на деветнайсет, без изобщо да разбирам колко ще ми означава на петдесет и девет.
Михаил отговори:
— Тогава не стой до него. Отвори го.
Гласът му трепереше.
Тодор обърка следващото изречение.
Георги му подсказа прекалено силно.
Лидия прихна.
После всички отново се засмяхме.
Но аз вече държах тетрадката с две ръце.
Чий е подаръкът
След репетицията Мила разказа останалата част от замисъла.
Искали да ни поканят на вечеря.
После да ни доведат тук.
Да покажат първата сцена.
Да ни подарят възстановените костюми, снимките и тетрадките.
И ако пожелаем — да ни оставят залата за репетиции.
Точно последните думи ме накараха да вдигна глава.
— Ако пожелаем?
Тя кимна.
— Да.
Погледнах Румен.
— А ако не искам да играя?
Той се поколеба.
Само секунда.
Но я забелязах.
После каза:
— Тогава няма да играеш.
— А ако искам да пиша друго?
— Ще пишеш друго.
— А ако вече не съм момичето от снимката?
Той ме погледна дълго.
— Знам, че не си.
Този отговор ми беше нужен повече от цветята.
Не исках да ме връщат в младостта като в стая, която някой е запазил за мен.
Исках да имам избор какво да направя с останалото време.
Парите на Мария
Преди да си тръгнем, Мария поиска да види разходите.
Георги донесе папка.
Не възрази.
Не каза, че разваля романтиката.
Оказа се, че е използвал част от общите им спестявания за предплата, материали и поправки.
Другите трима му дължали своите части.
Той решил, че ще върне сумата, преди Мария да забележи.
Тя слушаше с неподвижно лице.
— Не става въпрос само дали парите ще се върнат.
— Знам — каза той.
— Не. Доскоро не знаеше.
Георги кимна.
Седнаха отделно и записаха всичко.
Уговориха какво се възстановява, кое може да бъде отменено и какво няма да се прави без общо решение.
Не беше най-поетичният момент от вечерта.
Но беше един от най-важните.
Красивата завеса не правеше общите пари лични.
И изненадата не отменяше правото на въпрос.
Пътят към дома
В колата Румен не пусна радиото.
Карахме мълчаливо.
После каза:
— Наистина си мислеше, че имам друга?
Погледнах го.
— Какво друго ми остави да мисля?
Той стисна волана.
— Можеше да ми кажеш.
— Питах те.
Румен кимна.
Спомни си.
Бях го питала защо излиза толкова често.
Защо се отдръпва.
Защо говори тихо по телефона.
Всеки път беше отговарял така, че да запази замисъла си.
— Да — каза. — Пита ме.
След малко добави:
— Съжалявам.
Нямаше „но“.
Не последва обяснение колко много се е трудил.
Погледнах профила му.
Човекът, с когото бях прекарала трийсет и седем години, тази вечер едновременно ме беше наранил и ми беше показал, че още може да ме изненада.
Не знаех веднага как да побера и двете.
На сутринта
Събудих се по-рано.
В кухнята ме чакаше кафе.
До чашата лежеше тетрадката ми.
Румен седеше срещу празния стол.
— Не знаех дали искаш да я отвориш сама — каза.
Седнах.
Разлистих страниците.
Почеркът ми беше по-заоблен тогава.
По полетата имаше бележки на другите три.
Лидия беше задрасквала дългите ми изречения.
Мария настоявала героинята ѝ да има повече смешни реплики.
Калина беше нарисувала обувки.
Спомних си не просто какви сме искали да станем.
Спомних си колко уверено сме спорили.
Кога бях престанала да говоря за неща, които искам?
Не можех да обвиня само Румен.
Бях отстъпвала и сама.
Понякога от умора.
Понякога защото отложеното желание постепенно престава да изглежда спешно.
Затворих тетрадката.
— Искам време да реша.
Румен кимна.
— Добре.
Четирите
Следващата седмица се събрахме без мъжете.
В същото кафене, в което Калина беше плакала.
Този път си поръчахме и торта.
Не защото всичко беше забравено.
Просто вече имахме друга работа.
— Аз не искам да играя същата пиеса без промени — каза Мария.
Лидия я погледна.
— Защо?
— Защото съм на почти шейсет и не ми се преструва, че най-голямото ми притеснение е дали някой ще ме покани на танци.
Калина се засмя.
— На мен пък ми се танцува.
Погледнах ги.
После извадих тетрадка.
Нова.
— А ако се срещнат същите героини, но четирийсет години по-късно?
Настъпи тишина.
Лидия се наведе напред.
— В същата стая?
Кимнах.
Мария остави чашата си.
— И този път прозорецът да се отваря.
Записах го.
Новите репетиции
Не започнахме веднага.
Първо уточнихме какво всъщност искаме.
Мила се съгласи да ни помага, но изрично каза, че няма да превръща всяка вечер в репетиция.
Всички имахме живот.
Работа.
Близки.
Болки в кръста.
Един внук, който непременно искаше баба му да го води в събота на занимания.
Залата беше наета за ограничено време.
Решихме да използваме част от него.
Не поехме обещание да основаваме театър.
Не обявихме веднага голямо завръщане.
Събрахме се една вечер.
После още една.
Първото четене беше ужасно.
Аз бях написала прекалено много.
Лидия ме погледна над страниците.
— Някои неща не се променят.
Задрасках половин монолог.
Калина разля чай.
Мария поиска столът ѝ да не скърца.
И изведнъж отново бяхме четири жени, които правят нещо заедно, без то да е чужд рожден ден, помен или семейно събиране.
Мъжете зад сцената
Този път нямаше тайни.
Румен поправяше декора, когато го помолим.
Не когато сам реши какъв трябва да бъде.
Михаил помагаше с осветлението.
Георги водеше разходите така старателно, че Мария се шегуваше, че може да открие счетоводна кантора.
Тодор се оказа изненадващо добър в гладенето на костюми.
Калина го наблюдаваше подозрително.
— Трийсет години твърдиш, че не можеш.
Той я погледна.
— Явно съм късно развиващ се талант.
Тя се засмя.
После му подаде още една риза.
Не всичко беше леко.
Понякога старите навици се връщаха.
Някой започваше да обяснява какво би било по-добре.
Някой се обиждаше, че помощта му не е приета.
Но вече можехме да кажем: „Не това поисках.“
И да продължим разговора, вместо да го приберем за още десет години.
Страхът от сцената
Две седмици преди представлението реших, че няма да участвам.
Текстът беше мой.
Но това не означаваше, че искам да застана пред хора.
Бях напълняла.
Гласът ми не беше същият.
Забравях реплики.
На една репетиция чух запис и се ужасих.
— Така ли звуча?
Мила ме погледна.
— Да, мамо.
— Ужасно.
Тя седна до мен.
— Звучиш като себе си. Просто не си свикнала да се слушаш.
Прибрах се мълчалива.
Румен не започна с ободряваща реч.
Попита:
— Искаш ли да ми кажеш какво те плаши?
Отговорих:
— Че ще видят колко съм се променила.
Той ме погледна внимателно.
— Те също са се променили.
Това не беше велико изречение.
Но ми помогна.
Защото беше вярно за хората, които щяха да седят срещу нас.
Не само за нас на сцената.
Вечерта
Поканихме малко хора.
Близки.
Няколко стари съученици.
Две жени от някогашната читалищна група.
Не продавахме билети.
На входа имаше лист, на който Мила беше написала:
„Моля, изключете телефоните си. Актрисите са достатъчно притеснени.“
Калина настоя да остане.
Зад завесата Лидия стискаше ръката ми.
Мария непрекъснато проверяваше първата си реплика.
Калина каза, че ако припадне, иска да падне красиво.
Засмяхме се твърде силно.
От залата се чу смях в отговор.
И напрежението леко се отпусна.
Погледнах през малка пролука.
Румен седеше на първия ред.
Не държеше телефон.
Не говореше с някого.
Гледаше към сцената.
Чакаше.
Точно това исках от него.
Не голям жест.
Присъствие.
Прозорецът
Новата пиеса започваше с четири жени, които се връщат в стая от младостта си.
В началото всяка се опитваше да убеди другите, че животът ѝ е минал според плана.
После постепенно преставаха.
Лидия обърка едно изречение.
Аз ѝ отговорих с друго.
Мария ни върна към текста, без никой да разбере.
Калина получи първия голям смях.
После още един.
По средата забравих реплика.
Настъпи пауза.
Не ужасна.
Просто пауза.
Погледнах към приятелките си.
Те ме чакаха.
Никой не се опита да ме спаси прекалено рано.
Спомних си.
Продължих.
Когато стигнахме до последната сцена, Лидия стана и отвори сценичния прозорец.
Този път наистина се отваряше.
Отвън нямаше нарисувана далечина.
Само светлина.
След аплодисментите
Поклонихме се непохватно.
Аз тръгнах в едната посока.
Мария — в другата.
Калина ни дръпна обратно.
Хората се смееха и ръкопляскаха.
Не знам колко добро беше представлението.
Със сигурност не беше съвършено.
Но беше наше.
Румен ми подаде букета.
Този път не изпусна нито едно цвете.
— За авторката — каза.
Погледнах картичката.
После него.
— И за актрисата.
Той се усмихна.
— И за актрисата.
Прегърнах го.
Не защото всички трудни разговори бяха приключили.
А защото вече не стояха между нас като нещо, което не бива да се назовава.
После се отдръпнах и добавих:
— Следващия път, ако замисляш нещо три месеца, поне кажи, че има изненада.
Той кимна.
— Обещавам.
Какво остана
Не станахме известни.
Не тръгнахме на турне.
Изиграхме постановката още два пъти.
После върнахме залата така, както бяхме уговорили.
Част от декорите прибрахме.
Други подарихме на любителска група, която можеше да ги използва.
Манекените се върнаха при жената, която ги беше предоставила.
Моята синя рокля остана при мен.
Не в гардероба между ежедневните дрехи.
На закачалка до бюрото.
Започнах отново да пиша.
Не всяка вечер.
Не винаги добре.
Но вече не наричах това „едно занимание“.
Лидия се записа на танци.
Калина тръгна с нея.
Мария избра курс по керамика и ни забрани да очакваме подаръци, докато купичките ѝ не престанат да изглеждат като пепелници.
Мъжете продължиха да се срещат.
Не всяка вечер.
И без да изчезват с тайни обяснения.
Финалът
Няколко месеца по-късно Румен ме намери на бюрото.
Беше събота сутрин.
Пред мен имаше нови страници.
Той остави кафе до лакътя ми.
— Пишеш ли?
Погледнах го.
— Да.
Не прибрах листовете.
Той остана за миг.
— Ще ми дадеш ли да прочета, когато решиш?
Кимнах.
— Когато реша.
Усмихна се и тръгна към вратата.
После се обърна.
— Довечера ще се видя с момчетата. При Георги. Мислим да поправим пейката в двора му.
Вдигнах вежди.
— Само пейката?
— Само пейката.
— Без сценични костюми?
— Засега.
Засмях се.
Той излезе, а аз се върнах към текста.
В първото изречение една жена стоеше пред затворена врата и се чудеше дали да влезе.
Погледах го дълго.
После го изтрих.
Написах друго:
„Тя отвори прозореца, защото този път искаше сама да избере накъде да гледа.“
От кухнята се чу Румен:
— Силве, довечера искаш ли да вечеряме заедно, преди да изляза?
Помислих.
После отговорих:
— Да. Но утре следобед ме няма. Събираме се четирите.
— Добре. На кафе ли?
Усмихнах се над страницата.
— Първо на кафе. После ще видим.
И за първи път от много време това не беше уклончив отговор.
Беше възможност.
