Част 2: Поканата у дома

Вчера най-накрая реших, че трябва да разбера какво всъщност се случва между мен и Таня.

Два месеца не са малко време.

Два месеца бяхме ходили на вечери, на театър, на изложби, на разходки из Стария град в Пловдив. Пиехме кафе на Главната, говорехме за децата си, за първите си работи, за това колко различен е животът след петдесет.

Тя беше приятна компания.

Умееше да слуша.

Не прекъсваше, не говореше само за себе си, не гледаше постоянно телефона си. Смееше се тихо, с леко наклонена глава, и имаше навика да сгъва салфетката си на малки, почти идеални триъгълници, когато е притеснена.

Беше ми казала, че е разведена от единайсет години.

Имаше син в Германия, дъщеря в София и две внучета, които виждала, когато можела.

Аз също бях разведен.

Жена ми и аз се разделихме преди осем години. Не беше станало със скандал. Просто един ден разбрахме, че сме останали добри родители на сина си, но вече не сме партньори.

След развода дълго не исках да виждам никого.

Работех, прибирах се, гледах мачове, ходех на риболов с двама приятели и си казвах, че така ми е добре.

Само че човек може да свикне с тишината, без да означава, че я обича.

Затова, когато срещнах Таня на рождения ден на обща позната, си позволих да опитам.

Тя беше с тъмносиня рокля, семпли обеци и коса, прибрана на нисък кок. Не беше най-шумният човек в стаята. Не се опитваше да впечатлява никого.

Но когато говореше, хората я слушаха.

Започнахме с кафе.

После с вечеря.

После с кино.

И ето че минаха два месеца.

Два месеца, през които аз плащах сметките, избирах местата, канех я, изпращах я до дома ѝ и се прибирах сам.

Не казвам, че някой ми беше длъжен за нещо.

Не.

Човек не прави жестове, за да получи отплата.

Но в един момент имаш право да знаеш дали отсреща има истински интерес, или просто удобно присъствие.

Особено когато си почти на шейсет и не ти се играят игри.

Затова вчера сутринта ѝ се обадих.

— Таня, свободна ли си тази вечер?

— След седем съм — каза тя. — Защо?

— Искам да дойдеш у мен на вечеря.

От другата страна настъпи кратка тишина.

Не много дълга.

Но достатъчна, за да я усетя.

— У вас? — попита тя.

— Да. Ще сготвя. Не се плаши, няма да експериментирам с нещо опасно. Ще направя пиле с картофи, салата и може би ще отворя онова вино, което пазя от миналата Коледа.

Тя се засмя.

— Ти готвиш ли?

— Когато се налага.

— А тази вечер налага ли се?

— Тази вечер ми се иска.

Отново мълчание.

После каза:

— Добре. Ще дойда.

Не звучеше нито особено развълнувана, нито уплашена.

Звучеше като човек, който е взел решение.

И това по някаква причина ме напрегна повече, отколкото очаквах.

Вечерята

Целия ден на работа не можех да се съсредоточа.

Това беше смешно.

На петдесет и осем години работех като техник в малка фирма за климатични системи. Бях виждал аварии, клиенти, които крещят, спешни ремонти в най-горещите дни на август и всякакви проблеми, които изискват спокойствие.

Но една покана за вечеря ме караше да гледам часовника на всеки десет минути.

След работа минах през магазина.

Взех хубаво пиле, пресни картофи, домати, сирене, маслини и хляб от малката пекарна до пазара. Купих и букет слънчогледи, макар че после се почувствах малко глупаво.

Не знаех дали цветята са твърде много.

Дали не изглеждат като опит да направя вечерта нещо повече, отколкото е.

Но истината беше, че исках да е нещо повече.

Прибрах се в апартамента си в квартал „Тракия“, оправих масата и за трети път проверих дали имам чисти чаши.

Почистих кухнята, въпреки че така или иначе беше чиста.

Подредих възглавниците на дивана.

После махнах една снимка от библиотеката.

Беше стара снимка на мен, бившата ми жена и сина ни на морето.

Не защото се срамувах от миналото си.

А защото не исках Таня да седне срещу история, която още стои на първия ред в живота ми.

В 19:14 звънецът иззвъня.

Таня стоеше пред вратата с малка бутилка бяло вино в ръка.

Беше облечена с бежова блуза и черен панталон. Косата ѝ беше пусната на раменете.

— Донесох нещо — каза тя.

— Нямаше нужда.

— Знам. Но не исках да дойда с празни ръце.

Погледнах я за миг.

Тя забеляза, разбира се.

— Какво? — попита.

— Нищо. Просто… изглеждаш много хубаво.

Таня се усмихна леко.

— Благодаря.

Взех палтото ѝ.

И тогава видях, че ръцете ѝ треперят.

Не много.

Едва забележимо.

Но ги видях.

— Добре ли си? — попитах.

— Да. Просто ми е малко студено.

Навън беше октомври, но не беше чак толкова студено.

Не казах нищо.

Само ѝ предложих да седне.

Вечерята започна добре.

Говорихме за обикновени неща.

За това как синът ми пак ми бил обещал да ми помогне с телефона, но после забравил.

За внучката ѝ Мила, която била решила, че ще става ветеринарка, балерина и космонавт едновременно.

За Пловдив, който Таня обичаше най-много през есента.

— Градът е по-хубав, когато не е пълен с хора, които се снимат навсякъде — каза тя.

— Това е доста сурово.

— Не е сурово. Просто харесвам улиците, когато са тихи.

— Ти харесваш тишината.

Тя погледна чашата си.

— Понякога.

— А понякога?

— Понякога тишината е прекалено шумна.

Това беше първото изречение за вечерта, което прозвуча като нещо повече от разговор.

Но преди да успея да я попитам какво има предвид, тя смени темата.

Похвали пилето.

Попита ме къде съм се научил да готвя.

Разказах ѝ за майка ми, която никога не вярваше, че един мъж трябва да чака жена да му сложи вечеря.

— „Ако си гладен, Гришо, имаш две ръце“, казваше тя.

Таня се засмя истински.

И за малко всичко беше леко.

После вечерята свърши.

Събрах чиниите.

Тя предложи да помогне.

— Остави ги — казах. — Аз ще ги измия после.

— Не, нека поне ти помогна.

— Таня, аз те поканих. Не си ми дошла на смяна в кухнята.

Тя ме погледна и този път не се засмя.

— Свикнала съм да помагам.

— Можеш просто да седнеш.

— Не ми е лесно да седя и да не правя нищо.

— Защо?

Тя не отговори.

Взе две чинии и ги занесе до мивката.

Аз останах с чашата в ръка и я гледах.

Не защото беше направила нещо лошо.

А защото цялата ѝ стойка беше напрегната.

Сякаш се намираше в чужд дом, в който трябва да бъде полезна, тиха и внимателна, за да не стане неудобна.

Това ме подразни.

Не към нея.

Към нещо, което не разбирах.

— Таня — казах. — Няма нужда да заслужаваш мястото си тук.

Тя замръзна.

Чинията в ръката ѝ леко потрепери.

После я остави в мивката.

— Не знам за какво говориш.

— Може би и аз не знам. Но ми изглежда, че през цялото време се опитваш да бъдеш безупречна.

Тя се обърна.

Лицето ѝ беше спокойно.

Прекалено спокойно.

— Ти ме покани на вечеря, Гриша. Не на разпит.

Това ме засегна.

И вероятно го заслужавах.

— Права си. Извинявай.

Тя кимна.

После отиде в хола и седна на края на дивана.

Аз останах в кухнята за няколко секунди.

И тогава реших, че или ще кажа какво мисля, или ще продължим още два месеца да говорим за времето и за менюто в ресторантите.

Налях по малко вино.

Занесох чашата ѝ.

Седнах на другия край на дивана.

— Таня, мога ли да бъда честен?

— Това зависи какво ще кажеш.

— Мисля, че ме харесваш. Но мисля и че се страхуваш от нещо.

Тя гледаше чашата си.

— А ако не е така?

— Тогава ще се извиня отново и ще сменим темата.

— Ти винаги ли говориш толкова директно?

— Когато не разбирам какво се случва — да.

Тя вдигна поглед.

— А ти какво очакваше да се случи тази вечер?

Въпросът беше точен.

Не беше обвинителен.

Но не ми оставяше място да се скрия зад удобни думи.

— Очаквах да вечеряме — казах. — Да поговорим. Да сме по-близки. Не съм си писал сценарий.

— Но си се надявал.

— Да.

— На какво?

Поех въздух.

— На това да ме пуснеш малко по-близо до себе си.

Тя замълча.

Дълго.

После остави чашата на масата.

— Гриша, това не е нещо, което става, защото някой е бил мил два месеца.

Първата ми реакция беше да се защитя.

Да кажа, че не съм очаквал награда.

Че не съм я натискал.

Че не съм направил нищо нередно.

Но вместо това просто слушах.

Тя продължи:

— Знам, че може би отстрани изглеждам студена. Или престорена. Може би си мислиш, че обичам да ме водят по ресторанти, да получавам внимание и да държа мъжа отсреща на разстояние.

Не казах нищо.

Това беше твърде близо до мислите ми.

Таня се усмихна горчиво.

— Да, виждам го по лицето ти.

После се изправи.

— Може би трябва да си тръгна.

— Не — казах бързо. — Не трябва. Ако искаш да си тръгнеш, няма да те спра. Но не искам да си тръгваш, защото аз съм си направил прибързани изводи.

Тя стоеше до дивана.

Ръцете ѝ бяха свити пред нея.

— Прибързаните изводи често са най-лесните.

— Кажи ми тогава кои са истинските.

Таня затвори очи.

За миг ми се стори, че ще откаже.

После каза:

— Преди пет години бях с мъж, който в началото беше много като теб.

Това изречение ме накара да застина.

— Какво значи „като мен“?

— Внимателен. Учтив. Водеше ме на хубави места. Казваше, че ме разбира. Че не бърза. Че не е като другите.

— И после?

Тя отвори очи.

— После започна да ми обяснява какво съм му длъжна.

Историята на Таня

Таня седна отново.

Но този път не на края на дивана.

Седна в креслото срещу мен.

Между нас имаше малка маса, две чаши вино и светлината от лампата в ъгъла.

— Казваше се Николай — започна тя. — Беше разведен. Имаше малък строителен бизнес. Запознахме се чрез приятели. Първите месеци бяха чудесни.

Тя говореше спокойно.

Твърде спокойно.

Сякаш беше разказвала тази история много пъти вътрешно, но никога на глас.

— Ходехме на театър, на почивки, на вечери. Караше ме до дома ми. Пращаше ми цветя. Казваше, че съм специална. Аз тогава бях на петдесет и една. Бях самотна след развода. Децата ми вече имаха свой живот. Беше ми хубаво да се чувствам видяна.

Тя прокара пръст по ръба на чашата.

— После започна с малки неща. Ако не му отговоря веднага, се цупеше. Ако кажа, че съм уморена, ми напомняше колко пъти бил идвал до мен. Ако не искам да остана у тях, правеше се на обиден.

— „Аз какво, чудовище ли съм?“, казваше. „Толкова ли не ми вярваш? След всичко, което правя за теб?“

Стомахът ми се сви.

— Таня…

— Не, остави ме да довърша. Не ти казвам това, за да те обвинявам. Казвам ти, защото това е причината да отместя ръката ти в киното. Не защото ме е било страх от хората в залата. А защото за миг се върнах там.

Тя ме погледна.

— Не към онзи ден. Към онова усещане, че ако някой поиска повече близост, а аз не съм готова, трябва да имам причина, която да звучи достатъчно добра.

Не можех да кажа нищо.

И за първи път онази вечер се почувствах не обиден, а засрамен.

Не защото бях направил нещо ужасно.

Не бях.

Но защото бях превърнал нейната граница в лична загадка, която трябва да разгадая.

А тя не беше загадка.

Беше граница.

— Николай… нарани ли те? — попитах тихо.

Таня не отговори веднага.

— Не по начина, по който хората си представят, когато чуят тази дума. Не ме е пребивал. Не ме е заключвал. Не е оставял синини, които да обяснявам.

Тя се усмихна без радост.

— Но ме караше да се чувствам виновна за всяко „не“. За всяко желание да бъда сама. За всяка вечер, в която не исках да правя това, което той иска.

Тя стисна ръце.

— Накрая започнах да се страхувам от звука на телефона си. От съобщенията му. От въпроса: „Къде си?“

— Как приключи?

— Дъщеря ми разбра. Веднъж дойде у нас и видя, че плача. Не исках да ѝ казвам. Срамувах се. На моята възраст. След два брака. Мислех си: „Как може пак да съм повярвала на грешния човек?“

— Това не е твоя вина.

— Знам го разумно. Но не винаги го чувствам така.

Тя въздъхна.

— Дъщеря ми ме заведе при психолог. После смених номера си. Прекъснах контактите. Научих се отново да спя без да проверявам дали някой ще ми звънне в два през нощта.

Аз гледах Таня и разбирах нещо неприятно.

Два месеца бях виждал само жената, която не позволява ръка на коляното в тъмно кино.

Не бях виждал жената, която е плащала висока цена, за да се научи да казва „не“.

— А сега? — попитах.

— Сега не искам да се отказвам от живота. Не искам да седя сама вкъщи и да се преструвам, че нямам нужда от близост. Харесва ми да излизам с теб. Харесва ми, че си спокоен. Харесва ми, че можеш да се смееш на себе си.

Тя замълча.

— Но щом усетя очакване, се стягам. И започвам да мисля, че трябва да избягам.

Грешният въпрос

Това беше моментът, в който можех да направя една от две грешки.

Първата беше да кажа:

„Аз не съм като Николай.“

Това щеше да е най-лесното.

И най-безполезното.

Защото всички хора, които не са като някого, могат да го кажат.

Втората беше да ѝ обещая, че никога няма да я разочаровам, че винаги ще съм търпелив, че няма да допусна грешка.

Но и това щеше да е лъжа.

Не защото исках да я нараня.

А защото никой не може да обещае, че ще бъде съвършен.

Затова казах друго.

— Съжалявам.

Таня ме погледна изненадано.

— За какво?

— За това, че си помислих, че ако ме отблъснеш, значи играеш игра. За това, че реших, че времето, прекарано заедно, ми дава право на обяснение. За това, че тази вечер те поканих у дома и вътрешно си направих сметка какво би трябвало да означава това.

Тя мълчеше.

— Не искам да бъда като човека, за когото ми разказваш — продължих. — И не мога да те убедя с думи, че не съм. Мога само да уважавам това, което казваш.

Таня премигна.

— Това звучи добре.

— Знам. И затова ще кажа още нещо. Не очаквам да ми повярваш само защото го казвам.

Тя се усмихна леко.

— Това звучи по-истински.

— Учех се от скъпи грешки.

— Какви грешки?

Това беше честно.

Тя ми беше разказала нещо трудно.

Сега беше мой ред да не се крия зад удобния образ на „свестния мъж“.

— Когато бях женен, си мислех, че съм добър съпруг — казах. — Не пиех, не изневерявах, носех пари вкъщи. Помагах, когато трябваше. Поне така си мислех.

— Това не е малко.

— Не. Но не е всичко. Жена ми ми казваше, че не я слушам. Аз се обиждах. Казвах: „Как да не те слушам? Седя тук, говоря с теб.“ Но не слушах какво ми казва. Слушах само кое от думите ѝ ми звучи като обвинение.

Таня кимна бавно.

— Познато ми е.

— Когато ми казваше, че е самотна, аз ѝ купувах нещо. Когато ми казваше, че иска да говорим, аз започвах да обяснявам защо е несправедлива. Накрая тя спря да ми казва.

— И затова се разведохте?

— Отчасти. Нямаше една голяма причина. Имаше много малки моменти, в които аз не разбрах, че тя се отдалечава.

Погледнах Таня.

— След развода си казах, че ще съм по-добър. Но явно човек не става по-добър, само защото си го обещае.

Тя се усмихна.

— Не. Става по-добър, когато някой му каже нещо, което не му е приятно да чуе, и той не избяга.

Това беше първият момент онази вечер, в който усетих, че не съм загубил всичко.

Не защото се беше появила надежда за нещо романтично.

А защото между нас най-накрая имаше нещо истинско.

Непланираната разходка

След още малко разговор Таня погледна часовника си.

Беше почти единайсет.

— Трябва да си тръгвам — каза тя.

Стомахът ми се сви.

Старият ми инстинкт веднага прошепна: „Ето, виждаш ли? Прекалих. Свърши.“

Но не казах това.

— Разбира се. Да извикам ли такси?

Тя ме погледна.

— Не искам да се прибирам още.

— Не?

— Не. Просто не искам да оставам в апартамент тази вечер. Може ли да се разходим малко?

— Разбира се.

Навън беше хладно.

Улиците в „Тракия“ бяха почти празни. Лампите хвърляха жълта светлина по тротоарите. Някъде в далечината се чуваше автобус, който закъсняваше за последния си курс.

Тръгнахме към малкия парк.

Не вървяхме близо един до друг.

Не се държахме за ръка.

Просто вървяхме.

След няколко минути Таня каза:

— Знаеш ли защо изобщо се съгласих да излизам с теб?

— Защото имам хубава кола?

Тя се засмя.

— Нямаш хубава кола.

— Благодаря.

— Защото когато се запознахме, не ме попита веднага защо съм сама.

— Това не е ли нормален въпрос?

— Нормален е. Но много хора го задават като разпит. „Как така такава жена е сама?“ Все едно трябва да има проблем, който да обясни положението.

— И аз не попитах, защото тогава разлях вино върху ризата си и се опитвах да не умра от срам.

— Да. Беше доста смешно.

— Радвам се, че най-елегантният ми момент е оставил впечатление.

— Остави. Защото не се направи на важен. Извини се на сервитьора, помогна да почисти и после се смя на себе си.

Тя вървеше с ръце в джобовете.

— Хареса ми, че не се опитваш да изглеждаш по-млад, по-богат или по-интересен, отколкото си.

— Това ли е комплимент?

— Да. Не го разваляй.

Спряхме до пейка.

Седнахме.

Тя погледна към дърветата.

— Но после, в киното, се стреснах.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Не напълно. Но няма нужда да разбирам напълно, за да уважавам.

Таня мълча.

После каза:

— Това изречение ми харесва.

— Мога да го напиша на картичка.

— Недей. Ще стане прекалено.

Посмяхме се.

После тя стана сериозна.

— Гриша, аз не знам дали съм готова за връзка.

Сърцето ми отново се стегна.

— Добре.

— Не казвам, че не искам да те виждам.

— Добре.

— Казвам, че не мога да ти обещая темпо, което на теб може би ти се струва нормално.

— Таня, аз самият не знам какво е нормално темпо на почти шейсет.

Тя се усмихна.

— Сериозно говоря.

— И аз. Не искам да се държиш така, че да ми е удобно, ако това за теб означава да се страхуваш.

Тя ме погледна продължително.

— Това ли значи, че ще чакаш?

Помислих.

Не исках да кажа „ще чакам колкото трябва“, защото това би превърнало търпението ми в инвестиция.

Не исках да кажа „давай да видим“, защото би звучало като натиск, скрит зад безразличие.

— Значи, че ще продължа да те виждам, ако и ти искаш — казах. — И че ще говоря с теб, вместо да гадая какво означава всяко твое движение. А ако някой ден ми кажеш, че не искаш повече — ще ме заболи, но ще го приема.

Таня сведе глава.

— Това е много зряло.

— Не бързай. Утре може да се скарам с домоуправителя за такса асансьор.

— Е, поне не си съвършен.

— Категорично не съм.

Първата граница

Когато я изпращах до дома ѝ в „Кършияка“, беше след полунощ.

Пред входа тя спря.

Обикновено в този момент я прегръщах леко.

Тя ми позволяваше, но винаги стоеше напрегната. Все едно прегръдката е изпит, който трябва да издържи правилно.

Този път не направих движение.

Само казах:

— Благодаря ти, че дойде.

Таня се усмихна.

— Благодаря ти, че ме покани.

— И благодаря, че ми каза истината.

— Не казах цялата.

— Не е нужно.

Тя ме гледа няколко секунди.

После направи крачка към мен.

Сама.

Прегърна ме.

Не дълго.

Не театрално.

Но не беше и напрегнато.

Постави глава на рамото ми.

Усетих как диша.

И този път не мислех какво трябва да последва.

Не мислех дали това означава нещо.

Просто останах така.

Когато се отдръпна, тя каза:

— Лека нощ, Гриша.

— Лека нощ, Таня.

Тя влезе във входа.

Аз останах отвън още малко.

Не защото чаках да се обърне.

А защото имах нужда да осъзная какво се беше случило.

Вечерта не беше приключила така, както може би съм си представял сутринта.

Не беше имало драматично „сваляне на маска“.

Не беше имало разкритие, че Таня е използвала времето ми, парите ми или вниманието ми.

Имаше нещо по-сложно.

Имаше жена, която беше преживяла отношения, в които добротата се е превръщала в сметка.

И мъж, който почти беше повторил същата грешка, без дори да го осъзнае.

Следващите седмици

След онази вечер нещата не станаха магически лесни.

Таня понякога отменяше срещи в последния момент.

Понякога не отговаряше на съобщение с часове.

Понякога в разговор внезапно ставаше тиха.

Първите няколко пъти вътре в мен отново се появяваше старото раздразнение.

„Какво толкова?“

„Защо не може просто да каже?“

„Не заслужавам ли поне обяснение?“

После си припомнях вечерта в моя хол.

И си задавах друг въпрос:

„Какво ми дължи тя всъщност?“

Отговорът не винаги ми харесваше.

Но беше ясен.

Тя ми дължеше уважение.

Същото, което аз ѝ дължа.

Не постоянна наличност.

Не благодарност.

Не доказателства за чувства.

Когато отменяше среща, аз отговарях:

„Добре. Надявам се, че си добре. Пиши, когато ти е удобно.“

Не като наказание.

Не като пасивна агресия.

Просто така.

Веднъж, след като не се беше обадила почти цял ден, тя ми писа:

„Извинявай. Имах тежък ден. Очаквах да се ядосаш.“

Погледнах съобщението дълго.

После написах:

„Не съм ядосан. Но бих искал да ми казваш, когато имаш нужда от време. Така няма да гадая.“

Тя отговори:

„Това мога да опитам.“

И това беше достатъчно.

Не обещание за съвършенство.

Опит.

Таня идва отново

Почти месец след онази вечер Таня сама ми се обади.

— Гриша, свободен ли си в събота?

— До момента бях. Защо?

— Искам да те поканя у мен.

Замълчах.

Не защото не исках.

А защото разбирах, че това е голяма крачка за нея.

— Сигурна ли си?

— Ако не бях, нямаше да ти се обадя.

— Добре. В колко?

— В седем. Но имам едно условие.

— Слушам.

— Няма да ми носиш цветя.

— Защо?

— Защото имам четири саксии, които едвам поддържам живи, и не искам да се чувствам виновна, че ще оставя цветята да умрат.

— Това е доста практично условие.

— На тази възраст практичността е романтична.

— Добре. Няма цветя.

— И не носи вино.

— Защо?

— Защото аз ще приготвя вечеря и съм купила вино.

— Това вече ми харесва.

Когато отидох в събота, носех само десерт от сладкарница.

Не огромна торта.

Две малки парчета тиквеник.

Тя отвори вратата и ме погледна подозрително.

— Това цветя ли са?

— Не. Тиквеник.

— Приемам.

Апартаментът ѝ беше малък, светъл и подреден.

Имаше много книги.

На стената — снимки на децата и внучетата ѝ.

На балкона — саксии с босилек, здравец и една почти загинала орхидея.

— Тази ли е причината да не искаш цветя? — попитах.

— Не се подигравай. Орхидеята преживява труден период.

Вечерята беше мусака.

Истинска, домашна мусака.

Не ресторантска.

Не „изискано меню“.

И докато ядохме, разбрах колко различно е да бъдеш поканен в дома на човек, когато знаеш, че това не е тест, не е награда и не е договор.

Това беше доверие.

Крехко.

Постепенно.

Но истинско.

След вечеря тя ми показа снимка на дъщеря си.

После извади стар албум.

Имаше снимки от младостта ѝ, от първия ѝ брак, от децата като малки, от морето в Созопол.

Имаше и една снимка, на която беше сама.

Стоеше на мост в Прага, с късо палто и червена шапка.

— Това е първото ми пътуване сама след развода — каза тя. — Мислех, че ще е тъжно. А беше хубаво.

— Изглеждаш свободна.

Тя ме погледна.

— Тогава не знаех, че свободата не означава да нямаш нужда от никого. Означава да можеш да избираш кой остава близо до теб.

Не казах нищо.

Само кимнах.

След малко тя се приближи.

Постави ръката си върху моята.

— Благодаря ти, че не се отказа след онази вечер.

— Не мисля, че беше моя работа да се отказвам или да не се отказвам. Това не е състезание.

— Знам. Но можеше да решиш, че съм твърде сложна.

— Всички сме твърде сложни.

Таня се усмихна.

— Това също ми харесва.

После ме целуна.

Беше кратка целувка.

Тиха.

Но не беше от учтивост.

Не беше защото „така трябва“.

И никой от нас не бързаше да превърне момента в нещо повече.

Защото понякога най-важното не е какво се случва след поканата у дома.

А дали и двамата имате свободата да кажете „да“ — без страх, без сметки и без маски.