Арабин беше принуден да се ожени за българка — продължение
Фахад отвори вратата рязко, сърцето му внезапно ускорило ритъм по начин, който сам не можеше да си обясни — притеснение, каквото не си позволяваше да изпитва към жена, обвързана с него единствено по договор. Гледката пред него го накара да замръзне на прага.
София лежеше на пода до леглото, лицето ѝ пребледняло, тялото ѝ разтърсвано от тръпки, а на нощното шкафче до нея беше паднала счупена чаша с вода, обяснявайки глухия удар, който го беше подтикнал да провери.
– София! – извика той, забравяйки за миг цялата студенина, с която се беше отнасял към нея от началото на брака им, и се втурна към нея, коленичейки бързо, за да провери пулса ѝ.
Тя отвори очи бавно, погледът ѝ замъглен от треска, устните ѝ пресъхнали.
– Добре съм – прошепна тя със слаб глас, макар очевидно да не беше. – Просто ми стана лошо. Сигурно е от климата тук. Не съм свикнала с горещината.
Фахад не ѝ повярва нито за миг. Докосна челото ѝ и усети как то пари от треска. Без да се замисля повече, вдигна телефона си и се обади на личния лекар на семейството, гласът му остър и настоятелен по начин, който прислугата рядко чуваше от него.
– Веднага искам лекар в двореца – заповяда той. – Съпругата ми е болна.
Думата „съпруга“ прозвуча странно в собствените му уши, изречена с истинска загриженост за пръв път, откакто беше подписал брачния договор, представящ цялото това обвързване като чиста формалност.
Докато чакаха лекаря, Фахад вдигна София внимателно от пода и я положи на леглото, наблюдавайки я с изражение, което самият той не можеше напълно да разчете — смесица от раздразнение към собствената му неочаквана загриженост и истинска тревога за състоянието ѝ.
– Защо не повика прислугата, ако не си се чувствала добре снощи? – попита той, гласът му по-мек, отколкото възнамеряваше.
– Защото не исках да безпокоя никого с проблемите си – отвърна тя слабо, опитвайки се да се усмихне въпреки треската. – Не съм дошла тук, за да бъда бреме за никого.
Лекарят пристигна бързо и след кратък преглед обяви диагнозата — тежка форма на хранително натравяне, вероятно причинена от рязката промяна в климата и храната, съчетана с емоционалния стрес от последните дни, отслабил значително имунната ѝ система.
– Ще се възстанови за няколко дни – увери лекарят Фахад, – но има нужда от почивка, течности и някой да следи състоянието ѝ внимателно през следващите двайсет и четири часа.
Фахад кимна, а когато лекарят си тръгна, той се озова в неочаквана позиция — сам с жена, за която беше решил да не изпитва абсолютно никакви чувства, но чиято уязвимост сега разкриваше страна от него самия, за чието съществуване не беше подозирал.
Прекара нощта в стол до леглото ѝ, наблюдавайки я как спи неспокойно, попивайки потта от челото ѝ с влажна кърпа, донасяйки ѝ вода на малки глътки всеки път, когато се събуждаше жадна и объркана.
– Защо си тук? – попита София призори, гласът ѝ вече по-стабилен, докато го гледаше седнал до леглото ѝ, изтощен от безсънната нощ. – Мислех, че романтиката не е част от нашия договор.
Фахад се усмихна леко, за пръв път откакто се бяха запознали, усмивка, лишена от студенината, с която обикновено се отнасяше към нея.
– Дори делова сделка изисква грижа за активите си – опита се да пошегува той, макар и двамата да усетиха фалша в думите му. – Освен това, ако умреш през първия месец от нашия брак, ще имам сериозни обяснения пред баща ти относно условията на договора.
София се засмя леко, въпреки слабостта си, изненадана от неочакваното чувство за хумор у мъж, когото беше очаквала да срещне единствено студен и безразличен.
– Значи затова остана цяла нощ? Заради обяснения пред баща ми?
Фахад замълча за момент, обмисляйки честен отговор на въпрос, на който самият той не разполагаше с ясен отговор.
– Не – призна той накрая, гласът му тих. – Останах, защото когато те видях на пода, изпитах страх, какъвто не бях планирал да изпитвам в този брак. И това ме притеснява повече, отколкото самата болест те притеснява теб.
София го погледна с изненада, забелязвайки за пръв път искреност в очите му, различна от хладната пресметливост, с която я беше приветствал в двореца преди по-малко от седмица.
– Мислех, че искаш само учтивост, никаква близост – каза тя тихо.
– Аз също мислех така – отвърна Фахад, ставайки от стола и приближавайки се към прозореца, гледайки навън към първите лъчи изгряващо слънце над Дубай. – Но не бях подготвен за жена, която не се страхува от мен, не се опитва да ме манипулира с сълзи или ласкателства, а просто остава себе си, независимо от обстоятелствата.
През следващите дни, докато София се възстановяваше от болестта, Фахад намираше все повече поводи да минава покрай стаята ѝ, да носи лично храна вместо да разчита на прислугата, да сяда до леглото ѝ вечер, водейки разговори, които постепенно се отдалечаваха от студената учтивост, предвидена в договора им.
Научи, че София беше дошла в този брак не заради пари или статус, а защото семейният ѝ бизнес в България беше на ръба на фалита, а бракът ѝ с влиятелно арабско семейство осигуряваше инвестицията, необходима да спаси работните места на стотици служители в родния ѝ град.
– Не се омъжих за теб заради любов, Фахаде – призна му тя откровено една вечер, вече напълно възстановена, седнала с него на терасата на двореца, гледайки светлините на града. – Омъжих се заради отговорност към хората, които зависят от мен. Точно както и ти, предполагам, си приел този брак заради собствените си семейни задължения.
– Вярно е – съгласи се Фахад, поглеждайки я с ново уважение. – Но не очаквах да срещна жена, чиито причини да приеме този брак са толкова благородни, колкото собствените ми, ако не и повече.
Месеците, последвали тази нощ на болестта, донесоха постепенна трансформация в отношенията им. Отделните спални останаха формално в сила, но границите между тях започнаха бавно да се размиват — съвместни закуски, дълги разговори до късно вечер, споделени интереси, разкриващи се постепенно зад маските, които и двамата бяха носили в началото на брака си.
Фахад откри, че София притежаваше остър бизнес ум, помагайки му дори с решения относно семейните инвестиции, докато тя откриваше у него неочаквана чувствителност, скрита зад строгото публично поведение, изисквано от позицията му.
Шест месеца по-късно, много преди изтичането на двегодишния изпитателен срок, определен в първоначалния договор, Фахад застана пред София на същия балкон, където тя беше плакала сама в първата им брачна нощ.
– София – каза той тихо, – знам, че договорът ни определя ясни граници, но искам да те попитам нещо извън тези граници. Искаш ли този брак да стане истински? Не защото семействата ни го изискват, а защото аз искрено го желая?
София, спомняйки си студенината от онази първа нощ, сравнена с топлината, изградена бавно през месеците след болестта ѝ, се усмихна с истинско щастие за пръв път от началото на цялата тази история.
– Мислех, че никога няма да попиташ – отвърна тя, докосвайки ръката му. – Да, Фахаде. Искам този брак да стане истински.
Онова, което започна като студена делова сделка между два бизнес интереса, се превърна в истинска любовна история, доказваща, че понякога най-неочакваните начала водят до най-искрените връзки, стига и двете страни да имат смелостта да свалят маските си и да позволят на истинската близост да намери своя път през студените стени на предпазливостта.
