Събуди ме звук, който не можеш да объркаш: тежко дрънчене на чинии, влачене на столове и един женски глас, който разбива стената между съня и реалността.
– Миме! – разтресе се апартаментът. – Миме, ставай веднага!
Отворих очи, още лепнещи от измора. Вечерта преди това бях стискала гъбата до два след полунощ. Ръцете ми бяха нацепени от верото, гърбът ми – като извадена дъска, краката – все едно съм стояла на каса с бира.
– Какво става? – изръмжах през вратата.
– СТАВА – повтори, още по‑силно – че всичко е за миене! ВСИЧКО!
Когато Тодка използва „всичко“, знаех, че не става дума за две чинии.
Изправих се, сложих първите дрехи, които ми попаднаха – стар анцуг, тениска – и излязох в коридора. Миришеше странно – на вкиснат сос, алкохол, вчерашна храна и цигари. Нищо общо със снощното „чисто след рожден ден“, което бях оставила.
Влязох в кухнята.
Масата, която вечерта бях гледала подредена, почти празна, чиста благодарение на моите усилия, сега беше като след битка.
На покривката – петна от доматен сос, мазнина, размазана торта, разлято вино, изгорели кръгчета от цигара. Чинии и купи – разпилени, някои на ръба, други наполовина на земята. В тавата, която бях оставила да изстине, имаше нещо като хаотично творение от останки – парче мусака, кори от хляб, парче торта, сякаш някой е ял, без да различава кое какво е.
– Какво… – започнах, но Тодка ме прекъсна.
– Какво? – повтори. – Погледни, Миме! Погледни масата ми! Покривката ми! Чиниите ми!
Тя беше същата от вчера – яркорозова рокля, макар че сега беше леко разкопчана, косата ѝ стърчеше, очите – подпухнали, и лицето – червено от яд.
– Аз… вечерта… – опитах да кажа. – Аз всичко измих. Оставих масата чиста.
– Ти си измила, а после… – започна тя, като размаха ръка към масата.
В този момент от вратата на хола се показа баща ми. Стоеше с ръце в джобовете, още по домашни дрехи, явно събуден от същия крясък.
– Я по‑тихо – каза той. – Какво е станало?
– Какво е станало ли?! – Тодка почти се хвърли към него. – Чичо ти Пешо е станал! Това е станало!
Чичо Пешо – нейният брат, на около петдесет, вечен обитател на близката кръчма – беше човек, който се появява в нашия дом често, но най‑вече след 22:00, с „да видя какво е останало“.
– Върнал се е нощес – продължи тя – от кръчмата, с ключа, който му даде, да сякой да не се мъчи да му отваря. Влязъл е, извадил е ЧИСТИТЕ чинии от шкафа, извадил е тавата, торгата, салатата… всичко! И си е направил втора сватба тук! Погледни!
Баща ми погледна масата. Изражението му беше смесица от невярващ смях и чисто раздразнение.
– Пешо ли? –
– Кой да е? – изсъска тя. – Гърбатият ли? Пази Боже.
Тя се завъртя към мен:
– А ти, Миме… ти къде беше? Къде?
– Спях – казах спокойно. – След като цяла вечер мих чиниите, докато ти празнуваше.
– Ако беше довършила както трябва… – започна – ако беше прибрала всичко в шкафа, ако беше сложила покривката в пералнята, ако беше…
– Тодке – прекъснах я – аз бях до два часа в кухнята. Ти беше на масата, в розовата рокля, вдигаше наздравици. Когато приключих да мия, нямаше нито един човек в тази кухня. Нито един.
– Трябваше да знаеш, че брат ми ще се върне – отвърна. – Така се прави. Като живееш в този дом, мислиш за другите.
Вътре ми кипна.
„Като живееш в този дом, мислиш за другите“ – думи от човек, който вчера ме беше направил за смях пред роднините, защото не ѝ купих миялна.
Баба ми (майката на баща ми) беше казала някога: „Който ти говори за уважение, гледай как уважава“. Тодка говореше за уважение, но абитуриентските ми пари ги виждаше като нейна бъдеща техника.
– Знаеш ли – започнах, по‑тихо, отколкото се чувствах – вчера ти говори за миялна. Казваше, че „нормално дете“ би си дало парите, за да ти купи машина. Аз ти казах, че нямам. Ти реши да ме направиш миялна.
– И какво? – изсъска. – Да не съм те убила?
– Не – отвърнах. – Само ме направи слугиня на рождения си ден. И сега, вместо да благодариш, че поне масата беше чиста преди да си легнеш, ме будиш, за да чистя след брат ти.
Баща ми се намеси:
– Тодке – гласът му беше плътен – не говори така.
– Ти не се меси – фучеше тя. – Ти все ми се месиш, когато кажа за миялната, но не ми купуваш.
– Мимето не ти дължи миялна – отвърна той. – Тя ти помага. Това е достатъчно. Брат ти ти дължи поне покривка.
Тодка се обърна към него, като че ли не го познава.
– Така ли говориш пред детето? –
– Така – каза. – Защото вчера я направи за смях. И защото тази маса не е нейна работа.
Тя се наведе към масата, взе една чиния, зад която покривката беше надупчена.
– Виж! – почти плачеше. – Покривката ми! Купих я специално! На разпродажба, от хубавия магазин. И сега…
– Кой я е изгорил? – попитах.
– Чичо ти Пешо! – изкрещя. – Кой друг пуши тук през нощта?
Чухме шум от вратата на апартамента – бавно, скърцащо отваряне, тежки стъпки. Чичо Пешо.
Разрошен, с якето, наполовина закопчано, с мръсни ботуши, той се появи в коридора, подръпна си шапката.
– Ей, хора – каза, опитвайки се да звучи весело. – Какво става сега?
Тодка се завъртя към него като буря.
– Какво става ли? – хвърли му поглед, който може да изгаря. – Става, че си ми направил кухнята на кръчма.
Посочи масата.
– Аз… – започна Пешо – да не съм…
– Да, ти си – прекъсна. – Вчера се прибра, ровил, ял, мазал, пращял, пушил. Изгорил си ми покривката, надраскал си ми чиниите. А сега питаш „какво става“?
Пешо се засмя, онзи притеснен, пиян смях.
– Е, ако не помня, значи е било хубаво – опита се да го обърне на шега.
Покривката, останките, мивката – нищо не се смееше.
– Слушай, Пеше – каза баща ми, продължаваше да стои между нас. – Вчера заради миялната Тодка изпрати Мимето в кухнята, направи я за смях. Днес кармата е на масата – ти си ѝ осрал покривката и сервиза.
– Е, сега… – започна Пешо, махна с ръка. – Каква карма, бе, хора? Да не сме на индийски филм?
– Карма – повтори баща ми. – Щото като се правиш на царица и заповядваш на детето да мие, вместо да празнува, после брат ти идва и ти показва какво е истинско „няма миялна“.
Тодка само гледаше ту към масата, ту към нас, ту към Пешо.
– И какво? – попита, вече по‑ниско. – Да го оставим така ли?
– Не – отвърна баща ми. – Ще го чистим. Но няма да крещиш на Мимето. Пешо ще чисти. И ако толкова си решила да се заинатиш за миялна – той да ти плати, не детето.
Чичо Пешо се изсмя отново, но вече нямаше смях в него.
– Аз… да платя миялна? –
– Ти да платиш поне покривка – изръмжа баща ми. – Щото я изпържил с цигари.
– Но аз…
– Няма „но“ – каза. – Тя е на Тодка. Ти я развали.
Тодка стоеше, стискайки чиния, и изведнъж всичко онова „сама съм си я купила, сама ще си реша“ се превърна в „някой ми е направил беля“.
Седнах на стол, гледах ги тримата, и си казах:
„Никога не съм виждала наглостта да получи такъв битов шамар.“
След час картината беше друга.
Пешо, по указания на баща ми, прибираше остатъците, носеше тави към мивката, сменяше покривката, мърмореше нещо под нос. Тодка – с още по‑разкопчана рокля – седеше на един стол, гледаше ту към старите чинии, ту към мен.
Аз миех… но не така, както предната вечер.
Не защото ме бяха наказали, а защото самата аз исках да си върна поне малко контрол над кухнята.
– Миме – каза Тодка, след като останахме ред с ред на чинии – за абитуриентската…
Погледнах я.
– Не се притеснявай – казах. – Няма да взема пари за роклята, за да ти купя миялна. Твоите чинии така или иначе ги мият чужди хора.
Тя стисна устни, но не каза нищо.
Това мълчание беше първият момент, в който не се държеше като „царица“ пред мен.
След няколко дни темата за миялната изчезна.
Преди това тя беше влизала в стаята ми, за да хвърли реплики:
– Миме, пак ли събираш за рокля? Миялната не чака.
– Като си толкова принцеса, кой ще ти мие чиниите, а?
– Аз бих дала всичко за миялна, ти за една вечер…
След погрома от Пешо, тези реплики се изпариха.
Не защото Тодка изведнъж стана добър човек, а защото реалността ѝ беше показала, че не аз съм ѝ проблемът.
Покривката вече беше нова, чиниите – някои сменени, други не. Миялна – още нямаше. Но за първи път Тодка си миеше собствените чинии, без да ме вика всеки път.
Когато ме видеше да си мия моята, понякога казваше:
– Остави ги, аз ще ги пусна в миял… в мивката.
Спираше по средата.
Вместо „миялна“, казваше „мивка“.
Абитуриентската ми дойде.
Не беше „като от приказките“ – не сме богати, роклята ми беше от български магазин, не от дизайнер, обувките – от разпродажба, косата – направена от приятелка. Но беше моя.
Седмица преди бала Тодка отново опита:
– Хубава рокля – каза, като ме гледаше. – Тънка.
– Благодаря – отвърнах.
– Знаеш ли – продължи – понякога си мисля, че една миялна…
– Тодке – прекъснах я – ако още веднъж ме накараш да избирам между теб и себе си, ще стане грозно.
Тя замълча.
Това, което беше казала кармата чрез масата, явно беше останало.
В деня на бала баща ми ме снимаше пред блока, усмихнат, с телефон, който трепереше от вълнение.
Тодка излезе с нас, с друга рокля – по‑сдържана, не розова, но пак лъскава. Гледаше ме и за първи път все едно не съм „дете, което не е купило миялна“, а истински човек.
– Миме – каза тихо, преди да тръгна – абитуриентска е веднъж. Миялна… ще си купим.
Беше най‑близкото до извинение, което можеше да произнесе.
Не съм забравила как ме направи за смях.
Не съм забравила и как брат ѝ ѝ обърна кухнята наопаки.
Но точно там някъде между унижението и кармата разбрах нещо много важно:
никоя мачеха, свекърва или Тодка не може да ти вземе абитуриентската, ако ти сам не я дадеш.
И никоя миялна не струва колкото спокойствието да знаеш, че не си позволил да станеш „машина“, само защото някой е решил, че правото ти на празник е по‑малко важно от неговото удобство.
Сега, когато мия чинии – защото, както и да го въртим, в българската кухня мивката е постоянна – си спомням онази вечер и онази сутрин.
Снощното търкане до два, погрома на масата, пожарите по покривката, виното по чиниите. И си казвам:
Да, кармата не се интересува дали имаш миялна.
Но тя много се интересува дали се държиш като човек, или като царица, която очаква всички да ѝ купуват машини, докато тя посочва с пръст.
На мен ми стига това, че си запазих роклята, достойнството и правото да кажа:
„Не, няма да ти дам живота си за една миялна. Ще ти дам една чиста чиния. И толкова.“
