Лора беше родена в края на октомври и от самото начало беше дете на есента — обичаше кестените, обичаше дъжда, обичаше онова особено следобедно светло, когато слънцето е ниско и всичко хвърля дълги сенки. Казвах й, че е поет. Тя се смееше и казваше, че е просто наблюдателна.
Аз се казвам Стефка. На петдесет и една. Разведена от дванадесет години, отглеждала Лора сама — не трагично сама, просто сама, по начина, по който много жени от моето поколение са отглеждали децата си. Работих в застрахователна компания, имахме малък апартамент в Пловдив, имахме навика да ядем вечеря заедно всеки ден и да гледаме по един сериал преди лягане. Прости неща, наредени в живот.
Лора беше умна — не блестящо-показно умна, а тихо-дълбоко умна. Четеше много. Задаваше въпроси, за които нямах отговори, и приемаше честно „не знам“ по-добре от измислен отговор. Учеше психология в Пловдивски университет — второ беше, когато се случи. Имаше момче — Виктор, тих и добър, обичаше я с онова спокойно, уверено обичане, което е по-рядко от бурното. Имаше планове — магистратура в София, после може би специализация. Имаше живот пред нея, широк и неразчертан.
Катастрофата беше в петък вечер. Магистрала „Тракия“, между Пловдив и Пазарджик. Лора се е връщала от Виктор, той живееше в Пазарджик. Мокър асфалт, камион, изнесен в насрещното. Умряла на място, казаха. Не е страдала, казаха — онова изречение, с което хората опитват да те утешат и което не утешава, но го приемаш, защото алтернативата е непоносима.
Обадиха ми се в 22:40. Полицай, след него лекар. После Виктор — разплакан, неразбираем в първите минути, после събрал се и казал само: „Стефке, дойди.“
Отидох. Разпознах я. Подписах документи. Прибрах се.
Не помня следващите три дни много ясно. Помня хора в апартамента, помня кафе, което никой не пиеше, помня майка ми, дошла от Стара Загора и останала безмълвно до мен. Погребението беше в понеделник — тихо, малко хора, Лора не обичаше тълпи.
После всички си тръгнаха. Апартаментът стана много голям.
На четиринадесетия ден телефонът иззвъня в десет сутринта.
Елена Василева — така се представи — говореше внимателно, с дълги паузи, сякаш беше репетирала разговора и въпреки това думите не идваха точно. Обясни ми, че се е запознала с Лора три години по-рано — на курс по арт терапия в Пловдив, провеждан в НДК. Запознали се случайно, на кафе-пауза, разговаряли. После останали в контакт — не близки приятелки, по-скоро познати с взаимна симпатия.
— Преди около три години — каза Елена — Лора дойде при мен с пакет. Поиска ми услуга. Каза, че е написала нещо за вас — нещо, което иска да ви даде, но още не е готова да го направи сама. Помоли ме да пазя пакета и ако някога нещо й се случи — да ви се обадя и да ви го дам лично.
— Три години го е пазила — казах.
— Да. Обаждах й се понякога, питах дали не иска да го вземе обратно. Казваше „още не“. Последно говорихме преди шест месеца.
Мълчах.
— Госпожо Стефка — каза Елена тихо — не знам какво е вътре. Тя не ми е казвала. Само знам, че го е смятала за важно.
Срещнахме се на следващия ден — в кафене близо до Елена, тя живееше в Кършияка. Жена на около тридесет, кестенява коса, тихи движения. Носеше пакета завит в крафт хартия, завързан с бяла лента. Не голям — размерът на дебела тетрадка.
Подаде ми го и не ме напусна с поглед, когато го взех.
— Лора ви е обичала много — каза. — Говореше за вас. Беше горда от вас.
Не можах да отговоря. Кимнах.
Прибрах се вкъщи с пакета и го оставих на масата. Седях срещу него час, може би повече. После взех ножицата и разрязах лентата.
Вътре имаше тетрадка — обикновена, с твърда синя корица, каквито се продават в канцеларията до университета. На първата страница, с почерка на Лора — онзи кръгъл, малко наклонен почерк, с точки вместо кръгчета над „и“:
„Мамо, ако четеш това — значи се е случило нещо, което съм се страхувала, че може да се случи. Не знам кога, не знам как. Просто в един момент преди три години разбрах, че има неща, които искам да ти кажа, и се страхувам, че може да нямам достатъчно дни. Затова ги написах. Не за да те натъжа. А защото обичам те и исках да го знаеш правилно.“
Затворих тетрадката. Поех въздух. После я отворих отново.
Тетрадката имаше четиридесет и три страници — написани в различно време, на различни места. Разбираше се по почерка — понякога бърз, понякога внимателен, понякога с различен химикал. Лора е писала на части, когато е имала нещо за казване.
Писала е за детството. За нещата, които помни и за които никога не сме говорили — как веднъж, на девет години, съм я чакала пред училище в дъжда, вместо да вляза вътре, защото мислела, че учителите могат да ми кажат нещо лошо за нея, и аз съм се усмихнала, когато излезе, и тя е решила тогава, че е защитена. Написала е тази сцена с три изречения. Аз не я помня. Тя я е помнила дванадесет години.
Писала е за развода на баща й и мен. Как е разбирала повече, отколкото сме мислели, че разбира. Как не ни е обвинявала — нито него, нито мен — а само е тъгувала тихо, сама, и после е решила, че тъгата е нещо, с което може да живее, и е продължила напред. Написала е: „Научих от теб, мамо, че продължаваш напред не защото не боли, а въпреки че боли.“
Писала е за Виктор — как го е обичала, как се е страхувала да го обича толкова, защото обичта от такъв вид те прави уязвим. Написала е, че въпреки страха е избрала да обича, защото е видяла как аз съм избрала да обичам — нея — въпреки всичко останало.
Писала е за психологията и защо я е избрала. За един разговор с мен, когато е била на шестнадесет — не го помня и аз, но тя го е помнила дословно. Казала съм й нещо за хората и болката им, нещо случайно в разговора, и тя е решила тогава, че иска да помага на хора с болка.
И на последната страница — само половин страница, написана с различен химикал, очевидно по-скоро:
„Мамо, ако четеш това — животът ти не е свършил. Знам, че ще ти се стори, че е. Знам, защото те познавам. Но ти си ме учила, че продължаваш напред въпреки болката. Сега е твой ред. Не бързай. Но продължи. Аз съм в всяко нещо, което съм взела от теб — а съм взела много. Обичам те.“
Седях с тетрадката в скута и не плаках дълго — плача исках вече изсъхнал в онези първи дни. Вместо плач имаше нещо друго — по-тихо и по-трайно от него.
Лора беше на деветнадесет, когато е написала първата страница. Деветнадесет години и е имала онова усещане, което повечето хора отлагат за после, за „когато дойде времето“ — усещането, че важните неща трябва да бъдат казани, преди да е станало късно.
Беше по-мъдра от мен на нейната възраст. Може би по-мъдра от мен на всяка възраст.
Обадих се на Елена две седмици след срещата ни. Благодарих й — не само с думи, а с онова конкретно и тихо благодарене, което идва, когато някой ти е дал нещо, за което няма еквивалент.
— Тя беше специален човек — каза Елена.
— Беше — казах.
Пауза.
— Ще се видим ли пак? — попита Елена. — Не е задължително. Просто… имам усещането, че тя би искала ние двете да се познаваме.
Помислих.
— Да — казах. — Ще се видим.
Тетрадката стои на нощното ми шкафче. Чела съм я много пъти — не всеки ден, но редовно, по части, по страница или две. Всеки път намирам нещо, което предния път не съм забелязала — дума, запетая, мисъл, наполовина довършена.
Лора е писала за нас двете — за мен и нея — с онова особено познаване, което изгражда само много близост и много внимателно наблюдение. Познавала ме е по-добре, отколкото аз съм се познавала.
Продължавам напред. Не бързо. Понякога изобщо не ми изглежда като напред — повече като едно стъпало, после почивка, после още едно. Но продължавам.
Тя ми е казала да продължа. Не мога да не я послушам. 🕊️
