Шест години плащах дълговете на сестрата на съпруга си, докато един ден скъсан чувал за боклук не ме накара да я видя в съвсем друга светлина…
В продължение на шест години Виктория беше убедена, че с Огнян постъпват правилно.
Какво друго можеха да направят?
Диана беше родната сестра на съпруга ѝ. След раздялата с мъжа си беше останала сама с малка дъщеря, неплатени сметки и заплата, която, по думите ѝ, едва стигаше дори за храна.
Отначало помогнаха веднъж.
После втори път.
А накрая това се превърна в нещо толкова обичайно, че Виктория вече дори не питаше за какво ще отидат поредните триста, петстотин или седемстотин лева този месец.
Знаеше отговора.
За Диана.
— Вики, разбираш ме — казваше Огнян. — Тя е съвсем сама. Не мога да изоставя собствената си сестра.
Виктория го разбираше.
Или поне се опитваше с всички сили.
Затова синът им Мартин носеше едни и същи стари ботуши втора зима, защото „ще изкарат още един сезон“.
Затова самата Виктория отлагаше посещението при козметик вече трета година.
Затова през лятото не успяха да отидат дори за няколко дни в Родопите, въпреки че почти всяка вечер Мартин показваше на родителите си снимки от планината и казваше:
— Мамо, виж тези водопади… Ние някога ще отидем ли там?
— Разбира се — отговаряше Виктория.
Само че това „разбира се“ постоянно се отлагаше.
Защото на Диана ѝ се повреждаше пералнята.
Или се появяваше поредната просрочена сметка.
Или дъщеря ѝ спешно се нуждаеше от зимни дрехи.
Или бившият ѝ съпруг „пак не беше изпратил издръжката“.
И всеки път Огнян въздъхваше тежко, отваряше банковото приложение и питаше:
— Колко можем да ѝ дадем?
А Виктория започваше да пресмята.
Да намали парите за храна.
Да отложи покупката на ново яке.
Да зачеркне ходенето на кино.
Да каже „не“ на сина си.
И накрая да изрече:
— Нека ѝ помогнем.
Защото беше семейство.
Онзи мартенски ден в София беше мрачен и неприятен.
Повечето сняг се беше стопил, но от пролетта нямаше и следа. Край блоковете лежаха сиви купчини стар сняг, под краката на хората плискаше вода, а леденият вятър се промъкваше под яките им.
Виктория слезе от автобуса с две тежки торби.
В едната имаше ориз, макарони, олио, масло, мляко и пиле.
В другата — картофи, ябълки, яйца, препарати за почистване и няколко шоколада за дъщерята на Диана.
Разбира се, асансьорът в стария пететажен блок не работеше.
Виктория спря между третия и четвъртия етаж, остави торбите на едно стъпало и разтърка премръзналите си пръсти.
Телефонът ѝ вибрира.
Съобщение от Мартин:
„Мамо, маратонките днес са намалени. Може ли да ги поръчам?“
Отдолу имаше линк.
Сто и двайсет лева.
Преди година веднага щеше да му каже, че са прекалено скъпи.
Но Мартин не искаше модни обувки.
Трябваха му обикновени маратонки за часовете по физическо и тренировките.
Старите вече се бяха разцепили отстрани, а синът ѝ няколко пъти беше опитвал сам да ги залепи.
Виктория погледна торбите.
Само покупките, които носеше, ѝ бяха стрували почти сто лева.
„Нека изчакаме още малко, става ли? След заплата.“
Отговорът дойде почти веднага.
„Добре.“
И незнайно защо точно тази обикновена дума я накара да се почувства още по-зле.
Диана отвори вратата по халат.
— О, Вики! Вече си мислех, че няма да дойдеш днес!
— Казах ти, че ще дойда.
— Навън е ужасно. Влизай бързо.
В апартамента беше топло.
В кухнята работеше телевизор, върху перваза съхнеха детски ръкавици, а под захарницата имаше малка купчина сметки.
Щом видя торбите, Диана се оживи.
— Господи, колко много неща си донесла! Защо си купила всичко това?
В същото време вече вадеше продуктите и ги прибираше по шкафовете.
— И пиле си взела?
— Да.
— Чудесно. Не помня от кога не сме яли хубаво месо.
Виктория не каза нищо.
Диана извади бутилката олио.
— Виждала ли си колко струва вече? Влизам в магазина и направо ми прилошава. Вчера купих хляб, мляко и десет яйца и половината ми заплата изчезна.
— Да, цените се вдигнаха.
— А сметките?
Диана веднага измъкна един лист изпод захарницата.
— Виж. Поредното задължение. Вече са изпратили предупреждение. Честно, не знам какво да правя.
Виктория погледна сумата.
— Миналия месец каза, че Огнян ти е дал пари за сметките.
— Това беше за старото задължение! Това е ново. Вики, мислиш ли, че ми е приятно непрекъснато да ви искам пари?
— Не съм казала това.
— Просто понякога имам чувството, че ме гледаш така…
Диана замълча.
— Как?
— Няма значение.
Въздъхна театрално и прибра макароните на рафта.
— Ако Сергей плащаше редовно издръжката, нямаше да ви искам нищо. Но на него не му пука. Детето расте. Трябват му ботуши, яке, в училището непрекъснато събират пари… А аз съм сама.
Виктория беше чувала тези думи десетки пъти.
И всеки път, когато Диана казваше „сама съм“, Виктория изпитваше вина дори за мисълта, че може би вече помагат прекалено много.
Диана включи електрическата кана.
— Кога Огнян ще получи аванса?
Виктория бавно вдигна поглед.
— В петък.
— Не си мисли нещо лошо… Трябват ми само около петстотин лева до десето число. От банката не спират да ми звънят.
— Диана…
— Ще ги върна!
— Кога?
Въпросът се изплъзна, преди Виктория да успее да се спре.
Диана застина.
— Какво искаш да кажеш?
Виктория веднага се почувства неудобно.
За всичките шест години нито веднъж не беше попитала кога Диана възнамерява да им върне парите.
Защото всички прекрасно знаеха отговора.
Никога.
— Не, забрави.
— Не е като да ви искам пари за забавления — каза обидено Диана. — Даже не помня кога за последно съм си купила нещо за себе си. Погледни ме.
Дръпна ръкава на халата си.
— Всичко ми е старо. Телефонът ми едва работи. Палтото ми е на пет години. Живея единствено за дъщеря си.
Виктория се усмихна едва забележимо.
— Разбирам.
И наистина ѝ вярваше.
Докато Виктория си обуваше обувките, Диана извика от кухнята:
— Вики, ако не те затруднява, ще изхвърлиш ли боклука?
До вратата стоеше голям черен чувал.
— Разбира се.
— Спасяваш ме! Докато се преоблека и сляза чак долу…
Чувалът беше тежък.
Диана отвори входната врата.
— И кажи на Огнян за онези петстотин лева, става ли?
Виктория не отговори.
Заслиза по стълбите.
Навън вятърът беше станал още по-силен.
Тя намести чувала в ръката си, заобиколи голяма локва и почти беше стигнала до контейнерите, когато тънкият найлон внезапно се скъса отдолу.
— Само това ми липсваше…
Боклукът се разпиля по мокрия тротоар.
Картофени обелки.
Салфетки.
Кутия от суши.
Две опаковки от скъп сурово-сушен колбас.
Пластмасова бутилка от напитка.
Някаква картонена кутия.
Виктория клекна и се опита да събере всичко възможно най-бързо.
Вятърът подхвана малко листче и го залепи право в обувките ѝ.
Беше касова бележка.
Тя я вдигна, без да се замисли.
Отначало Виктория дори не разбра какво гледа…
