С дъщеря ми отидохме тайно на строежа, където работеше съпругът ми, за да го изненадаме. Но тогава той каза нещо, от което и двете спряхме да се усмихваме.
Съпругът ми Димитър работи като строителен инженер от близо девет години, но седемгодишната ни дъщеря Лили никога не беше посещавала негов обект.
А непрекъснато говореше за това.
Всеки път, когато Димитър тръгваше за работа, тя го питаше:
— Днес пак ли ще строиш някоя от големите сгради?
Или:
— А работниците знаят ли, че ти си моят татко?
Преди няколко седмици Димитър спомена, че в събота ще изливат последната плоча на една жилищна сграда в Пловдив и ще се прибере преди вечеря.
Тогава ми хрумна идея.
Обикновено изобщо не ме бива да пазя тайни от съпруга си, но този път някак успях.
Свързах се с техническия ръководител на обекта, без да казвам нищо на Димитър.
Планът ми беше да отидем с Лили, да останем скрити от погледа му и да го изненадаме в края на работния ден.
За Лили това беше най-вълнуващата тайна, която някой някога ѝ беше поверявал.
Приготви малката си жълта каска, пакетче желирани бонбони и рисунка, на която беше нарисувала баща си до огромен кран. Най-отгоре с едри, криволичещи букви беше написала:
„НАЙ-ДОБРИЯТ СТРОИТЕЛ НА СВЕТА“.
Да влезем на обекта, без Димитър да ни забележи, се оказа по-трудно, отколкото очаквах.
В един момент Лили изведнъж ме дръпна за ръкава и прошепна:
— Мамо! МАМО!
Димитър беше на двайсетина метра от нас и разговаряше с група работници.
Приклекнах зад купчина чували с цимент и я придърпах до себе си.
Тя закри устата си с две ръце, за да не се разсмее.
— Може ли да кажем на човека, който отговаря за безопасността? — прошепна.
— Не.
— Ами ако кажа само на един човек?
— Лили…
Тя се усмихна и се престори, че закопчава устата си с цип.
Няколко минути по-късно всички работници се събраха на площадката пред сградата.
От един мегафон се чу кратко изпукване.
После гласът на Димитър огласи строежа.
Лицето на Лили грейна.
Тя стисна ръката ми и прошепна:
— Той е!
Извадих телефона си, защото исках да заснема реакцията ѝ. Представях си колко хубав спомен ще остане и как после ще покажем видеото на Димитър.
Той поздрави всички, спомена времето, обясни какво предстои да свършат през деня и разказа една от типичните си несполучливи шеги.
Лили сияеше.
Тогава Димитър замълча.
Минаха няколко секунди, преди отново да заговори.
— Всъщност, преди да започнем, днес искам да ви кажа нещо по-различно.
Свалих леко телефона.
Гласът му беше променен.
Не звучеше уплашен.
Нито притеснен.
Просто беше необичайно сериозен.
— Преди да излеем последната плоча, искам да споделя с вас нещо, което досега не съм ви казвал — продължи той. — Днес тук, на обекта, има един много специален човек. Човек, който означава всичко за мен.
Лили веднага се обърна към мен.
Очите ѝ станаха огромни.
— Той знае, че сме тук!
За частица от секундата и аз си помислих същото.
Дори започнах да се изправям, очаквайки да чуя името си.
Но Димитър продължи.
И в мига, в който разбрах какво всъщност казва, бавно приклекнах отново и усетих как цялата кръв се отдръпва от лицето ми.
— Казва се Александър — каза Димитър. — Повечето от вас го познават като момчето, което започна при нас през пролетта. Носи материали, остава след работа, учи се бързо и никога не се оплаква.
Някой от работниците извика нещо одобрително. Чуха се няколко засмени гласа.
Димитър обаче не се усмихна.
— Но аз не искам днес да говоря за работата му.
Лили още стискаше ръката ми.
Усетих как пръстчетата ѝ се отпуснаха.
— Мамо, кой е Александър?
Не отговорих.
Гледах мъжа си, който стоеше до недовършената стълбищна площадка с мегафона в ръка.
— Александър е моят син.
В първия момент думите не се подредиха в главата ми.
Чух ги ясно. Разбрах всяка от тях. Но заедно нямаха смисъл.
Моят съпруг.
Моят Димитър.
Бащата на седемгодишната ми дъщеря.
Имаше син.
На площадката настъпи неловко мълчание.
После Димитър продължи:
— Бях на осемнайсет, когато се роди. Не го отгледах. Дълго време дори не знаех дали някога ще го срещна. Не очаквам един разговор да поправи това. Но повече няма да го представям като чуждо момче.
Няколко души се обърнаха към млад мъж с прашна сива тениска.
Той стоеше малко встрани, до палетите с тухли.
Беше висок. Тъмнокос. С леко приведени рамене.
А когато вдигна глава, видях очите му.
Очите на Димитър.
И на Лили.
Телефонът ми още записваше.
На екрана ръката ми трепереше толкова силно, че образът непрекъснато се размазваше.
— Татко има друго дете? — прошепна дъщеря ми.
Най-после я погледнах.
Рисунката беше притисната към гърдите ѝ. Единият ѝ край се беше прегънал.
— Така изглежда, миличка.
— А аз защо не го знам?
Преглътнах.
— Аз също не знаех.
Тя се взря в мен.
Мисля, че точно това я уплаши най-много.
Не самото момче.
Не думата „син“.
А фактът, че и аз стоях там без отговор.
Човекът с рисунката
Техническият ръководител, с когото бях уговорила посещението, ни забеляза пръв.
Казваше се Стефан. Беше едър мъж с побеляла брада и оранжева жилетка.
Погледна мен, после Лили, после Димитър.
Лицето му помръкна.
Разбра веднага.
Тръгна към нас, но преди да стигне, Лили се изправи.
Не успях да я задържа.
— Татко?
Не извика силно.
Нямаше нужда.
Димитър се обърна.
За миг изглеждаше объркан, сякаш ни вижда на място, където не би трябвало да съществуваме.
После погледна телефона в ръката ми.
И разбра.
Мегафонът увисна до крака му.
— Вие… какво правите тук?
Почувствах странен, почти нелеп гняв.
От всички възможни думи той беше избрал точно тези.
— Дойдохме да те изненадаме — отвърнах.
Лили пристъпи към него и му подаде рисунката.
— Нарисувах те.
Той я пое внимателно.
Върху листа имаше огромен жълт кран, малък човек с каска и надпис, който изведнъж ми се стори непоносимо тъжен.
Димитър коленичи пред нея.
— Лили…
Тя отстъпи към мен.
Не се хвърли в прегръдките му.
Не заплака.
Само попита:
— Защо всички тук знаят за него, а ние не?
Димитър отвори уста.
Не излезе нищо.
Площадката около нас беше притихнала. Някой остави инструмент на земята. Друг се обърна нарочно настрани.
Стефан застана до мен.
— Елате в офиса. Там е спокойно.
Хванах Лили за ръката.
— Не. Ние си тръгваме.
— Моля те — каза Димитър.
Погледнах го.
— Не пред нея. Не тук.
Младият мъж до палетите не помръдваше.
Когато минахме покрай него, сведе очи.
Този жест ме прониза.
Сякаш той беше направил нещо лошо.
Спрях за секунда.
Не знаех какво да кажа. Не можех да му се усмихна. Не можех да го питам на колко години е, докато собствената ми дъщеря стискаше ръката ми.
Само кимнах.
Той направи същото.
И ние излязохме.
В колата
Сложих Лили на задната седалка и закопчах колана ѝ.
Тя държеше празните си ръце в скута.
Рисунката беше останала у баща ѝ.
Седнах зад волана, но не запалих.
Не можех да се доверя на ръцете си.
Отворих бутилка вода, отпих и се опитах да дишам равномерно.
Телефонът звънеше.
Димитър.
Заглуших го.
Лили ме гледаше в огледалото.
— Александър ще живее ли у нас?
— Не знам.
— Татко ще си тръгне ли?
Обърнах се към нея.
— Не знам какво ще стане между мен и татко. Но знам, че ти не си виновна за нищо. И няма да те оставим сама с това.
По бузата ѝ потече една сълза.
— Аз исках само да му направим изненада.
Излязох от колата, отворих задната врата и я прегърнах.
Тогава заплака истински.
С тихо хлипане, което се опитваше да скрие в рамото ми.
Държах я и гледах оградата на строежа.
Зад нея все още се чуваха машини.
Светът не беше спрял.
Само нашият беше останал някъде до онези чували с цимент.
Вечерта
Прибрахме се малко след два.
Пуснах на Лили любимото ѝ филмче и направих сандвичи. Тя изяде половината от своя, после заспа на дивана с дрехите.
Обадих се на сестра си.
Не успях да разкажа всичко подред.
Казах само:
— Димитър има син. Видяхме го на строежа.
Сестра ми помълча.
После попита:
— Да дойда ли?
— Да.
Тя пристигна с храна, която никой не беше поискал, но от която очевидно имахме нужда. Седна до мен, докато Лили спеше.
Не започна да нарича Димитър с обидни имена.
За това ѝ бях благодарна.
Не бях готова някой друг да произнася присъда, докато аз още не знаех какво се е случило.
Димитър се прибра към пет.
Сестра ми стана.
— Ще заведа Лили у нас. Ако иска.
Когато се събуди, дъщеря ми прие с облекчение предложението. Обичаше братовчедка си, а сигурно имаше нужда и да не ни гледа.
Димитър я изпрати до вратата.
— Може ли да те прегърна?
Тя се поколеба, после кимна.
Прегърна го за кратко.
— Не искам повече тайни — каза.
Той затвори очи.
— Знам.
Аз стоях в кухнята.
Когато входната врата се затвори, посочих стола срещу мен.
— Започни отначало.
Преди мен
Димитър постави рисунката на Лили върху масата.
Беше я сложил между две чисти папки, за да не се измачка още.
Гледах този внимателен жест и едва се сдържах да не му кажа, че понякога е много по-лесно да опазиш лист хартия, отколкото хората, които са ти го дали.
— Бях на осемнайсет — започна той. — Още бях в техникума. Майка му се казва Ирина.
Не бях чувала това име.
Познавах истории за ученическите му години. Знаех за счупения мотор, за учителя по математика, за приятеля, с когото бяха избягали до морето.
За Ирина не знаех нищо.
— Бяхме заедно почти година. Когато забременя, се уплаших. Тя също. Родителите ѝ бяха против мен. Моите казваха, че ще си съсипя живота.
— И?
Той прокара длани по коленете си.
— Вместо да остана до нея, заминах да работя при чичо ми в Германия. Убеждавах се, че събирам пари. Истината е, че бягах.
Върнал се няколко месеца след раждането.
Ирина вече живеела при роднини в друг град. Майка ѝ отказвала да му даде адрес. След време получил писмо от самата Ирина.
Пишела, че не иска повече обещания. Че е намерила работа и ще се справи. Че ако някога е готов да бъде баща, трябва да покаже това с действия, не с думи.
— Опитах няколко пъти да я намеря — каза.
— Няколко пъти?
Той наведе глава.
— Да.
— А после?
— После спрях.
Изрече го едва чуто.
Не му помогнах.
Имаше неща, които трябваше да каже сам.
— Беше по-лесно да вярвам, че не ме искат. Че няма смисъл да се намесвам. Че детето е по-добре без мен.
— И на мен защо не ми каза?
Погледна ме.
— Защото ме беше срам.
Осем години брак.
Седемгодишно дете.
Общи сметки, пътувания, настинки, погребения, празници.
И някъде под всичко това — цял човек, за когото не ми беше споменал.
Трите месеца
— Кога се появи Александър?
— Преди три месеца.
Усетих как вътре в мен нещо се втвърди.
Не вчера.
Не миналата седмица.
Три месеца.
— Намерил ме е по интернет. Видял снимка на фирмата. Първо ми писа, после поиска да се срещнем.
— На колко години е?
— На двайсет и две.
Бях се омъжила за Димитър, когато той беше на трийсет и две. Сега беше на четирийсет.
Имало беше достатъчно време за истина.
Просто той не я беше избрал.
Александър завършил строителен техникум. Работел каквото намери. Искал да кандидатства задочно, но нямал пари и увереност дали ще се справи.
Първата им среща била в кафене до автогарата.
Втората — след седмица.
После Димитър му предложил работа във фирмата, но не като специална услуга без условия. Говорил със Стефан, намерили му място като общ работник с възможност да се учи.
— Кой знаеше?
— Стефан. Собственикът на фирмата. Майка ми.
Погледнах го дълго.
— Майка ти?
Той кимна.
Това болеше по друг начин.
Свекърва ми идваше у нас всяка неделя.
Беше яла от храната ми, беше слушала как Лили разказва за училище, беше ме питала дали не мислим за второ дете.
Знаела беше.
Аз не.
— Александър настоя да не го крия на работа — продължи Димитър. — Чувстваше се така, сякаш пак се срамувам от него. Обещах му, че ще кажа.
— И реши да кажеш на работниците преди на жена си.
Той не отговори.
Не беше нужно.
Какво всъщност ме беше предал
Започнах да задавам въпроси.
Виждал ли е Ирина.
Да, веднъж, заедно с Александър.
Давал ли е пари.
Да. Платил бил няколко негови разхода и му помогнал с квартира.
От общите ни средства ли.
Частично.
Колко.
Каза ми.
Не беше сума, която щеше да ни разори.
Но това вече нямаше значение.
Беше вземал решения зад гърба ми, после беше вечерял с нас, сякаш денят му е минал както всеки друг.
Спомних си разговорите, които прекъсваше, когато вляза в стаята.
Съботата, в която каза, че отива да види един доставчик.
Новата риза, за която го дразнех, че я пази за важни хора.
Вероятно я беше облякъл за срещата със сина си.
Не ревнувах от момчето.
Ревнувах от истината, която всички други бяха получили преди мен.
— Мислеше ли, че няма да го приема? — попитах.
— Страхувах се.
— От мен или от това как ще изглеждаш в очите ми?
Той се разплака.
Никога не бях виждала възрастен мъж да изглежда толкова безпомощен на собствената си кухненска маса.
И въпреки това не станах да го утешавам.
— И двете — каза.
Нощта без решение
Димитър предложи да отиде при майка си.
Казах му, че е по-добре.
Не исках да вземам решение за целия си брак в деня, в който бях научила, че не познавам цяла част от него.
Той събра няколко дрехи.
На вратата се обърна.
— Обичам те.
Затворих очи.
— Днес не знам какво да правя с това изречение.
Той кимна и излезе.
Останах сама.
Пуснах видеото на телефона.
Видях сияещото лице на Лили.
Чух я да шепне: „Той знае, че сме тук!“
Спрях записа.
Не го изпратих на никого.
Не исках най-болезненият момент на детето ми да стане доказателство, което размахвам пред близки и приятели.
Прибрах телефона в чекмеджето.
После седнах до рисунката.
В единия ъгъл Лили беше нарисувала себе си и мен — две малки фигурки, които махат към баща ѝ.
Бяхме почти незабележими.
Но бяхме там.
Въпросите на Лили
На следващия ден върнах дъщеря си у дома.
Тя огледа коридора.
— Татко няма ли го?
— Засега ще спи при баба ти.
— Заради Александър?
Седнахме на килима в стаята ѝ.
— Не заради Александър. Заради това, че татко е премълчал важни неща.
Тя се замисли.
— Ако Александър не беше дошъл, татко щеше ли да остане?
Тогава разбрах колко лесно едно дете може да обърка причината с човека, който я е разкрил.
— Александър не е направил нищо лошо — казах ясно. — Той има право да познава баща си. Точно както ти.
— Значи ми е брат?
— Да.
— Истински?
— Да, миличка.
Тя подреди две кукли една до друга.
— А той знае ли за мен?
— Да.
След малко попита:
— Искал ли е да ме види?
Не знаех.
Този път не се опитах да запълня празното с предположение.
— Ще попитам.
Лили кимна.
После се облегна на мен.
— Искам татко да се върне. Но искам да не лъже.
Прегърнах я.
Това исках и аз.
Само че вече не вярвах, че желанието е достатъчно.
Срещата с Александър
След два дни получих съобщение от непознат номер.
„Аз съм Александър. Димитър ми даде номера ви, след като го попита дали може. Не очаквам да искате да говорим. Само искам да кажа, че не знаех, че не ви е разказал.“
Прочетох го няколко пъти.
После отговорих:
„Можем да се видим. Само двамата.“
Срещнахме се в малко кафене близо до Гребната база.
Той беше дошъл по-рано.
Носеше чиста синя риза, но под ноктите му още имаше следи от работа.
Когато ме видя, стана толкова рязко, че закачи стола.
— Извинете.
— Няма нищо.
Поръчахме чай.
Той не докосваше своя.
— Мислех, че знаете за мен — каза. — Той говореше за вас. За Лили. Показвал ми е снимки.
Стомахът ми се сви.
— А аз не бях виждала твоя.
Той наведе очи.
— Каза ми, че първо трябва да свикнете с идеята.
Значи и на него не беше казал цялата истина.
Попитах го защо е потърсил баща си.
Очаквах дълга история.
Получих кратък отговор.
— Исках да видя дали приличам на него.
След това останахме мълчаливи.
Александър ми разказа за майка си. За дядо си, който го научил да кара колело. За втория мъж на Ирина, с когото не били близки, но който никога не го беше оставял без храна и покрив.
Не ми предложи оправдание за Димитър.
Не поиска да го съжалявам.
Само каза:
— Не искам да ви вземам нищо.
Погледнах го.
— Ти не си ми взел нищо. Решенията на баща ти не са твоя отговорност.
Той преглътна.
За пръв път отпусна рамене.
Разговорът със свекърва ми
С нея беше по-трудно.
Тя пристигна с домашна баница и изражение на човек, който се надява познатите жестове да направят непознатата истина по-лесна.
Остави тавата и започна:
— Не искахме да те нараняваме.
— Кои сте „ние“?
Тя се смути.
— Аз и Димитър.
— А аз къде бях в това решение?
Свекърва ми седна.
За първи път я видях стара.
Не просто побеляла и уморена, а изправена пред нещо, което не можеше да оправи с храна и добри намерения.
Призна, че навремето е убеждавала сина си да замине.
Че е смятала бременността на Ирина за бедствие.
Че после ѝ било по-лесно да не пита.
— Мислех, че ще мине — каза.
— Детето не е болест, която минава.
Тя заплака.
Не повиших тон.
Нямаше нужда.
Помолих я занапред да не ми казва какво трябва да простя, за да запазя семейството.
— Ако ще останем семейство, истината няма повече да се разпределя според това кой може да я понесе.
Тя кимна.
Баницата остана недокосната до вечерта.
Работата след извинението
Димитър не се върна след седмица.
Нито след две.
Виждаше Лили. Водеше я на училище, разхождаха се, четеше ѝ вечер, а после си тръгваше.
Не исках тя да загуби баща си, докато ние се опитваме да разберем какво е останало от брака ни.
С мен разговорите бяха по-трудни.
Поставих няколко ясни условия, ако изобщо щяхме да опитаме отново.
Да няма повече „ще ти кажа, когато му дойде времето“.
Да прегледаме общите си финанси.
Да отговори на въпросите ми, без да се сърди, че вече съм ги задавала.
И да потърсим помощ заедно.
Той прие.
Но приемането беше лесната част.
По време на първите ни срещи със семейния консултант Димитър често започваше изреченията си с „Страхувах се, че тя…“.
В един момент го прекъснах.
— Не можеш да ме правиш причина за решение, за което не съм знаела.
Той замълча.
Следващия път каза:
— Страхувах се да понеса последствията.
Това беше различно.
Не ме успокои веднага.
Но поне беше истина, която не ме обвиняваше.
Брат и сестра
Лили поиска да се срещне с Александър в края на месеца.
Не направихме семейна вечеря.
Не купихме торта с надпис.
Отидохме в парк.
Аз седнах на една пейка с кафе, а Димитър остана наблизо. Александър дойде пеша, с ръце в джобовете.
Лили го разгледа открито.
Децата не умеят да прикриват любопитството си така, както възрастните.
— Ти си много голям за брат — каза тя.
Той се усмихна.
— Закъснях.
Сърцето ми се сви.
Лили обаче прие отговора съвсем сериозно.
— На двайсет и две ли си?
— Да.
— Можеш ли да караш кола?
— Мога.
— А да рисуваш кран?
— Не особено добре.
Тя въздъхна.
— Ще те науча.
Извади скицника си.
Беше го взела, без да ми каже.
Седнаха на ниската стена до пейката. Александър държеше молива неловко, а Лили му обясняваше защо стрелата на крана не може да е „толкова крива“.
Димитър стоеше до мен.
Не се опита да ги снима.
За това му бях благодарна.
Не всеки важен момент трябва да се превръща в доказателство, че нещата вече са хубави.
Първата крачка обратно
Минаха почти четири месеца, преди да кажа на Димитър, че може да остане за вечеря, без предварителна уговорка кога ще си тръгне.
Беше обикновен четвъртък.
Лили беше заспала рано. Аз миех чиниите, а той ги подсушаваше.
Разказваше ми за проблем на обекта.
По едно време спря.
— Днес обядвах с Александър.
Кимнах.
— Как е?
— Притеснява се за кандидатстването. Мисли, че е забравил всичко по математика.
— Може да потърси уроци.
— Да. Това обсъждахме.
Продължих да мия.
След малко осъзнах какво се е случило.
Той ми беше казал нещо, което по-рано би скрил, за да избегне неудобство.
Аз го бях чула, без да се разпадна.
Не беше помирение като по филмите.
Нямаше музика, прегръдка или обещание, че никога повече няма да страдаме.
Само разговор край мивката.
Но беше разговор между двама души, които най-после стоят в една и съща действителност.
Година по-късно
Димитър отново живее у дома.
Не се върна, защото Лили го поиска достатъчно силно.
Не се върна и защото аз реших, че един добър съпруг има право на една голяма лъжа.
Върна се след много разговори, няколко крачки назад и постоянство, което не можеше да бъде заменено с букет.
Още има дни, в които се ядосвам.
Понякога обикновено закъснение ме връща към онези три месеца, през които е имал друг живот, а аз съм смятала, че знам как минава денят му.
Казвам му.
Той вече не отговаря: „Пак ли ще започваме?“
Сяда.
Слуша.
Александър започна да учи задочно.
Все още работи, макар вече не на същия обект. Сам поиска да се премести в друг екип, за да не се пита всеки път дали не е получил нещо заради баща си.
С Димитър се виждат.
Понякога се карат.
Понякога Александър не му вдига.
И това също е част от връзката им. Пропуснатите години не изчезват, защото баща и син са се намерили.
Ирина дойде веднъж у нас.
Беше тиха, внимателна жена с уморени ръце.
Не станахме приятелки, но седнахме на една маса без вражда.
Нито една от нас не беше отнела нещо на другата.
Бяхме обичали един и същ човек в различни периоди от живота му и бяхме понесли различни негови страхове.
Новата рисунка
В деня, в който Александър разбра, че е приет, Лили настоя да направим вечеря.
Избра салфетките. Написа имената ни върху малки картончета. На неговото нарисува молив и тухла.
Той донесе сок и цветя за мен.
Постави ги на масата малко неловко.
— Не знаех какви харесвате.
— Тези са хубави.
Лили го дръпна към стаята си още преди да е събул обувките.
По-късно излязоха с нова рисунка.
На нея имаше сграда.
До нея — огромен кран.
Димитър държеше чертеж, Александър носеше каска, Лили беше нарисувала себе си на люлка отстрани, а аз стоях пред входа.
Този път никой не беше скрит в ъгъла.
Над рисунката нямаше надпис „Най-добрият строител на света“.
Имаше само нашите имена.
Димитър я разгледа дълго.
После попита:
— Къде да я сложим?
Лили посочи хладилника.
Той я закрепи с два магнита.
Първата рисунка още се пази в чекмеджето на бюрото му. Прегънатият ѝ край никога не се изправи напълно.
Не съм го молила да я изхвърли.
Тя е част от историята ни.
Но вече не е последната ѝ страница.
Седнахме да вечеряме. Александър разказваше за кандидатстването, Лили го прекъсваше, за да уточни нещо, което изобщо не беше разбрала, а Димитър подаваше чиниите.
Погледнах ги и за пръв път от много време не почувствах нужда да проверявам какво се крие зад този обикновен момент.
Не знаех дали някога ще си върнем доверието такова, каквото беше.
Може би не трябваше.
Старото ни доверие беше разчитало на това аз да не питам, а той да изглежда сигурен.
Новото се градеше по-бавно.
Върху въпроси.
Върху отговори, които понякога болят.
Върху правото на всеки от нас да знае къде стои.
Лили протегна ръка през масата и взе последното парче хляб.
После го разчупи и подаде половината на брат си.
— Ето. Да не кажеш после, че не се грижа за теб.
Александър се засмя.
Димитър наведе глава, за да скрие очите си.
Аз не извадих телефона.
Този спомен исках просто да изживея.
