— Махнете едната кутия. Ще я взема другия месец.
Възрастният мъж побутна лекарствата по плота, без да погледне фармацевтката.
Беше преброил парите си два пъти.
После провери и малкото джобче на портфейла.
Не намери нищо.
Стоях зад него в аптеката в Сливен с рецепта за сина ми и пакет мокри кърпички под мишница.
Фармацевтката погледна екрана.
— Не достигат трийсет и седем евро.
Мъжът кимна, сякаш се извиняваше, че я е накарал да смята.
— Тогава оставете само тези.
Погледнах ръката му върху плота.
Ноктите бяха чисти.
Маншетът на ризата — протрит, но закопчан.
С другата ръка държеше стар телефон, чийто екран беше пукнат през средата.
— Добавете ги към моята сметка — казах.
Той се обърна.
— Не, момиче. Не съм те молил.
— Знам.
Не разполагах с излишни пари.
Казвам се Десислава.
На трийсет и пет години съм, с шестгодишен син и навика да проверявам наличността по картата, преди да сложа нещо допълнително в кошницата.
От половин година работех на две места.
През деня в малък офис.
Два пъти седмично почиствах входове.
Преди това имах по-добра работа.
Загубих я, след като отказах да оставя болното си дете само, за да поема чужда смяна.
Управителят ми каза:
— На мен ми трябват хора, на които мога да разчитам.
Това изречение още понякога изплуваше в главата ми, когато смятах разходите.
В аптеката обаче не мислех за него.
Гледах човека, който се опитваше да реши кое от предписаното може да остави.
Платих.
Навън той ме изчака до вратата.
— Как се казваш?
Казах му.
Представи се като Димитър.
Попита дали може да вземе телефона ми, за да върне парите, когато има възможност.
Първо отказах.
Той изглеждаше така, сякаш отказът ми го наранява повече от недостига на касата.
Затова написах името и номера си на гърба на една бележка.
— Не бързайте.
Сгъна я внимателно.
Прибра я в портфейла, отделно от останалите хартии.
После погледна торбичката ми.
— Имаш дете?
— Син.
— Жив и здрав да ти е.
Благодарих.
Тръгнах към спирката.
Не очаквах да го видя отново.
Три седмици по-късно ми се обади непознат номер.
Бях в офиса и тъкмо се опитвах да принтирам документ, който засядаше за трети път.
— Госпожа Десислава Петрова?
— Да.
Мъжът се представи като нотариус от Варна.
Помислих, че е грешка.
Нямах роднини там.
Нямах имот.
Нямах причина някой да ме търси от нотариална кантора.
— Обаждам се във връзка с господин Димитър Савов.
Името не ми говореше нищо.
После той добави:
— Преди няколко седмици сте заплатили негови лекарства в Сливен.
Оставих листовете върху бюрото.
— Случило ли му се е нещо?
Мъжът ме успокои.
Димитър бил жив.
Искал да разговаря с мен в кантората, ако приема поканата.
— За какво?
— Предпочита да ви обясни лично. Нямате никакво задължение да присъствате или да подписвате каквото и да било.
Точно последното изречение ме накара да слушам по-внимателно.
Не тръгнах веднага.
Поисках данните на кантората.
Проверих ги.
После разговарях и със самия Димитър.
Познах гласа му.
Той не ми обеща пари.
Не спомена наследство.
Каза:
— Искам да дойдеш, ако можеш. Има нещо, което предпочитам да кажа пред всички, вместо после пак да бъде разказано различно.
Попитах кои са всички.
Замълча за миг.
— Семейството ми.
В уречения ден сестра ми остана със сина ми.
Отидох с автобуса.
През целия път си повтарях, че най-вероятно възрастният човек просто иска да върне трийсет и седемте евро по начин, който на него му изглежда важен.
Пред кантората пристигнах десет минути по-рано.
Служителката ме попита за името.
После ме покани да изчакам.
Димитър вече беше вътре.
Този път носеше сако.
Същия стар телефон държеше между дланите си.
Когато ме видя, стана.
— Дойде.
Усмихнах се.
— Обещах.
Той посочи стола до себе си.
Тъкмо сядах, когато вратата зад мен се отвори.
Първо чух гласа.
— Татко, нямам време за още една от тия срещи. Ако пак ще говорим за сметките…
Обърнах се.
Мъжът на вратата замълча.
Позна ме веднага.
Познавах го и аз.
Бившият ми управител.
Човекът, който ме беше освободил от работа, защото съм майка, на която „не може да се разчита“.
Погледна ме.
После баща си.
— Тя какво прави тук?
Димитър сложи стария телефон върху масата.
Погледна сина си така, както в аптеката не беше погледнал никого.
— Това е жената, която ми купи лекарствата, след като ти ми каза, че този месец трябва да се оправям сам.
Мъжът остана на вратата.
А нотариусът отвори папката пред себе си.
Нотариусът не започна да чете.
Погледна към мъжа на вратата, после към Димитър.
— Предлагам първо да уточним кой присъства и какво желае господин Савов.
Бившият ми управител затвори вратата.
Казваше се Виктор.
В магазина всички го наричахме „господин Савов“, дори когато той ни говореше на „ти“ и ни подвикваше от другия край на склада.
Сега стоеше пред баща си със същото нетърпение, с което някога ме беше изслушал да обяснявам, че синът ми има висока температура.
Погледна ме отново.
— Как се запознахте?
— В аптеката — отговорих.
— Това вече го разбрах.
Тонът му ме върна за миг зад служебния плот.
Там, където все трябваше да обяснявам защо нещо не е станало достатъчно бързо.
После си спомних, че вече не работя за него.
— Тогава защо ме питате?
Виктор сви устни.
Димитър придърпа стола до своя.
— Седни, Десислава. Ако още искаш да останеш.
Не седнах веднага.
Погледнах към нотариуса.
После към двамата мъже.
— Преди това искам да знам защо съм тук.
Димитър кимна.
Изглеждаше така, сякаш беше очаквал този въпрос, но въпреки това не беше подготвил добър отговор.
— Исках да ти върна парите лично. И да се запознаеш със сина ми.
— Вече се познаваме — каза Виктор.
Баща му се обърна.
— Така ли?
— Работеше при нас.
Димитър ме погледна.
— Къде?
Назовах магазина.
Виктор направи движение с ръка, сякаш това е незначителна подробност.
— Не се задържа.
Не беше вярно.
Работих там почти четири години.
Знаех къде стои всяка стока, кои клиенти чакат обаждане и кой от колегите ще остане да довършва след затваряне.
— Работих четири години — казах.
Нотариусът отмести папката леко встрани.
Явно разбра, че преди документите има разговор, който не може да бъде прескочен.
Димитър попита защо съм напуснала.
Виктор отговори вместо мен.
— Имаше проблеми с организацията.
Погледнах го.
Сърцето ми биеше силно, но не бях дошла да моля за работа.
Не зависех от настроението му.
— Синът ми беше болен — казах. — Бяхме се разбрали да не поемам допълнителната смяна. В последния момент ми наредихте да дойда. Отказах. После ми казахте, че на мен не може да се разчита.
Виктор се облегна на затворената врата.
— Имаше и други неща.
— Тогава ги назовете.
Той погледна баща си.
После нотариуса.
Не назова нищо.
Тази тишина ме заболя почти толкова, колкото думите му преди шест месеца.
Защото бях прекарала толкова нощи да се питам дали наистина съм лош служител.
А сега човекът, който ме беше накарал да се съмнявам, не можеше да посочи дори едно конкретно нещо.
Димитър остана неподвижен.
После каза:
— И точно тази жена ми плати лекарствата.
Виктор въздъхна.
— Татко, стига с тия лекарства. Нали ти обясних, че не мога за всяко нещо…
— Не беше всяко нещо.
Баща му говореше тихо.
Това направи прекъсването по-отчетливо.
Виктор замълча.
Димитър отвори портфейла си и извади малък плик.
Постави го пред мен.
— Трийсет и седем евро. И парите за пътуването, както се разбрахме по телефона.
Не го взех веднага.
Не защото не ми трябваха.
А защото вече се страхувах да не се окажа част от нещо, за което не съм дала съгласие.
— Господин Савов, ако сте ме повикали, за да ме използвате като пример пред сина си, не искам да участвам.
Той ме погледна дълго.
После сведе очи.
— Права си.
Виктор се усмихна.
За миг реши, че разговорът се обръща в негова полза.
Димитър обаче продължи:
— Не трябваше да те поставям в това положение. Дължа ти извинение.
Обърна се към нотариуса.
— Документите ще обсъдим, след като госпожа Петрова си тръгне. Ако не желае да остане.
После отново към мен:
— Исках да ти благодаря. Но имах и друга причина. Исках Виктор да види човека, на когото каза, че не може да се разчита. Само че не знаех, че вече те познава.
Това беше неудобно признание.
Но поне беше признание.
Седнах.
Не заради Виктор.
Исках да разбера как възрастният човек от аптеката се оказва баща на мъжа, който някога имаше власт над заплатата ми.
И защо в онази вечер беше принуден да оставя лекарства на плота.
Димитър не беше беден човек.
Това научих още тогава.
Беше работил цял живот в търговията.
Започнал с малък склад.
После отворил магазин.
След време още един.
Когато здравето му се влошило, се оттеглил от ежедневното управление и поверил все повече на Виктор.
Останал със свое участие във фирмата и със собствено имущество.
Но постепенно бил започнал да оставя на сина си и неща, които не са свързани с бизнеса.
Плащания.
Достъп до сметки.
Уговорки.
След операцията му това изглеждало удобно.
Не се налагало да обикаля.
Не се налагало да се занимава с екрани, които не виждал добре.
Виктор щял да помага.
Помощта бавно се превърнала в разрешение.
За собствените му разходи.
За собствените му пари.
За това кое е необходимо и кое може да почака.
В Сливен Димитър бил на гости на стар приятел.
Взел налични пари за пътуването и ежедневните разходи.
Не предвидил всичко.
Когато сумата в аптеката се оказала по-висока, отколкото можел да плати, се обадил на сина си.
Не да му иска подарък.
Да му помогне да използва собствените си средства.
Виктор му отговорил, че му е дал достатъчно за месеца.
Че трябва да се научи да планира.
Че не може да оставя всичко за последния момент.
— Сякаш ми говореше на дете — каза Димитър.
После ме погледна.
— Не бях излязъл да проверявам хората. Не съм богаташ, който се преструва на беден, за да види кой е добър.
Бях имала точно този неприятен страх.
Той го разпозна.
— Просто в онзи момент не се справих. И ми беше срам да поискам от човека, при когото гостувах.
Погледнах към пукнатия му телефон.
Същият човек от аптеката.
Не по-малко уязвим, защото има имущество.
Виктор се размърда.
— Ако си ми казал ясно…
Димитър извади телефона.
Не го отключи веднага.
Само го остави по-близо до себе си.
— Казах ти за какво са парите.
Синът му погледна устройството и замълча.
В стаята ми стана задушно.
Не защото спорът беше шумен.
А защото започнах да разпознавам нещо.
Виктор се държеше с баща си по същия начин, по който се беше държал с нас в магазина.
Докато човекът е полезен, всичко е наред.
Когато има нужда, става неудобен.
Тогава трябва да доказва, че нуждата му е достатъчно важна.
Аз бях доказвала, че детето ми наистина е болно.
Баща му беше доказвал, че лекарствата му наистина не могат да почакат.
И двамата бяхме получили урок по отговорност от човек, който не иска да бъде прекъсван.
Нотариусът ни остави кратка пауза.
После уточни, че личните документи, които Димитър желае да уреди, не изискват моето участие.
Не бях наследница.
Не бях повикана да получа апартамент.
Нямаше завещание, което да ме направи богата заради една покупка.
Димитър беше решил да оттегли дадени пълномощия и да уреди по друг начин управлението на личните си дела.
За фирмата щели да последват отделни действия по съответния ред.
— Това не е заради трийсет и седем евро — каза той на сина си. — Те само ми показаха докъде съм те оставил да стигнеш.
Виктор се изчерви.
— И ще решаваш всичко пред непозната жена?
Димитър погледна към мен.
— Тя вече не е длъжна да слуша.
Кимнах.
Станах.
Имах достатъчно отговори за този ден.
Прибрах плика.
Преброих парите.
Това може да прозвучи дребнаво, но не беше.
Исках между нас да няма неяснота.
Трийсет и седемте евро бяха върнати.
Пътуването — покрито според уговорката.
Не взех нищо повече.
Преди да изляза, Димитър ме попита дали може да ми се обади след време.
— Да. Но не за да спорим със сина ви.
Той кимна.
— Разбрах.
Виктор не ме поздрави.
Стоеше до прозореца с телефон в ръката.
Същият мъж, от когото някога ме беше страх, сега просто не знаеше как да приключи разговор, който не управлява.
Излязох от кантората.
Навън хората се движеха към работа, към магазини, към спирките.
Аз седнах на една пейка и се обадих на сестра си.
Първо попитах как е детето.
После ѝ казах:
— Няма да повярваш кого видях.
По пътя обратно към Сливен не се чувствах победител.
Чувствах се уморена.
Бях отишла да получа благодарност и се бях оказала пред стара обида.
В автобуса извадих телефона.
Намерих работната група, която още не бях изтрила напълно от архива.
Съобщенията от последната ми седмица там.
Молбата да не поемам допълнителна смяна.
Потвърждението, че е прието.
После промяната.
Нареждането да дойда.
Собствения ми отговор, че няма кой да остане с детето.
Дълго не бях ги отваряла.
Сега ги прочетох без онова старо усещане, че трябва да намеря къде съм виновна.
Бях поискала нещо конкретно.
Бяха се съгласили.
После бяха решили, че моето семейство може да се размести в последния момент.
Не беше цялата история на трудовите ни отношения.
Но беше достатъчно, за да престана да наричам себе си ненадеждна.
След седмица ми се обади жена от фирмата.
Ирина.
Работеше там отдавна и я познавах.
Каза, че Димитър е започнал преглед на управлението и иска да изясни някои случаи със служители.
Попита дали бих разговаряла.
Не се съгласих веднага.
— Ако ме търсите само защото съм платила лекарствата му, не искам.
Тя разбра.
Обясни, че събират информация от различни хора.
Не само от мен.
Имало оплаквания, които не стигали до собствениците.
Имало разминавания между онова, което Виктор казвал нагоре, и онова, което се случвало на място.
Казах, че ще разкажа само моя случай.
Без предположения за чуждите.
Уговорихме среща.
Този път не носех страх, че ако говоря, ще изгубя работата си.
Нея вече я бях изгубила.
В магазина ме посрещна позната миризма.
Картон.
Препарат за пода.
Кафе от машината в служебното помещение.
Една от старите ми колежки ме прегърна.
Друга ме погледна неловко.
После разбрах защо.
Беше чула, че съм напуснала, защото не съм се справяла.
Че съм правила грешки.
Че Виктор дълго ме бил търпял.
Тези думи бяха пътували вместо мен, докато аз чистех входове и се притеснявах какво да напиша в следващата кандидатура.
Не повиших глас.
Попитах Ирина какво е отразено в документите.
Прегледахме каквото беше необходимо.
Не открихме онзи дълъг списък с нарушения, за който Виктор беше намекнал в кантората.
Открихме много общи обвинения и малко конкретика.
Предадох кореспонденцията, която пазех.
После си тръгнах.
Не останах да чакам бившите колеги да решат на коя страна са.
Предложиха ми да обсъдим връщане.
Отказах.
Не от гордост.
Не исках първата ми стъпка напред да бъде отново на място, където постоянно ще се питам дали съм назначена заради труда си, или защото съм помогнала на собственика.
Бях благодарна, че случаят ми е прегледан.
Поисках да бъде изчистено онова, което е представяно невярно за работата ми.
Получих коректно писмено потвърждение за изпълняваната длъжност и работата, която бях вършила.
Не ми върна шестте месеца.
Не направи нощните сметки несъществуващи.
Но когато следващият работодател поиска препоръка, вече не трябваше да се страхувам какво ще бъде разказано за мен.
Това беше практическа промяна.
Истинска.
Не приказка за възнаградена доброта.
Димитър също трябваше да погледне собственото си участие.
Обади ми се една вечер.
Първо попита удобно ли е.
После каза:
— Дълго не съм питал достатъчно.
Не отговорих веднага.
Той продължи.
Оттеглил се заради здравето.
Доверил се на сина си.
Приемал добрите отчети и не искал да се занимава с дребните конфликти.
Само че за човека, който чака заплата или се прибира разплакан след смяна, конфликтът не е дребен.
— Не мога да се правя на справедлив баща, който сега открива всичко — каза. — Аз също съм позволил да не стига до мен.
Това признание ми се стори важно.
Не исках да замени един самоуверен мъж с друг, който ще поправя живота ми, защото вече е решил, че съм добра.
Исках всеки да носи своята част.
Включително той.
Промените във фирмата отнеха време.
Имаше проверка на разходи.
На служебни решения.
На отношенията с персонала.
Виктор не изгуби поста си в нотариалната кантора.
Нотариусът не беше съдия на бизнеса му.
Но след прегледа и решенията на хората, които имаха право да ги вземат, той беше отстранен от ежедневното управление.
Не само заради мен.
Бяха установени и други проблеми, за които служителите дотогава говореха само помежду си.
Непрозрачни разходи.
Еднолични уговорки.
Използване на фирмени удобства като лични.
Някои въпроси изискваха допълнително изясняване.
Други бяха достатъчно ясни, за да се прекрати старият начин на работа.
Ирина пое повече от организацията.
Познаваше склада, магазина и хората.
Нямаше нужда да демонстрира власт, за да знаят кой носи отговорност.
Виктор запази собственото си участие в бизнеса.
Не остана беден.
Но изгуби заплатата и удобствата на управител, служебната кола и навика всички да отговарят веднага, когато позвъни.
Трябваше да се съобразява с решения, които вече не вземаше сам.
Да обяснява разходи.
Да получава откази.
Да чуе, че нещо не може да се направи само защото той така иска.
Веднъж ми се обади.
Не знам откъде беше взел номера ми.
Представи се, макар че познах гласа му.
— Доволна ли си?
Седях на пода до сина си.
Редяхме пъзел.
Изправих се и отидох в кухнята.
— От какво?
— Знаеш много добре.
Помълчах.
После казах:
— Платих лекарствата на баща ви. Разказах какво се е случило с мен. Не съм управлявала фирмата ви вместо вас.
Той затвори.
Не му се обадих обратно.
Намерих нова работа два месеца по-късно.
Не чрез Димитър.
Кандидатствах по обява за административна работа в складова фирма.
Отидох на интервю.
Направих практическа задача.
Провериха препоръката.
Попитаха ме какъв график мога да спазвам.
Казах.
Не обещах, че никога няма да ми се разболее детето.
Никой не може да обещае това.
Уточнихме как се уведомява при промяна и какво се очаква от мен.
Заплатата не беше огромна.
Но беше достатъчно по-добра, за да намаля допълнителното чистене.
Първата вечер, когато се прибрах навреме, синът ми ме погледна изненадано.
— Днес няма ли да ходиш пак?
— Няма.
Той веднага извади една книжка.
Не ми направи реч за това колко съм му липсвала.
Просто се намести до мен.
Точно това исках.
Димитър продължи да се обажда от време на време.
Не всеки ден.
Не с настояване да му бъда благодарна.
Питаше как сме.
Аз питах за здравето му.
Разказваше за приятеля си в Сливен, при когото отново беше ходил.
Този път с подредени лични дела и с начин сам да разполага с парите си.
Беше организирал помощ за нещата, с които се затруднява.
Не беше превърнал независимостта си в състезание никога повече да не се нуждае от никого.
Това ми харесваше.
Защото проблемът не беше, че е имал нужда.
Проблемът беше, че човекът, на когото се е доверил, е използвал тази нужда, за да решава вместо него.
Сега помощта имаше ясни граници.
И той участваше в решенията.
С Виктор не се помириха бързо.
Баща му не го изключи от живота си завинаги.
Но не му върна достъпите и пълномощията, за да докаже обичта си.
Не му даде обратно управлението, защото той се чувстваше унизен.
Срещаха се.
Понякога разговорите им завършваха лошо.
Друг път успяваха да говорят за нещо различно от загубеното влияние.
Димитър веднъж ми каза:
— Сега трябва да разберем има ли отношения между нас, когато той не решава нищо вместо мен.
Не го попитах дали е получил извинение.
Това беше тяхна работа.
Аз не бях дошла в аптеката, за да стана посредник в чуждо семейство.
Нито имах сили да нося още един такъв товар.
Той го уважаваше.
Така постепенно разговорите ни станаха по-обикновени.
Няколко месеца по-късно получих писмо.
Не от нотариуса.
От самия Димитър.
Вътре имаше снимка на малка маса пред прозорец.
Върху нея — чаша чай, книга и саксия.
На гърба беше написал:
„Отново си подреждам деня сам.“
Под снимката имаше кратка бележка.
Благодареше ми не защото съм го спасила.
Пишеше, че в аптеката за първи път от известно време някой му е помогнал, без едновременно с това да му обяснява колко е неспособен.
Седях над листа и си спомних собствените си месеци след уволнението.
Колко лесно човек започва да вярва на онзи, който има власт да определя мястото му.
Че е ненадежден.
Че е тежест.
Че трябва да бъде благодарен за каквото му се даде.
Прибрах писмото.
Не за да го показвам на хората като доказателство колко съм добра.
За да помня, че помощта може да бъде дадена и без унижение.
Синът ми се запозна с него през пролетта.
Димитър беше в Сливен и предложи да ни почерпи по сок в едно кафене.
Приех.
Детето носеше малка количка в джоба си.
Първите десет минути не проговори.
После Димитър го попита дали може да я види.
Не започна да му подарява скъпи неща.
Разгледа количката сериозно.
Попита защо едното колело се върти по-трудно.
Синът ми веднага намери какво да обяснява.
Аз ги слушах и се усмихвах.
В един момент детето ме попита:
— Това ли е дядото от аптеката?
Кимнах.
Димитър също.
— Майка ти ми помогна тогава.
Синът ми се замисли.
После каза:
— Тя и вкъщи помага.
Разсмяхме се.
Не беше нужно да знае нищо повече за онзи ден.
Понякога хората, на които разказвах част от историята, ме питаха:
— И какво ти остави накрая?
Имаха предвид имот.
Пари.
Нещо голямо, което да направи разказа завършен.
Отговарях:
— Върна ми трийсет и седем евро.
Изглеждаха разочаровани.
После добавях, че е имало и пътни разходи.
Това вече ги караше да се засмеят, но не винаги разбираха защо не е имало награда.
Аз самата постепенно започнах да се дразня от въпроса.
Защото той превръщаше една човешка постъпка в инвестиция.
Като че ли добротата си струва само ако непознатият се окаже богат и после подпише нещо в твоя полза.
Не така беше станало.
В аптеката имаше човек, на когото не достигаха пари.
Аз имах възможност да платя.
Не лесно.
Но имах.
Това беше всичко, което знаех, когато подадох картата си.
Не започнах да плащам на всеки непознат.
Нямах такава възможност.
Не се срамувах от това.
Научих се и да приемам, когато някой помогне на мен.
Сестра ми, която остана с детето за пътуването.
Колежката, която ме препоръча за работа по-късно.
Съседката, която донесе супа, когато двамата със сина ми се разболяхме.
Нямаше нотариални покани след тези неща.
Нямаше развръзки.
Имаше живот, който става малко по-поносим, когато хората не използват чуждата нужда като място, от което да изглеждат по-големи.
Това беше урокът, който запазих.
Не че всяка добра постъпка се връща.
А че има значение как се държим, когато някой няма избор, освен да разчита на друг.
След година минах покрай същата аптека.
Синът ми вървеше до мен и говореше за училище.
Спряхме, защото трябваше да взема нещо обикновено.
Пред нас имаше възрастна жена.
Броеше монетите си.
Усетих как погледът ми отива към портфейла.
После фармацевтката ѝ върна рестото.
Всичко беше наред.
Усмихнах се на собственото си прибързване.
Не всеки човек с бавни ръце има нужда да бъде спасяван.
Понякога има нужда само да не го пришпорваш.
Изчакахме.
Синът ми спря да ме дърпа към вратата.
Гледаше как жената прибира монетите.
После ѝ подаде торбичката, която беше забравила на плота.
Тя му благодари.
Той се усмихна.
Излязохме.
Без плик.
Без обещание.
Три седмици след като платих лекарствата на непознат мъж, ми се беше обадил нотариус от Варна.
Тогава си помислих, че сигурно има грешка.
После видях бившия си управител на вратата и разбрах колко малко знаем за хората, покрай които минаваме.
Виктор беше виждал в мен служителка, която може да бъде заменена.
В баща си — възрастен човек, чиито решения вече може да взема вместо него.
Оказа се, че и двамата още имаме глас.
Моят не ми беше подарен от Димитър.
Неговият не се беше върнал заради мен.
Но онази вечер в аптеката беше прекъснала нещо, с което и двамата бяхме започнали да свикваме.
Че трябва да молим за уважение, когато имаме нужда от помощ.
Трийсет и седем евро бяха цената на лекарствата.
Всичко останало започна от начина, по който един човек се отнесе към друг.
