Трийсет години тя живееше срещу дома за деца.
От кухненския ѝ прозорец се виждаха желязната ограда, люлката с изтърканата седалка и стъпалата, на които децата сядаха, когато времето се стоплеше.
След смъртта на мъжа си Райна дълго не можеше да свикне да готви само за един човек.
Слагаше две чинии.
После прибираше едната.
Една ноемврийска сутрин видя момченце да дърпа чорапа си нагоре през разлепения ръб на обувката. Навън валеше мокър сняг. Детето все пристъпваше от крак на крак, докато чакаше другите.
Същата вечер Райна извади иглите.
Не тръгна да обяснява на никого колко ѝ е мъчно.
Просто изплете първия чифт.
После попита възпитателката колко деца има в групата.
Записа си размерите на гърба на един стар календар.
До всяко число сложи име.
Когато вълната не стигаше, разплиташе свои жилетки. Съединяваше остатъците така, че двата чорапа невинаги ставаха еднакви.
Децата бързо започнаха да познават нейните.
По дебелата прежда.
По двойно изплетената пета.
По малкото цветно квадратче отстрани, с което отбелязваше кой чифт за кого е.
— Да не ги разменяте — казваше им. — Че после ще излезе, че аз не мога да меря.
Понякога някое дете идваше до оградата и я викаше.
Не за чорапи.
За да ѝ покаже рисунка.
За да се оплаче.
За да попита дали може следващият чифт да е червен.
Райна слушаше от прозореца, а после слизаше.
Годините минаваха.
Децата порастваха и си тръгваха. Идваха други. Сменяха се възпитатели, боядисваха оградата, смениха и табелата.
Райна продължаваше.
От пенсията първо отделяше за сметките и лекарствата.
После гледаше какво е останало за прежда.
Съседката ѝ понякога се караше:
— Поне един хубав пуловер си изплети. Все за чуждите.
Райна наместваше очилата си.
— Моят още държи.
На лактите вече имаше кръпки.
Когато я откараха с линейката, на масата остана недовършен чорап.
Иглите бяха забодени в него.
До тях имаше листче с три имена и размери, а под последното беше написала: „Да не стяга горе.“
В болницата я попитаха на кого да се обадят.
Райна помисли.
Брат ѝ отдавна го нямаше. С една племенница се чуваха по празници.
— Не притеснявайте никого засега — каза.
На другия ден помоли жената от съседното легло да ѝ помогне да се обади на съседката.
Не за дрехи.
Не за пари.
— Кажи ѝ да прибере плетивото от масата. Ако протече пак отгоре, ще се съсипе вълната.
Жената я погледна.
Райна добави смутено:
— Обещала съм ги.
Съседката намери листчето.
Взе телефона си и се обади на една от бившите възпитателки.
Тя пък се сети за момче, което всяка Коледа питаше дали баба Райна е добре.
Изпрати му кратко съобщение.
След половин час той вече звънеше обратно.
— Коя болница? Кое отделение?
Съседката му каза.
— Само не я тревожете. Тя не искаше да ви занимаваме.
От другата страна настъпи тишина.
После мъжът попита:
— Плетивото още ли е на масата?
В късния следобед пред сестринския пост вече стояха четирийсет души.
Мъже с костюми, жени с сака, един човек с официални обувки, по които още личеше прахът от дългото пътуване.
Говореха тихо.
Някои се разпознаваха веднага. Други се вглеждаха в лицата си и си казваха имената, сякаш проверяваха дали наистина са се намерили след толкова години.
Сестрата остави химикалката.
— Не може всички наведнъж. И тя се уморява лесно.
— Знаем — отвърна мъжът с плика. — Първо ще вляза само аз.
Райна лежеше обърната към прозореца.
Когато чу вратата, реши, че носят вечерята.
— Оставете я, миличка. След малко ще…
Спря.
Пред леглото стоеше непознат мъж на средна възраст.
Свали сакото си и го преметна през стола.
После седна внимателно, сякаш се страхуваше да не я уплаши.
— Бабо Райне.
Тя се вгледа в него.
Мъжът отвори плика и извади двата различни чорапа.
Постави ги върху одеялото.
Пръстите ѝ се приближиха до зелената прежда.
Спряха върху малкото синьо квадратче отстрани.
— Откъде ги имаш? — попита тя.
Той преглътна и погледна към вратата, зад която чакаха останалите трийсет и девет души.
— Преди да ти кажа, трябва да знаеш защо днес всички сме облечени така.
Райна погледна отново към вратата.
— Някой ли се е женил?
Мъжът поклати глава.
— Не, бабо.
Тя присви очи. Опитваше се да намери в лицето му нещо познато. Челото, веждите, начина, по който стискаше устни, преди да заговори.
После погледна чорапите.
Прокара пръст по синьото квадратче върху зеления.
— Това го слагах на едно момче, дето все губеше левия.
Мъжът се усмихна, но не успя да отговори веднага.
Райна вдигна глава.
— Гошко?
Той кимна.
Тя го огледа още веднъж — побелялото около слепоочията, костюма, часовника, ръцете, положени внимателно върху коленете.
— Че ти беше ей толкова.
Показа с длан височината до рамото си.
— Пораснах.
— Виждам.
После, сякаш това беше най-важният въпрос след толкова години, попита:
— Ял ли си днес?
Георги се наведе и притисна ръката ѝ между двете си длани.
— Затова сме тук — каза тихо.
— За кое?
— Защото ти винаги първо това питаше.
Райна се опита да се усмихне.
— Е, какво да ви питам? Вие все гладни идвахте.
Той погледна към прозореца. Трябваха му няколко секунди, преди да продължи.
— Помниш ли как ни караше да си измием лицата, когато щяхме да ходим някъде?
— Че то ходи ли се омазан?
— И да си облечем най-хубавото. Даже когато нямахме хубаво.
Райна махна с ръка.
— Пришивах по едно копче. Голяма работа.
— За теб беше копче. За нас беше някой да ни погледне, преди да излезем.
Тя замълча.
Георги извади телефона си.
На екрана имаше кратко съобщение, изпратено в общ разговор:
„Райна е в болница. Който може, да дойде. Облечете се хубаво. Не като за изпращане. Като за празник, който сме закъснели да ѝ направим.“
Тя прочете бавно.
После още веднъж.
— Ти ли го написа?
— Аз.
— А другите?
Георги се обърна към вратата.
— Чакат да ги повикаш.
Не влязоха четирийсет души наведнъж.
Сестрата не позволи и никой не спори с нея.
Част от хората слязоха във фоайето. Други останаха в края на коридора, за да не пречат на количките и на пациентите.
Влизаха по двама, за кратко.
Първа дойде жена с тъмнозелено сако и малък белег под брадичката.
Райна я позна по белега.
— Миленче?
— Аз съм.
— Още ли го пипаш, като се притесниш?
Жената веднага свали ръка от лицето си.
Разсмяха се и двете.
После се разплакаха, без да искат.
Милена остави до леглото снимка на две момиченца.
— Моите са.
Райна сложи очилата си.
— Че те еднакви.
— Близначки.
— А ти навремето не искаше да делиш дори възглавницата.
— Сега деля всичко.
След нея влезе висок мъж, който остана до вратата, докато Райна не го повика.
Някога беше тихо момче, което заекваше толкова силно, че другите често довършваха изреченията му.
Тя никога не го правеше.
Чакаше.
Сега той седна до леглото и каза:
— Имам цял ден, бабо. Този път аз ще чакам.
Имаше учителка.
Шофьор.
Жена, която работеше в шивашки цех.
Мъж, който поправяше покриви и улуци.
Двама бяха дошли от София, други от Пловдив, Варна, Стара Загора и от съседни на Габрово села.
Някои имаха добри заплати.
Други още пресмятаха всяка сметка.
Една жена носеше сакото от собствената си сватба, защото друго официално нямаше.
Един мъж беше взел костюм от братовчед си. Ръкавите му бяха къси, а обувките го убиваха, но не се оплака нито веднъж.
Не бяха се облекли така, за да покажат, че всички са успели.
Бяха дошли с най-хубавото, което можеха да намерят.
Райна винаги ги беше изпращала към важните им дни с оправена яка и изчистени обувки.
Сега искаха тя да разбере, че за тях този ден също е важен.
Когато остана за малко сама с Георги, Райна го попита:
— Ти как ги намери всичките?
— Не ги намерих аз. Един потърси друг. После се обадиха още.
— Четирийсет души…
Изрече числото почти недоверчиво.
— А има и хора, които не успяха да тръгнат днес.
Тя поклати глава.
— За едни чорапи толкова път.
Георги прибра телефона.
— Не бяха само чорапите.
Райна се намести върху възглавницата. Беше се уморила, но не искаше той да си тръгва.
— Какво друго да съм направила?
Той погледна ръцете ѝ.
Ставите бяха подути. По единия пръст още личеше вдлъбнатината, която преждата оставяше след дълго плетене.
— Помниш ли какво стана с мен първата зима?
Тя го погледна внимателно.
Помнеше.
Само не знаеше дали той иска да го изрече.
Беше дошъл при нея на тринайсет.
Висок за възрастта си, вечно намръщен, с остър език, зад който криеше всичко останало.
В дома го смятаха за трудно дете.
Бягаше.
Сбиваше се.
Когато някой го попиташе защо е направил нещо, отговаряше, че не му влиза в работата.
Една вечер Райна го намери на стъпалата си.
Беше взел храна от кухнята на дома, скрил я беше и се беше скарал с по-голямо момче.
Търсеха го.
Той очакваше тя да го хване за яката и да го върне.
Вместо това Райна отвори вратата.
— Ела да се стоплиш.
В кухнята той не седна.
Стоеше до шкафа и гледаше към изхода.
Тя сложи супа.
Той изяде едната филия и пъхна другата в джоба си.
Райна видя.
Не му дръпна ръката.
Не го засрами.
Отряза още две и ги уви в чиста хартия.
— Тези са за после. От джоба ще събираш трохи до утре.
Тогава той заплака.
Ядосано, мълчаливо, с лице към стената.
Защото беше подготвен за наказание.
Не и за човек, който разбира защо крие хляб.
— Ти се обади да кажеш къде съм — припомни Георги.
— Разбира се. Щяха да те търсят цяла нощ.
— Но не разказа за хляба.
Райна го погледна.
— Това си беше между нас.
Той кимна.
Дълго не каза нищо.
После посочи чорапите.
— Тези ги носих, докато вече не можех да ги обуя. После ги взех, когато си тръгнах. При всяко местене бяха в чантата.
Райна вдигна единия.
Петата беше кърпена с различна прежда.
— Това не е мое.
— Жена ми го поправи.
— Добре го е направила.
Той се засмя.
Тя огледа бримките още веднъж, сякаш проверяваше чужда работа, а не държеше доказателство за трийсет години нечия памет.
Следобедът не остана само хубав.
Когато племенницата на Райна пристигна, във фоайето още имаше хора.
Анелия беше разбрала от съседката.
Дойде задъхана и раздразнена, че никой не ѝ се е обадил по-рано.
Спря пред сестринския пост.
— Аз съм ѝ роднина. Тези хора кои са?
Сестрата ѝ каза да изчака малко, защото Райна си почива.
Анелия погледна към Георги.
— Вие ли сте организирали всичко това?
— Потърсих хора, които я познават.
— Ами тя е възрастна жена. Не може да я занимавате сега с вашите истории.
Две жени до прозореца млъкнаха.
Георги не повиши глас.
— Затова влизаме за кратко.
Анелия стисна дръжката на чантата си.
— Аз не съм ви виждала.
— И аз не съм ви виждал — отвърна той. — Но това не значи, че нямате място тук.
Тя се изчерви.
Не отстъпи веднага.
— Лесно е човек да се появи за един ден с букет.
Този път думите стигнаха до повече хора.
Никой не отговори бързо.
Защото в тях имаше и нещо, което всички трябваше да чуят.
Райна ги повика сама.
Беше разпознала гласа на племенницата си.
Анелия влезе и веднага започна:
— Лельо, трябваше да ми кажеш. Аз от други хора научавам.
— И аз не бях планирала да влизам в болница.
— Не се шегувай. Трябва да мислим какво ще правим с теб.
Райна я погледна.
— С мен?
Анелия придърпа стола.
— Не можеш вече сама. Казвала съм ти. Апартаментът е стар, покривът тече, ти се качваш по тия стълби. Трябва да се намери някакво решение.
Това не беше лъжа.
Райна действително се затрудняваше.
Понякога не можеше да изнесе покупките.
Отлагаше ремонта, защото парите не стигаха.
Но думите „какво ще правим с теб“ я засегнаха по-силно от всичко.
— Първо ще ме питате — каза.
Анелия спря.
— Нали затова говоря.
— Говориш за мен. Аз още мога да отговарям.
Племенницата се облегна назад.
Беше уморена, уплашена и свикнала да прикрива тревогата си с назидание.
— Цял живот за чуждите деца, а за себе си нищо.
Райна притисна одеялото.
— Не бяха чужди.
Анелия въздъхна.
— Знаеш какво имам предвид.
— Знам. Точно затова ти отговарям.
От коридора се чуваха тихи стъпки.
Райна погледна към вратата.
— Не съм им купила живота. Не съм им дала бъдещето. Плетях, слушах ги, понякога ги хранех. Това можех.
Анелия замълча.
— А ти си ми племенница — продължи Райна. — И за теб съм правила, каквото мога. Не искам да ви меря един срещу друг.
За пръв път Анелия сведе поглед.
Не последва мигновена прегръдка.
Не стана друг човек за една минута.
Но когато излезе, вече не питаше кои са „тия хора“.
Попита Георги какво е необходимо да донесе на следващия ден.
Вечерта лекарят помоли посещенията да приключат.
Райна беше изтощена.
Лицето ѝ беше придобило онзи прозрачен вид, който тревожеше хората около леглото повече от всяко оплакване.
Георги прибра снимките и картичките в папка.
— Утре пак ще дойдем. По-малко хора.
Тя го хвана за ръкава.
— Не ги карай да харчат.
Той седна отново.
— Няма да ги карам.
— И не събирайте пари за големи подаръци. Нищо не ми трябва.
Георги я гледа няколко секунди.
После каза:
— Някои неща ти трябват, бабо.
Тя извърна глава.
— Ще се оправя.
— Вярвам ти. Но можем да помогнем, без да ти отнемаме правото да решаваш.
Райна не отговори.
Свикнала беше да подава.
Да приема ѝ беше по-трудно.
Същата вечер във фоайето хората започнаха да си тръгват.
Някои имаха път.
Други работа рано сутринта.
Обещаваха си да поддържат връзка, но този път Георги не искаше всичко да остане в обещания.
Отвориха тетрадка.
Не за дарения.
За конкретни неща.
Кой може да я посещава.
Кой живее наблизо.
Кой може да пазарува.
Кой ще огледа тавана, ако тя позволи.
До всеки ден записаха име.
Тогава един мъж с късите ръкави на чуждия костюм се дръпна към изхода.
Георги го повика.
— Иво, ти кога тръгваш?
— След малко.
— С кола ли си?
— Ще се оправя.
Георги го познаваше достатъчно, за да чуе стария навик зад отговора.
Същия, който Райна току-що беше използвала.
Излязоха пред болницата.
Иво запали цигара, после я изгаси, без да е дръпнал.
— Нямам работа от два месеца — каза накрая. — Не исках да се разбира.
Георги не го прекъсна.
— За пътя събрах. За обратно също имам. Няма нужда да ме гледаш така.
— Как те гледам?
Иво сви рамене.
— Като човек за оправяне.
Георги се облегна на парапета.
— Не те гледам така.
Постояха мълчаливо.
После той попита каква работа търси.
Иво разказа.
Без големи думи.
Без да се представя за жертва.
Имаше опит, но на последното място работата беше спряла. Няколко обещания за ново назначение не се бяха сбъднали.
Един от останалите мъже имаше малка фирма и търсеше човек.
Не му предложиха пари, пъхнати тайно в джоба.
Уговориха среща.
Работата не беше гарантирана.
Но вече имаше на кого да се обади.
На следващия ден Райна забеляза, че Иво стои все най-назад.
Повика го.
— Ела да те видя.
Той седна.
Тя погледна ръкавите му.
— Тоя костюм не е твой.
Иво се засмя.
— Толкова ли личи?
— Аз трийсет години размери гледам. На мен ли няма да ми личи?
Той наведе глава.
Райна протегна ръка и оправи яката му.
— Добре ти стои.
— Не ми е много до костюми напоследък.
Тя го погледна право в лицето.
— Какво има?
Той понечи да каже „нищо“.
После въздъхна.
Разказа.
Райна го изслуша, без да го съжалява шумно.
Накрая попита:
— А защо не си казал?
— На кого?
Тя посочи към вратата.
Иво се обърна.
В коридора Милена говореше с Георги, а до тях друг от някогашните възпитаници търсеше нещо в телефона си.
Райна го изчака сам да разбере.
Не всички бяха поддържали връзка с нея.
Някои идваха по празници.
Други изпращаха снимки.
Имаше хора, които се бяха обаждали веднъж годишно, после веднъж на две години.
Имаше и такива, които отдавна не бяха питали как е.
Всеки имаше обяснение.
Работа.
Деца.
Преместване.
Срам, че още не е постигнал онова, което си е обещал.
Една жена призна пред Райна:
— Все си казвах, че ще дойда, когато имам какво хубаво да разкажа.
Райна я гледа с недоумение.
— Че аз отчет ли съм ви искала?
Жената избърса очите си.
— Не.
— Тогава защо чакаш?
Този въпрос остана у много от тях.
Защото се оказа, че не само Райна е била сама понякога.
И те бяха.
Просто всеки беше чакал да се почувства достатъчно добре, за да потърси другия.
Райна не се прибра здрава след три дни, сякаш посещението беше излекувало всичко.
Лечението продължи.
Имаше добри сутрини и тежки вечери.
Понякога нямаше сили дори да разговаря по телефона.
Тогава оставяха кратки съобщения.
Не я караха да отговаря.
Не изпращаха снимки на болничното ѝ легло из чужди страници.
Когато една от жените предложи да публикуват общата снимка от коридора, Георги първо попита Райна.
Тя се замисли.
— Онази, на която всички сте хубави, може.
— А ти?
— Аз съм по нощница.
Той се засмя.
Не я убеждаваха.
Запазиха болничните снимки за себе си.
По-късно щяха да направят друга.
Докато тя се възстановяваше, съседката отключи апартамента с нейно съгласие, за да вземе чисти дрехи.
С нея отидоха Милена и Анелия.
В кухнята всичко беше почти както в деня на линейката.
Чашата до мивката.
Сгънатата покривка.
Недовършеният чорап.
Милена го вдигна внимателно.
Под него намери листчето с размерите.
После видя дебелата тетрадка в чекмеджето.
Не беше дневник.
Имаше имена.
Години.
Размери на обувки.
Дребни бележки:
„На Сашо му стягат отгоре.“
„Миленчето не иска розово.“
„За зимата по-дебели.“
Между страниците бяха прибрани картички.
Снимки от първи работен ден.
Една покана за сватба.
Детска рисунка, върху която някой беше написал криво: „Това си ти.“
Милена затвори тетрадката.
Тя не беше пазила списък на направеното добро.
Беше се опитвала да не обърка кой от какво има нужда.
Анелия стоеше до шкафа.
Погледна стария пуловер на закачалката.
Единият лакът беше кърпен с по-тъмна вълна.
— Аз ѝ подарих нов миналата година — каза тихо.
Съседката отвори горния шкаф.
Пуловерът беше там.
Сгънат, прибран в чиста торба.
— За хубаво си го пази.
Анелия седна.
За пръв път от идването си не бързаше да обяснява какво трябва да се направи.
После забеляза малка кутийка.
Вътре имаше гривна от детско мънисто.
Нейната.
Беше я нанизала като момиче и я беше подарила на Райна.
Почти я беше забравила.
Взе я.
Постоя така дълго.
Милена не каза нищо.
Нямаше нужда някой да печели този момент за сметка на друг.
На следващия ден Анелия отиде в болницата без съвети за апартамента.
Занесе новия пуловер.
Попита Райна дали иска да ѝ помогне да го облече.
За прибирането направиха план с нея.
Не около нея.
Райна отказа някои предложения.
Не искаше непознат човек постоянно в дома си.
Не искаше да се мести веднага.
Не искаше и всеки ден кухнята ѝ да е пълна с хора.
— Болна съм, не съм станала гара — каза.
Записаха си и това.
Уговориха кратки посещения.
Покупките да се оставят в определен ден.
За по-големите ремонти първо да се пита.
Лекарските указания да не се заменят с четирийсет различни съвета от добронамерени познати.
Най-трудно ѝ беше да приеме помощта за тавана.
— Ще ви платя, само че не наведнъж.
Мъжът, който работеше по покриви, се усмихна.
— Ще огледам първо. После ще говорим.
Той наистина огледа.
Обясни какъв е проблемът.
Не обяви целия блок за спасен с един замах.
Нужни бяха разговори със съседи, време и работа.
Този път Райна не водеше всичко сама.
В деня, когато се прибра, на площадката не я чакаше тълпа.
Само съседката, Анелия и Георги.
Той носеше чантата.
Племенницата отключи.
Райна влезе и спря.
Не бяха изхвърлили старите ѝ вещи.
Не бяха преместили креслото на мъжа ѝ.
Не бяха решили, че знаят по-добре как трябва да изглежда домът ѝ.
Беше чисто.
На масата имаше храна.
До прозореца стоеше плетивото.
Иглите бяха оставени точно както ги беше оставила.
Райна свали палтото си.
После седна.
Погледна тримата.
— Кафе ще пиете ли?
Анелия понечи да каже, че тя ще направи.
Георги леко я докосна по лакътя.
— Ако имаш сили, бабо — отвърна.
Райна кимна.
— За три кафета имам.
И отиде в кухнята.
Не за да доказва, че е здрава.
А защото искаше отново да е домакиня в собствения си дом.
Първите седмици бяха трудни.
Уморяваше се бързо.
Ядосваше се, когато изпускаше нещо.
Един ден не отвори на съседката веднага, защото беше решила сама да прибере прането и се беше наложило да седне на половината път.
След това дълго не искаше да говори.
— Не съм свикнала да ме чакат за всяка работа.
Съседката седна срещу нея.
— И аз не съм свикнала да ме караш да звъня пет пъти.
Райна я погледна.
После двете се разсмяха.
Не беше постоянно умиление.
Имаше раздразнение.
Имаше забравени покупки и объркани часове.
Един човек обеща да дойде и не успя.
Друг донесе твърде много храна.
Научиха се да питат.
Райна се научи да казва навреме, когато нещо не ѝ е по силите.
Помощта постепенно престана да прилича на извънредно събитие.
Стана част от живота.
Иво започна работа след срещата, която бяха уговорили.
Не забогатя.
Не смени живота си за седмица.
Получаваше заплата, имаше къде да отиде сутрин и постепенно погаси част от онова, което беше натрупал през безработицата.
С първите пари купи на Райна прежда.
Тя отвори торбата.
— Толкова много?
— В магазина не можах да реша кой цвят.
— Затова си взел всичките.
— Горе-долу.
Тя го погледна над очилата.
— За себе си остави ли?
Иво въздъхна.
— Оставих.
— Добре.
Той седна до прозореца.
Разказа ѝ за работата.
За един колега, който го дразнеше.
За това как вече спи по-добре.
Райна слушаше.
Не беше нужно да го спасява от всичко.
Достатъчно беше той вече да не смята, че трябва да крие всяка трудност.
Няколко месеца по-късно отново се събраха.
Не всичките четирийсет.
Някои не можеха да пътуват, други бяха на работа, едно семейство беше с болно дете.
Този път никой не се преструваше, че това означава липса на обич.
Уговориха друг ден за останалите.
Съседката даде голямата си стая, а Райна настоя да направи поне баницата.
Не сама.
Скараха се малко за това.
Накрая Милена точи, Райна показваше, а Анелия следеше тавите.
От кухнята се чуваха повече наставления, отколкото беше необходимо.
Всички бяха с обикновени дрехи.
Децата на Милена се гонеха в коридора.
Георги донесе албум.
В него имаше снимки от различни години.
Под всяка — име.
Не длъжност.
Не заплата.
Име.
Райна разгръщаше бавно.
Понякога се смееше.
Понякога питаше за човек, който не беше на снимката.
Накрая стигна до кадъра от болничния коридор.
Четирийсет души.
Официални дрехи.
Притеснени лица.
Някои гледаха към камерата, други към вратата на стаята.
На гърба Георги беше написал датата.
Райна прокара длан по снимката.
— Толкова ли съм ви липсвала?
В стаята стана тихо.
Милена се приближи и седна до нея.
— Не разбрахме колко, докато не ни казаха, че си в болница.
Райна кимна.
Не ги укори за годините.
Не поиска обещания, които никой не може да изпълни безпогрешно.
Само каза:
— Друг път се обаждайте и когато сте добре.
Малко по-късно едната от близначките се покатери на стола до нея.
Носеше чорап, който беше измъкнала от торбата с плетива.
— Бабо Райне, този за кого е?
— Още не знам.
— Може ли да е за мен?
Райна огледа малкото стъпало.
— Ще ти е голям.
— Ще порасна.
От масата се чу смях.
Георги погледна към нея.
Преди трийсет години и той беше казал същото.
Райна помисли.
После взе метъра.
— Дай да видим колко ще чакаме.
Детето протегна крак с пълната увереност, че някой ще му направи нещо по мярка.
Милена се обърна към прозореца.
Нужна ѝ беше минута, преди отново да се усмихне.
Когато гостите започнаха да си тръгват, Георги остана да прибере столовете.
Райна стоеше до масата с двата стари чорапа.
— Вземи си ги — каза.
— Мислех да ги оставя при теб.
Тя поклати глава.
— Аз си имам достатъчно плетиво.
Той се усмихна.
Прибра ги внимателно в плика.
После извади от джоба си сгънат лист.
Беше нарисувал проста таблица с дни и телефони.
— Тук са хората наблизо. За другите имаш номерата в албума.
Райна сложи листа до телефона.
Погледна го.
— А ако не ми трябва нищо?
Георги вдигна чантата си.
— Тогава пак се обади.
Тя стоя на вратата, докато той слезе по стълбите.
Този път не бързаше да се прибира в тишината.
Вечерта кухнята миришеше на баница и кафе.
Имаше трохи.
Една забравена детска фиба.
Две чаши, които никой не беше измил.
Райна ги остави за сутринта.
Седна до прозореца и взе иглите.
Отсреща светеха прозорци.
През годините много неща там се бяха променили. Някои от децата, за които плетеше сега, тя не познаваше така добре, както първите.
Затова продължаваше да записва имената.
Не искаше да праща просто торба с чорапи.
Искаше да знае кой не обича розово.
На кого му стяга ластикът.
Кое дете расте толкова бързо, че размерът трябва да се провери отново.
Тъкмо беше прехвърлила първата бримка, когато телефонът звънна.
Милена.
— Прибрахме се. Момичетата заспаха в колата.
— Завий ги, като ги пренесете.
— Ще ги завия.
Последва кратка тишина.
После Милена попита:
— Ти вечеря ли?
Райна погледна чинията на масата.
Усмихна се.
— Още не.
— Хапни. Ще ти звънна след малко.
— Добре, миличка.
Остави плетивото.
Придърпа чинията към себе си.
Трийсет години беше питала децата дали са яли.
Сега за пръв път не побърза да увери някого, че всичко ѝ е наред.
Хапна бавно.
После взе телефона и сама набра номера.
— Ядох — каза. — А сега ми разкажи как мина пътят.
