Щом влезе в шахтата, служителят веднага усети, че нещо не е наред.
Въздухът беше тежък и задушен, а вонята не приличаше на обичайния мирис от канализацията. Имаше силен метален оттенък — остър, студен и тревожен. Водата в тунела беше необичайно висока, почти стигаше до ръба на бетонния отводнителен канал и сякаш… вибрираше.
Все едно нещо под нея я дърпаше.
Мъжът продължи напред, осветявайки пътя си с мощното фенерче. Беше изпратен от ВиК-Добрич след сигнал за сериозно запушване в стар колектор край квартал „Рилци“. Работата му не беше лека и не се плашеше лесно — през годините беше виждал какво ли не: изхвърлени мебели, умрели животни, строителни отпадъци, дори цели чували с боклук, наблъскани в тръби.
Но това място беше различно.
Стените на тунела бяха мокри и покрити със странни, хлъзгави петна. От дълбините на тръбите се носеше глух, равномерен звук.
Туп.
Туп.
Туп.
Приличаше на пулс, който отекваше в бетона.
Студени тръпки полазиха по гърба му.
Той спря, пое си дъх и се наведе към главната тръба. Тесният лъч на фенерчето проряза мрака.
Тогава го видя.
Вътре, запушвайки напълно прохода, беше заседнала огромна плътна сфера.
Повърхността ѝ беше неравна и странно нагъната — като органична материя, напоена с черна влага. Цветът беше мътнозелен, почти болнав, а тук-там се виждаха тъмни петна, които сякаш се движеха под повърхността.
Първоначално му заприлича на необичаен боклук.
Може би чували, притиснати от течението. Може би неизвестен промишлен отпадък, изхвърлен незаконно някъде нагоре по мрежата. Но колкото по-дълго се взираше, толкова по-малко приличаше на обикновено запушване.
Предметът беше прекалено симетричен.
Прекалено голям.
И беше заседнал в диаметъра на тръбата така, сякаш нарочно беше поставен там. Водата го натискаше с цялата си сила, но масата не помръдваше дори на милиметър. Напротив — изглеждаше, сякаш я поглъща.
Мъжът протегна металната кука, която носеше за подобни случаи, и внимателно докосна странната повърхност.
Тя поддаде.
Не като пластмаса.
Не като мокър плат.
Поддаде с ужасяваща, еластична съпротива — все едно пробиваше жива плът.
Това не беше отпадък.
Ледено, задушаващо усещане стегна гърдите му. Беше виждал много неща през годините, но никога не се беше сблъсквал с нещо толкова странно и злокобно.
Тогава тишината се разцепи.
От вътрешността на огромната маса се чу тихо, неясно мърморене.
Мъжът застина.
Звукът не беше от течаща вода.
Не беше от въздух в тръбите.
Беше… глас.
Отдръпна се рязко, едва не изпускайки фенерчето. После извади радиостанцията и извика колегите си да включат аварийните помпи. Трябваше да свалят нивото на водата, за да огледат находката отблизо.
Докато водата бавно започна да се оттича, лъчът на фенера се плъзна по мътнозелената фигура.
Тогава ужасните ѝ очертания най-после станаха видими.
И едва тогава служителят разбра какво всъщност се беше заклещило в канализацията край Добрич.
Страхът го скова на място.
Когато водата се отдръпна достатъчно, служителят видя, че странната зеленикава маса не е нито купчина боклук, нито промишлен отпадък.
По нея имаше редици от еднакви метални скоби.
Десетки.
Под слузестата повърхност се различаваха пластове тъмен плат, гумени тръби и нещо, което приличаше на дебела изолационна пяна. Но от средата на сферата се подаваше част от ръждясала метална решетка.
И зад тази решетка…
се виждаше светлина.
Не ярка. Не постоянна.
Бледа, пулсираща синкава светлина, която се появяваше и изчезваше на равни интервали.
Туп.
Туп.
Туп.
Служителят отстъпи назад.
Сега вече разбираше откъде идваше звукът.
Това не беше сърцебиене.
Беше помпа.
Някъде зад огромната сфера работеше малък механизъм, който засмукваше водата и я връщаше обратно под налягане. Това създаваше вибрацията, която се разнасяше по стените на тунела.
— Никола, чуваш ли ме? — изпука радиостанцията на колана му. — Помпите работят. Водата пада. Виждаш ли нещо?
Той вдигна устройството към устата си, но гласът му излезе по-тих, отколкото очакваше.
— Не е нормално запушване. Изпратете още хора. И кажете на диспечера да уведоми полицията.
— Какво има?
Никола погледна към решетката.
Синкавата светлина отново премигна.
— Някой е направил нещо тук.
След по-малко от двайсет минути в тунела слязоха още двама негови колеги — Стефан и Ангел. След тях пристигнаха екип от пожарната, полицаи и служители от Регионалната инспекция по околната среда и водите.
Никой не говореше високо.
Дори хората, които всеки ден работеха с аварии, течове и тежки машини, стояха мълчаливо пред странната находка.
Докато водата продължаваше да се оттича, формата на предмета се очертаваше все по-ясно.
Това не беше сфера.
Беше огромен цилиндър, увит в пластове водоустойчиво покритие, смачкан и разширен от натиска на водата. Беше поставен напречно на тунела, като тапа. Отстрани се виждаха метални ремъци, закрепени към старите бетонни стени.
Някой го беше монтирал умишлено.
— Това не е от вчера — каза пожарникарят, който осветяваше стената. — Вижте следите. Бетонът около скобите е ремонтиран.
Един от полицаите приближи и наведе глава.
— Може ли да е част от старата канализационна система?
— Не — отвърна Никола. — Работя по тези трасета от почти двайсет години. Няма такова нещо на картите.
Докато оглеждаха тръбата, един от служителите на РИОСВ клекна до водата и потопи тестова лента.
Лицето му помръкна.
— Има сериозно замърсяване — каза той. — Това не е обикновена канална вода. Има следи от химикали. Ще вземем проби, но някой е изпускал нещо тук.
Никола отново чу онзи звук.
Туп.
Туп.
Туп.
Само че този път не идваше от цилиндъра.
Идваше от по-надълбоко в тунела.
Той насочи фенера си покрай странната конструкция.
Зад нея, в тъмнината, имаше тесен страничен проход.
Нямаше го на картите.
Входът му беше почти напълно скрит зад стар бетонен панел. Отвътре се носеше същата синкава светлина.
— Там има още един тунел — каза Никола.
Стефан се приближи.
— Невъзможно. Тази част трябва да свършва при стария колектор.
— Явно не свършва.
Полицаите забраниха на всички да продължават навътре, докато не пристигне специализиран екип. Но Никола не можеше да откъсне поглед от тъмния отвор.
Беше убеден, че някой от другата страна ги наблюдава.
Новината за необичайното запушване се разпространи в Добрич още същата вечер.
Официално от ВиК съобщиха само, че е открита незаконна конструкция в стар канализационен участък край квартал „Рилци“ и че се извършват проверки. По местните групи във Facebook обаче вече се въртяха снимки, направени отдалеч — размазани кадри на линейки, пожарни и полицейски коли.
Хората започнаха да измислят всякакви истории.
Едни твърдяха, че е изтекъл опасен химикал от изоставен завод.
Други пишеха, че под стария колектор има военен бункер от времето на социализма.
Трети бяха убедени, че става дума за тайна лаборатория.
Никола не четеше коментарите.
Беше се прибрал едва след полунощ и дори не успя да вечеря. Седеше в кухнята на малкия си апартамент, а в ушите му още кънтеше ритмичното туптене.
Туп.
Туп.
Туп.
Жена му, Даниела, стоеше срещу него с чаша чай.
— Не трябва да ходиш утре — каза тя.
— Това ми е работата.
— Това не е обикновена работа, Никола. Видях те. Трепериш.
Той стисна чашата между дланите си.
— Не беше страх от самото нещо. Страх ме е, че някой е знаел какво прави. Че не е случайно.
— Какво имаш предвид?
Никола не отговори веднага.
— Имаше помпа. Вътре в онова нещо. Тя още работеше, въпреки че беше под вода. Някой е поддържал системата.
Даниела замълча.
— И мислиш, че някой още е там?
— Не знам.
Но в действителност той мислеше точно това.
На следващата сутрин районът около колектора беше отцепен.
Имаше служебни автомобили, генератори, осветителни тела и палатка, в която експерти преглеждаха стари планове на подземната инфраструктура. Вече бяха пристигнали служители от Главна дирекция „Национална полиция“, специалисти по опасни вещества и двама инженери от София.
Никола беше извикан като човекът, който е открил находката.
Една от инженерите, жена с къса руса коса и очила, разглеждаше пожълтяла карта върху сгъваема маса.
— Казвам се Елена Бояджиева — представи се тя. — Вие сте видели прохода зад цилиндъра?
— Да.
Тя посочи план, начертан с мастило.
— Тук през 1978 г. е имало проект за допълнителен дренажен тунел. Трябвало е да отвежда подпочвените води от терена на стария химически склад.
— Какъв склад?
Елена повдигна поглед.
— Това е проблемът. В официалните документи пише „склад за технически материали“. Но в други архиви има данни за малка изследователска база.
— Какво са изследвали?
— Няма достатъчно информация.
Никола усети как стомахът му се свива.
— А тунелът?
— По документи никога не е бил довършен. Трябвало е да бъде запечатан.
— Не е.
— Вече го знаем.
Към тях се приближи полицай на име инспектор Марков. Беше висок, с уморено лице и глас, който звучеше така, сякаш не се доверява на никого.
— Имаме още нещо — каза той. — Снощи се е задействала охранителна камера на частен склад на около триста метра оттук. Някой е идвал около два часа след като районът беше отцепен.
— Кой? — попита Никола.
— Камерата е стара, но се вижда микробус без номера. Човекът е носел защитен костюм.
— Опитал ли е да влезе?
— Не. Огледал е района и си е тръгнал. Но явно някой знае какво сме намерили.
В този миг от шахтата се чу силен метален удар.
Всички се обърнаха.
После още един.
КЛАНГ.
КЛАНГ.
КЛАНГ.
Звукът идваше от странната конструкция.
Работещите наоколо застинаха.
— Това не беше помпата — прошепна Никола.
Инспектор Марков направи знак на двама полицаи.
— Никой да не слиза, докато не преценим ситуацията.
Но отдолу вече се чуваше нещо друго.
Мътен, приглушен шум.
Като вода, която се разбива в метална врата.
Или като нещо, което се опитва да отвори такава.
Специализираният екип слезе малко след обяд.
Никола нямаше право да ги придружава. Гледаше през екрана на камерата, закрепена към каската на един от пожарникарите. Образът трепереше, осветен само от силни челници.
Водата вече беше почти източена.
Цилиндърът се виждаше ясно.
Беше обвит в няколко слоя тъмнозелена мембрана. Отстрани наистина имаше метални скоби, а в центъра — решетка с малък отвор. Вътре пулсираше синя светлина.
Един от пожарникарите приближи.
— Има кабели — каза той по радиостанцията. — Много кабели. Някои изглеждат нови.
— Проверете за напрежение — нареди инженер Елена.
След няколко секунди отговорът дойде:
— Има ток.
Всички над шахтата се спогледаха.
— Откъде? — попита инспектор Марков.
— Не е от градската мрежа — отвърна един техник. — Кабелът отива в страничния тунел.
Камерата се насочи към тесния проход.
Той беше толкова нисък, че пожарникарите трябваше да се движат приведени. По пода се виждаха релси, почти напълно покрити с утайка.
— Релси? — повтори Никола.
Елена кимна бавно.
— За транспортни колички. Това не е бил просто дренажен тунел.
Първият пожарникар влезе навътре.
Камерата зашумя.
Екранът премигна.
За няколко секунди се виждаше само синкав мрак, мокри стени и тънки кабели, които се влачеха по пода.
После лъчът на фенера освети врата.
Беше метална, дебела и боядисана в сиво. Върху нея имаше избеляла червена табела.
Надписът беше частично заличен, но се разчиташе:
„ОБЕКТ 14 – ДОСТЪП САМО С РАЗРЕШЕНИЕ“
Под думите имаше символ, който никой от присъстващите не разпозна.
Пожарникарят се наведе към бравата.
— Вратата е заключена отвътре — каза той.
— Отвътре? — попита Марков.
— Има резе от тази страна, но е блокирано. Някой е опитал да го затвори.
В този момент камерата отново премигна.
Чу се пронизителен звук.
Не приличаше на човешки вик.
По-скоро беше електронен сигнал, който постепенно се превърна в изкривено бучене.
Екранът изгасна.
Настъпи тишина.
После от радиостанцията на пожарникаря се чу задъхан глас:
— Излизаме. Веднага.
— Какво има? — извика Елена.
— Вратата… тя не е врата.
— Какво означава това?
Радиостанцията изпращя.
— Това е панел. Зад него има… помещение. И някой е прекарал нови тръби към него.
— Има ли хора?
Настъпи кратка пауза.
— Не видяхме хора.
— Какво видяхте?
Гласът на пожарникаря звучеше едва доловимо.
— Монитори.
До края на деня никой не даде официално обяснение.
Районът беше разширен и отцепен. Полицията иззе няколко стари устройства, намерени близо до панела, а инженерите откриха кабел, който водеше към изоставена сграда от другата страна на пътя.
Тя изглеждаше като поредния полуразрушен склад — счупени прозорци, ръждясала врата, бурени до кръста.
Но когато влязоха вътре, под купчина палети откриха малък дизелов генератор.
Той беше топъл.
Някой го беше зареждал съвсем наскоро.
В едно от помещенията имаше пластмасова маса, два сгъваеми стола, празни бутилки от вода, консерви и пресни следи от кал.
На стената висеше лист с разпечатана таблица.
Дата.
Час.
Налягане.
Температура.
Поток.
И една колона, която беше озаглавена само с една дума:
„Реакция“
До някои от записите имаше кратки бележки.
„Стабилна.“
„Повишена при шум.“
„Не отваряй в присъствие на външни лица.“
„При авария — задействай преградата.“
Никола прочете последния ред два пъти.
— Преградата — каза той.
Инспектор Марков застана до него.
— Цилиндърът в тунела.
— Някой го е поставил, за да запечата онова помещение.
— Или за да не излезе нещо от него.
Никола не отговори.
Вече не искаше да произнася на глас страховете си.
Същата нощ инспектор Марков получи обаждане.
Никола разбра за това едва на следващия ден, когато беше призован в районното управление да даде още едно сведение.
— Намерихме човек, който може да знае нещо — каза Марков, докато прелистваше папка.
— Кой?
— Бивш пазач на терена. Казва се Христо Пейчев. На седемдесет и шест е. Живее в село Прилеп.
— И какво е казал?
Марков погледна към затворената врата на кабинета.
— Че преди повече от четиридесет години там е имало малка секретна база. Официално са разработвали системи за пречистване на индустриални отпадни води. Неофициално са правили опити с биологични филтри.
— Какви биологични филтри?
— Организми. Микроорганизми, водорасли, гъбични култури. Неща, които можели да разграждат определени токсични вещества.
Никола си спомни зелената, нагъната повърхност.
— И онова в тръбата?
— Пейчев твърди, че в края на осемдесетте проектът е бил прекратен. Имало авария. Няколко души са били преместени, а базата е запечатана.
— Защо не е унищожена?
— Той не знае. Или не казва всичко.
Инспекторът извади снимка.
На нея се виждаше група хора пред ниска бетонна сграда. Снимката беше стара, пожълтяла. В средата стоеше мъж с бяла престилка. До него имаше метален контейнер, върху който ясно се виждаше същият символ от вратата в тунела.
Под снимката някой беше написал с химикал:
„Проект „Орфей“ – 1987 г.“
— Какво е „Орфей“? — попита Никола.
— Точно това се опитваме да разберем.
Христо Пейчев не искаше да разговаря.
Когато Никола и инспектор Марков пристигнаха в малката му къща в село Прилеп, старецът първо отказа да отвори. Стоеше зад пердето и се правеше, че няма никого.
Накрая Марков каза:
— Господин Пейчев, ако не ни съдействате, ще се наложи да ви извикаме официално.
Тогава вратата се открехна.
Старецът беше слаб, прегърбен, с ръце, покрити с тъмни петна. Очите му обаче бяха будни и изплашени.
— Не съм направил нищо — каза той.
— Никой не твърди това — отвърна Марков. — Искаме само да поговорим за обекта край Рилци.
При думата „обект“ лицето му се промени.
Той ги пусна вътре.
Къщата миришеше на нафталин и влага. По стените висяха стари календари и избледнели снимки. На масата имаше малък транзистор, от който тихо звучеше народна музика.
Пейчев седна тежко на стола.
— Казаха ми, че всичко е приключило — промълви той. — Че няма нищо останало.
— Какво е било „Проект Орфей“? — попита Марков.
Старецът затвори очи.
— Грешка.
— Това не е достатъчен отговор.
— Не трябваше да правят онова, което правеха.
Никола се наведе леко напред.
— Какво точно?
Пейчев погледна към него.
— Искаха да създадат жива система, която да изяжда отровата. Да поема тежките метали, химикалите, утайките… и да не умира.
— Успяха ли?
Старецът се засмя сухо.
— Прекалено добре.
Никола усети как кожата на ръцете му настръхва.
— Онзи обект в тунела… това ли е?
Пейчев не каза нищо.
— Кажете ни — настоя Марков. — Хората в района може да са в опасност.
Старецът стисна ръба на масата.
— Не е животно. Не е човек. Не е и машина. Беше смес. Култура. Нещо, което се разрастваше в затворени резервоари. Хранеше се с отпадъците и пречистваше водата по-бързо от всичко, което бяхме виждали.
— Тогава защо са го запечатали?
Пейчев погледна към прозореца, сякаш очакваше някой да стои отвън.
— Защото започна да реагира.
— Как?
— На шум. На светлина. На движение. А после… на хора.
В стаята стана толкова тихо, че Никола чу как старият часовник на стената отмерва секундите.
— Какво означава „да реагира на хора“? — попита той.
Пейчев поклати глава.
— Не знам. Не искам да знам. След аварията ни накараха да подпишем документи. Казаха, че всичко е унищожено. Но аз видях как затварят подземния сектор. Видях как свалят един огромен контейнер по релсите. И видях, че онова не беше мъртво.
— Колко време е било там? — прошепна Никола.
— Ако не са го унищожили… четиридесет години.
След разговора с Пейчев, операцията около колектора се промени.
Вече не ставаше дума само за незаконно съоръжение и замърсяване. Районът беше поставен под засилена охрана. Хората от близките улици получиха предупреждение да не използват вода от частни кладенци. Екипи взеха проби от почвата, въздуха и подземните води.
Официално никой не споменаваше „Орфей“.
Но в интернет слуховете се умножаваха.
Някой беше публикувал снимка на странния символ от панела.
Друг твърдеше, че през нощта от шахтата се виждала синя светлина.
Трети се кълнеше, че е чул глухо бучене под земята, чак от края на квартала.
Никола се опитваше да не обръща внимание.
Но една вечер, докато се прибираше, телефонът му иззвъня.
Непознат номер.
— Ало?
От другата страна нямаше отговор.
Само шум.
Туп.
Туп.
Туп.
После линията прекъсна.
Никола остана неподвижен на тротоара.
Телефонът в ръката му беше студен.
Когато погледна екрана, номерът вече не се виждаше в списъка с обаждания.
На четвъртия ден от операцията пристигна заповед от София.
Никой не обясни кой точно я е издал. Но изведнъж около обекта се появиха хора без обозначения, с тъмни автомобили и еднакви черни папки. Те разговаряха тихо с инспектор Марков, после с инженер Елена, после с ръководството на ВиК.
След това съобщиха, че Никола и останалите работници повече нямат право да слизат в тунела.
— Това вече не е наша работа — каза Стефан, когато се видяха пред базата. — И честно казано, слава Богу.
Никола не се почувства облекчен.
— Видя ли ги? — попита той. — Те знаят какво е това.
— Дори да знаят, не искам да знам аз.
— А ако онова нещо пробие?
Стефан се намръщи.
— Недей да говориш глупости.
Но погледът му издаваше, че мисли същото.
Вечерта Никола не издържа.
Качи се в колата и отиде до района край Рилци. Не се приближи до отцеплението. Спря на улица, откъдето се виждаше само част от осветената зона.
Имаше повече охрана от преди.
Два генератора работеха непрекъснато. От шахтата излизаха дебели кабели към мобилна лаборатория. В далечината се виждаха хора със защитни костюми.
И тогава всички прожектори угаснаха.
Не един по един.
Всички наведнъж.
За няколко секунди целият район потъна в пълен мрак.
После от земята се появи синкаво сияние.
То не идваше от една точка.
Разливаше се под асфалта като светлина под лед.
Никола видя как сините линии тръгват от шахтата, пресичат двора на стария склад и се насочват към пътя.
Някой извика.
После генераторите се включиха отново.
Светлината изчезна.
Но Никола беше сигурен, че я е видял.
И че не е бил единственият.
На следващата сутрин инспектор Марков дойде в дома му.
Не беше с униформа.
Нямаше служебна кола.
Стоеше пред входната врата, смачкан и недоспал.
— Трябва да поговорим — каза той.
Даниела беше на работа. Никола го пусна вътре.
Марков не седна.
— Снощи е имало инцидент — каза той.
— Видях светлината.
Инспекторът кимна.
— Една от системите се е повредила. Не знам каква точно. Хората от София твърдят, че няма опасност за гражданите.
— А има ли?
Марков го погледна право в очите.
— Не знам.
— Какво искате от мен?
— Вие сте видели конструкцията първи. Познавате тунелите. Искам да ми кажете нещо.
— Какво?
— Ако някой искаше да изведе нещо от онзи подземен сектор, без да бъде забелязан, откъде би го направил?
Никола се вцепени.
— Смятате, че някой се опитва да го изнесе?
— Открихме следи от прясна кал и следи от гуми при стария сервизен изход към дерето. Не са на нашите автомобили.
Никола затвори очи и си представи мрежата от стари канали.
— Има аварийна шахта при изоставената помпена станция — каза той. — Но е затрупана от години.
— Сигурен ли сте?
— Не. Но ако някой я е разчистил…
Марков извади карта.
— Покажете ми.
Сервизната шахта беше скрита зад гъсти храсти, на около километър от основния колектор. Никола беше минавал оттам преди години, когато още работеше като млад техник. Тогава мястото беше почти недостъпно.
Сега обаче тревата беше прегазена.
Някой беше рязал храстите.
Капакът на шахтата беше отместен.
Около него имаше следи от тежки обувки и дълбоки отпечатъци от гуми.
Марков нареди на екипа да не пипа нищо.
Но когато надникнаха надолу, видяха въже, спуснато в мрака.
И тънък син кабел.
— Той е същият като при обекта — каза Никола.
Марков стисна челюст.
— Някой е правил паралелна връзка.
В този момент се чу шум от гората.
Всички се обърнаха.
Между дърветата стоеше мъж със защитен костюм и тъмна маска на лицето. В ръката си държеше малко устройство.
— Стойте! — извика Марков.
Мъжът не помръдна.
После натисна бутона на устройството.
От шахтата се чу силно бучене.
Земята под краката им потрепери.
Мъжът се обърна и хукна между дърветата.
Марков и двама полицаи тръгнаха след него. Никола остана до шахтата, но вибрацията под земята се засили.
Туп.
Туп.
ТУП.
От дълбините излезе струя студен въздух с метален мирис.
После синята светлина се появи по стените.
Никола отстъпи назад.
Въжето се опъна.
Нещо се движеше по него нагоре.
Не бързо.
Тежко.
Капакът на шахтата се разклати.
Екипът отстъпи, а един от полицаите насочи фенер надолу.
Синкавото сияние се издигаше.
И тогава от отвора се показа метален контейнер.
Беше малък, колкото голям куфар, прикрепен към въжето. По него имаше следи от зеленикава утайка.
— Не го докосвайте! — извика Никола.
Контейнерът се удари в ръба на шахтата и се отвори леко.
От процепа се показа бледосиня светлина.
После се чу тихо, влажно пукане.
Никола почувства как всички косъмчета по ръцете му настръхват.
Но вместо да излезе нещо, контейнерът започна да се разпада.
Сякаш материалът му се разяждаше отвътре.
Марков се върна тичешком, без заподозрения.
— Назад! Всички назад!
Контейнерът се разцепи.
От него не изскочи същество.
Не потече кръв.
Не се случи нищо, което можеше да бъде описано с нормални думи.
Само синкавата светлина се разля по земята като мъгла.
Тя се плъзна между тревите, обви камъните и изчезна в почвата.
После настъпи тишина.
Туптенето спря.
Всички стояха неподвижно.
Един от хората със защитни костюми пристигна след минути. Огледа мястото, направи няколко измервания и каза:
— Нивата спадат.
— Какво беше това? — попита Марков.
Мъжът свали маската си.
Беше един от непознатите от София.
— Единственият останал активен образец от „Орфей“ — каза той.
— Не е ли опасен? — попита Никола.
Мъжът не отговори веднага.
— Опасен е, когато хората решат, че могат да го използват.
След случилото се информацията започна да излиза наяве.
Не цялата. Не и официално.
Но достатъчно, за да се разбере, че „Проект Орфей“ не е бил просто изоставен експеримент. През последните години неизвестни хора са поддържали част от старото съоръжение. Използвали са биологичната система, за да разграждат незаконно изхвърляни химически отпадъци.
Някой е печелил пари от това.
Някой е носил опасни вещества до стария колектор, вместо да ги обезврежда по законен начин.
А странният цилиндър в главния тунел не е бил затвор.
Бил е аварийна преграда.
Когато системата започнала да се претоварва, преградата се задействала автоматично, за да спре разпространението към градската мрежа.
Затова беше изглеждала като огромна пулсираща маса.
Беше покрита с остатъци от биологичната култура, която с годините бе погълнала всичко около себе си.
В крайна сметка специалистите успяха да изолират основния участък. Седмици наред работеха със специална техника, вземаха проби и почистваха тунелите.
Никола не научи всички подробности.
Вероятно никога нямаше да ги научи.
Инспектор Марков му каза само, че има задържани хора и че сред тях е бил мъжът със защитния костюм, когото преследваха край шахтата. Оказало се, че работи за фирма, свързана с извозване на промишлени отпадъци.
Христо Пейчев почина няколко седмици по-късно.
Преди това успя да даде официални показания.
Когато Никола научи новината, отиде до гробищата в село Прилеп. Не се познаваха добре. Старецът не беше негов роднина, нито приятел.
Но Никола остави малък букет полски цветя върху гроба му.
Защото понякога истината идва твърде късно.
И все пак трябва да бъде казана.
Месеци след случая животът в Добрич постепенно се върна към обичайния си ритъм.
Колекторът край Рилци беше затворен за ремонт. Старият склад беше съборен. На мястото му остана ограден терен, където никой не ходеше.
Хората спряха да говорят за сините светлини.
Други новини заеха мястото на старите.
Но Никола никога не забрави онзи първи ден.
Тежкия въздух.
Металната миризма.
Водата, която вибрираше сякаш дишаше.
Понякога, когато слизаше в някой обикновен канал за поредната авария, спираше за миг и се вслушваше.
Винаги се вслушваше.
Една вечер, близо година по-късно, Никола се прибра от работа и намери на кухненската маса плик без подател.
Даниела го беше донесла от пощенската кутия.
— Кой ти пише писма? — попита тя.
— Нямам представа.
Вътре имаше само една снимка.
На нея се виждаше бетонна стена, осветена от фенер.
В долния ѝ край имаше малка пукнатина.
От нея се процеждаше слаба синкава светлина.
На гърба на снимката беше написано с черен маркер:
„Орфей не беше единствен.“
Никола стоя дълго неподвижен.
После взе телефона си и набра номера на инспектор Марков.
Линията даде свободно.
Но преди да чуе гласа му, от слушалката се разнесе нещо познато.
Туп.
Туп.
Туп.
И този път звукът не идваше от тунел под земята.
Идваше от място много по-близо.
От стената зад него.
