„Добре ще е да свалиш няколко килца, аз харесвам стройни жени“, заяви 55-годишният ми ухажор с внушителен корем. Отговорът ми го накара да почервенее до ушите.
Знаете ли, след определена възраст започваш да гледаш на срещите като на своеобразно антропологично изследване.
Вече не чакаш принца на бял кон, защото житейският опит ти подсказва: конете излизат скъпо за поддръжка, а принцовете масово са в криза на средната възраст.
Очакванията ми към сайтовете за запознанства отдавна бяха стигнали до съвсем реалистичното:
„Само човекът да е свестен.“
Но, както показва практиката, точно този основен критерий се оказва най-труден за покриване.
Казваше се Валентин.
В профила му гордо пишеше:
„55 години. Собствен бизнес. Обичам риболова и ценя домашния уют.“
На снимките изглеждаше приятен, представителен мъж.
Трябва да отбележа обаче, че на всички беше или с тъмни очила, прикриващи половината му лице, или сниман от такова разстояние, че подробностите оставаха въпрос на въображение.
В съобщенията се държеше като истински джентълмен.
Правеше изискани комплименти, интересуваше се от заниманията ми и много настойчиво ме канеше на кафе.
Съгласих се.
В края на краищата едно капучино в центъра на София не те обвързва с нищо.
Уговорихме се за малко уютно кафене на тиха уличка близо до „Витошка“.
Пристигнах навреме.
Бях избрала елегантна, но ненатрапчива рокля, която подчертаваше фигурата ми.
Между другото, имам съвсем обикновена женска фигура.
Нося размер 40–42, ходя на пилатес за тонус, през почивните дни не отказвам кроасан и като цяло съм в чудесни отношения с тялото си.
Валентин вече ме чакаше на една маса.
И още в първата секунда ме сполетя първото разочарование за вечерта.
Снимките в профила му очевидно бяха от онези благословени времена, когато кафето в центъра още струваше лев и петдесет.
Пред мен седеше едър мъж с осезаемо оредяла коса, старателно сресана на една страна.
Но основният, безспорен акцент във външността му беше коремът.
Внушителен.
Солиден.
Уверено подпрян на ръба на масата.
Сякаш водеше собствен живот, докато копчетата на скъпата риза изпълняваха последния си служебен дълг.
Мислено въздъхнах, но се усмихнах учтиво.
Все пак външността не е най-важното, нали?
Така ни учат от малки.
Може би срещу мен седеше прекрасен събеседник с искрящо чувство за хумор и богат вътрешен свят.
Колко жестоко се заблуждавах.
Още от първите минути Валентин влезе в ролята на водещ на телевизионно предаване, в което единственият гост и основната тема беше самият той.
Научих в подробности за бизнеса му, който, съдейки по постоянните му неволни признания, изобщо не преживяваше най-добрите си дни.
За бившата му жена, която, разбира се, не го била ценила и нищо не разбирала.
И за невероятно високите му стандарти в живота.
Говореше високо, небрежно облегнат на дървения стол, който от време на време изскърцваше жално.
Периодично погалваше корема си със самодоволен жест.
Аз слушах.
Кимах учтиво.
Отпивах бавно от изстиващото кафе.
И междувременно обмислях как най-деликатно да сложа край на тази безсмислена среща.
Точно тогава разговорът плавно премина към темата за съвременните жени…
Няколко излишни изисквания
— Съвременните жени много се отпуснаха — заяви Валентин с тона на човек, който лично е присъствал на заседанието, на което това е било решено.
Оставих чашата си.
Дотук бях изслушала историята на бизнеса му, основните недостатъци на бившата му жена и подробен разказ за един шаран, чиято смърт очевидно представляваше върхов момент в неговата биография.
Сега предстоеше обществен анализ.
— В какъв смисъл? — попитах.
Не защото особено ме интересуваше.
Просто понякога човек прави грешката да подаде микрофон на някого, който и без това не възнамерява да го върне.
Валентин се намести удобно.
— Ами искат внимание, цветя, отношение. А какво предлагат? Една жена трябва да се поддържа.
Кимнах бавно.
— Разбира се. Както и един мъж.
Той махна с ръка.
— При мъжете е различно.
Ето я.
Онази универсална фраза, с която определени мъже си издават пожизнено освобождаване от собствените си изисквания.
При мъжете било различно.
С какво точно, все още предстоеше да науча.
Кастингът, за който не знаех
Валентин ме огледа.
Не като човек, който се опитва да разбере дали има взаимно привличане.
По-скоро като купувач, забелязал драскотина върху употребяван автомобил.
— Ти иначе си приятна жена — каза.
Изчаках.
Житейският опит ме е научил, че след „иначе“ рядко следва нещо, за което да благодариш.
— Имаш хубаво лице. Поддържана си.
— Благодаря.
— Само че добре ще е да свалиш няколко килца. Аз харесвам стройни жени.
Изрече го спокойно.
Почти великодушно.
Сякаш току-що ми беше дал ценен съвет, за който други жени биха платили.
Погледнах го.
После погледнах собствената си чаша.
Изведнъж много ясно чух всички звуци в кафенето.
Съскането на машината.
Лъжичка, ударила ръба на порцелан.
Смеха на две момичета край прозореца.
А срещу мен седеше човек, когото познавах от четирийсет минути и който вече беше изготвил план за ремонт на тялото ми.
Наведох леко глава.
— Валентине, ти покани ли ме на кафе, или на предварителен технически преглед?
Той се засмя.
Очевидно реши, че флиртувам.
— Е, не се засягай. Казвам ти го за твое добро.
И точно тогава търпението ми стана, взе си чантата и напусна срещата преди мен.
Отговорът
Усмихнах се.
Не онази усмивка, с която се извиняваш, че заемаш място.
Друга.
— А аз харесвам възпитани мъже, Валентине. Но както виждаш, невинаги получаваме това, което сме поръчали.
Усмивката му застина.
За секунда сякаш не разбра.
После лицето му започна да променя цвета си.
Първо бузите.
След това ушите.
Накрая и вратът над яката на ризата.
— Моля?
— Казах, че предпочитанията ни очевидно не са се срещнали.
Той се изправи леко в стола.
— Аз просто съм откровен.
— Чудесно. Тогава няма да ти е трудно да приемеш и моята откровеност.
Валентин отвори уста.
Затвори я.
Отпи от водата си.
Аз също отпих от кафето.
Беше студено.
Напълно подходящо за температурата на разговора.
— Не разбирам защо го приемаш така — каза той.
— Как?
— Нападателно.
Поставих чашата.
— Ти коментира тялото ми, без да съм те питала. Аз коментирах поведението ти. Интересно защо само второто ти се струва нападение.
Той погледна настрани.
И за първи път от началото на срещата остана без монолог.
„Жените вече не търпят нищо“
Разбира се, мълчанието не продължи дълго.
Човек с толкова високи стандарти очевидно разполагаше и с резервни обвинения.
— Ето това е проблемът — въздъхна Валентин. — Вече нищо не може да се каже на една жена.
Почти се засмях.
Бях чувала това изречение в толкова различни варианти, че спокойно можех да го разпозная и изпълнено на цигулка.
— Може да се каже много — отвърнах. — Например: „Как мина денят ти?“, „Какво обичаш да четеш?“ или дори „Разкажи ми нещо за себе си“.
Той се намръщи.
— Аз те попитах за работата ти.
— Да. После ме прекъсна, за да ми обясниш как твоята работа е по-напрегната.
— Защото е.
Кимнах.
— Естествено.
Валентин се облегна назад.
— Имаш доста остър характер.
— Възможно е. Но ще се съгласиш, че е рано да назначаваме и на него диета.
Този път съседната маса утихна.
Не се обърнах.
Нямах желание да превръщам срещата в представление.
Исках просто да приключи.
Но Валентин очевидно още вярваше, че има шанс да ми обясни защо аз греша.
Снимките
— На моята възраст човек знае какво иска — каза той.
— Напълно съм съгласна.
Той се оживи.
Реши, че най-после е намерил обща почва.
— Именно. Няма смисъл да си губим времето.
— Няма.
Погледнах го спокойно.
— Затова щеше да е добре снимките ти да са актуални.
Той замръзна.
— Какво им е на снимките?
— Нищо. Просто очевидно са имали време да натрупат житейски опит.
Пак почервеня.
Този път по-бързо.
— Аз не съм фотогеничен.
— Не говорим за фотогеничност.
Помълчах.
— Нямаше да е проблем да изглеждаш така, както изглеждаш. Проблемът е, че ме покани да срещна човек, когото си представил различно. После започна да оценяваш дали аз отговарям на изискванията ти.
Валентин стисна устни.
— Значи ме обиждаш за външността ми?
Поклатих глава.
— Не. Питам защо честността ти започва от моите килограми, а не от твоите снимки.
Той не отговори.
И аз за първи път усетих не гняв, а умора.
Не исках да го побеждавам.
Не исках да го превъзпитавам.
Не исках да бъда безплатният уводен курс по уважение в живота на петдесет и пет годишен мъж.
Сметката
Повиках сервитьора.
Младо момче с престилка, което до този момент беше проявило повече такт от човека срещу мен.
— Моята сметка, моля.
Валентин веднага се изправи.
— Как така твоята? Аз те поканих.
Погледнах го.
— Благодаря. Предпочитам да платя кафето си.
— Не съм някой, който оставя жена да плаща.
— Чудесно. Тогава нека днес бъде ново преживяване.
Сервитьорът запази изражение, достойно за дипломатически прием.
Подаде ми сметката.
Платих.
Валентин гледаше така, сякаш съм извършила сериозно нарушение на международния етикет.
— Можеше поне да останеш още малко.
Облякох палтото си.
— Защо?
Този въпрос го затрудни повече от всички предишни.
— Защото сме дошли да се опознаем.
— Мисля, че се справихме.
Взех чантата си.
Пожелах му приятна вечер.
Не добавих нищо остро.
Вече бях казала достатъчно.
Когато излязох, студеният въздух ме удари в лицето.
Поех дълбоко дъх.
И едва тогава разбрах колко напрегнати са били раменете ми през цялото време.
На следващия ъгъл
Телефонът ми звънна, преди да стигна до „Витошка“.
Таня.
Най-добрата ми приятелка.
Жена, която можеше да разпознае неуспешна среща само по начина, по който казвам „ало“.
— Е?
— Оцелях.
— Толкова ли беше зле?
Погледнах витрината на една пекарна.
Вътре имаше кроасани.
Златисти.
Спокойни.
Без мнение за женските тела.
— Току-що получих препоръки за отслабване от човек, който не е обновявал снимките си от поне десет години.
Отсреща настъпи кратка тишина.
После Таня каза:
— Къде си?
Казах ѝ.
— Чакай ме. На десет минути съм.
— Няма нужда да идваш да ме спасяваш.
— Не те спасявам. Искам кафе. И подробности.
Поръчах си капучино.
Този път го получих горещо.
Седнах до прозореца.
И за първи път от началото на вечерта не се опитвах да изглеждам приятно.
Просто седях.
Разказът, който първо беше смешен
Когато Таня дойде, разказах всичко.
Рибата.
Бившата жена.
Бизнеса.
Високите стандарти.
Репликата за килограмите.
Тя се смя толкова силно на историята със снимките, че няколко души ни погледнаха.
Аз също се смеех.
Докато внезапно не спрях.
Таня го забеляза.
— Какво има?
Погледнах чашата си.
— За миг се почувствах ужасно.
Тя не ме прекъсна.
— Не заради него. Или поне не само. За една секунда ми мина през ума, че може би трябваше да облека другата рокля.
Таня въздъхна.
— Знам.
Точно този отговор ми помогна.
Не „как може да ти пука“.
Не „аз на твое място щях“.
Просто „знам“.
Защото е лесно да разкажеш остроумния си отговор.
По-трудно е да признаеш онзи кратък миг преди него, в който чуждата наглост успява да намери старо несигурно място в теб.
— Роклята ти е чудесна — каза тя.
— Знам.
И този път наистина знаех.
Но имах нужда да го чуя от себе си още веднъж.
Старият ми навик
На петдесет и две човек има натрупани не само спомени.
Има и навици, които дълго е бъркал с добър характер.
Моят беше да изглаждам всичко.
Ако някой кажеше нещо неприятно, първо проверявах дали не е имал тежък ден.
Ако ме прекъснеха, изчаквах.
Ако се шегуваха за моя сметка, усмихвах се, за да не разваля атмосферата.
Майка ми ме беше възпитавала да бъда учтива.
Аз бях добавила към това цял куп непоискани задължения.
Да не съм трудна.
Да не съм прекалено чувствителна.
Да не карам другите да се чувстват неудобно заради собственото си поведение.
След развода си бях започнала бавно да разбирам, че мога да бъда възпитана и без да стоя до края на всяка неприятна вечер.
Бившият ми съпруг Пламен не беше чудовище.
Бяхме двама души, които твърде дълго бяха останали заедно по навик.
Разделихме се сравнително спокойно.
Но от онзи брак ми беше останало убеждението, че аз трябва да поддържам разговора, настроението и добрия тон.
Онази вечер за първи път от много време бях оставила друг човек сам да носи неудобството от думите си.
Оказа се, че светът не се срутва.
Първото съобщение
Валентин ми писа, докато още бяхме с Таня.
„Не очаквах такава реакция от зряла жена.“
Показах ѝ телефона.
Тя вдигна вежди.
— Явно зрелостта според него означава да кимаш.
Не отговорих веднага.
После пристигна второ съобщение.
„Аз поне съм директен. Други щяха да си го помислят и да не ти кажат.“
Прочетох го два пъти.
Странно как някои хора представят липсата на самоконтрол като особена разновидност на честността.
Написах:
„Не съм те молила да оценяваш тялото ми. Казах ти, че подобен разговор не ми е приятен. Вместо да го приемеш, започна да обясняваш защо реакцията ми е проблем. Не желая да продължаваме общуването.“
Прочетох текста.
Изтрих едно „съжалявам“, което бях сложила по навик в началото.
После натиснах „изпрати“.
Таня ме погледна одобрително.
— Това изтритото беше най-хубавата част.
— Откъде знаеш, че изтрих нещо?
— Познавам те.
Последният му аргумент
След пет минути телефонът отново светна.
„С този характер ще си останеш сама.“
Гледах съобщението.
Някога щеше да ме прониже.
Сега ми се стори почти любопитно.
Преди час този човек ми обясняваше колко много трябва да се променя, за да му бъда по вкуса.
Сега използваше липсата на компания като заплаха.
Погледнах Таня.
Тя ядеше половината от моя кроасан, след като тържествено беше заявила, че не иска нищо сладко.
В кафенето беше топло.
Имах приятелка.
Имах дом.
Имах работа, която понякога ме изнервяше, но в която бях добра.
Имах книги, разходки, майка, която ми звънеше да пита дали съм яла.
Имах живот.
Да нямам Валентин в него не ми изглеждаше като бедствие.
Не отговорих.
Блокирах го.
После прибрах телефона.
— Какво каза? — попита Таня.
— Нищо, което изисква още от времето ни.
Тя ми подаде останалия кроасан.
— Тогава яж, преди да съм го довършила.
Разговорът с майка ми
Разказах на майка ми няколко дни по-късно.
Тя беше на седемдесет и осем и притежаваше способността да свежда най-сложните отношения до едно практично изречение.
Слушаше ме, докато чистеше ябълки.
Не коментира роклята.
Не попита колко килограма тежи Валентин.
Само каза:
— Значи той е дошъл да го харесаш, а не да те опознае.
Оставих чашата си.
— Точно така.
Тя кимна и продължи да реже.
— Това са различни работи.
После се замисли.
— Аз едно време ти говорех много да си любезна.
Усмихнах се.
— Помня.
— Е, любезна можеш да бъдеш и на тръгване.
Погледнах я.
Не знаех дали осъзнава колко много значи това за мен.
Вероятно осъзнаваше.
Майките понякога се преструват, че просто белят ябълки, докато тихо поправят по някое старо изречение.
Взех купичката и започнах да ѝ помагам.
След малко тя попита:
— А кафето поне хубаво ли беше?
— Второто беше прекрасно.
— Добре. Значи вечерта не е пропаднала.
Не спрях да ходя на пилатес
Следващата седмица отидох на обичайната си тренировка.
За миг, докато се преобличах, погледнах корема си в огледалото.
Имаше го.
Както и предишната седмица.
Както и много хубави неща в живота ми, които нямаха намерение да изчезват само защото някой непознат е изразил предпочитание.
Легнах на постелката.
Направих упражненията.
Поклащах се в една от позите и се засмях сама на себе си.
Не бях станала по-силна за седем дни.
Не бях отслабнала.
Не бях получила магическа увереност, която никога повече да не се разклати.
Просто бях отишла там заради себе си.
Харесваше ми как се чувствам след тренировка.
Това беше достатъчно.
На излизане жената, която обикновено беше до мен, ме попита дали искам да пием кафе.
Съгласих се.
Говорихме за книги, за работата ѝ и за кучето ѝ, което изяло половин пантоф.
Никой не оценяваше никого.
Беше забележително приятно.
Новият профил
След онази среща не изтрих приложението за запознанства.
Изкушавах се.
Щеше да е лесно да обявя, че всички са еднакви, да се обидя на целия свят и да си купя още една етажерка.
Етажерка така или иначе ми трябваше.
Но не исках Валентин да се превърне в човек, който определя какво ще правя оттук нататък.
Затова смених снимката си с по-нова.
Без филтър.
От една разходка, на която вятърът беше развалил прическата ми, а аз се смеех.
Смених и описанието.
Преди пишеше нещо безопасно:
„Обичам пътувания, хубава музика и приятни разговори.“
Истина.
Но толкова обща, че би могла да стои върху рекламна брошура за автобусна екскурзия.
Написах:
„На 52. Обичам дълги разходки, добри книги и разговори, в които и двамата участват. Не търся съвършен човек. Търся човек, с когото можем да бъдем истински.“
Таня го прочете.
— Малко сериозно е.
— Аз понякога съм сериозна.
— Добави нещо за кроасаните.
Добавих:
„На хубав кроасан рядко отказвам.“
Това вече звучеше като мен.
Човекът, който не бързаше да впечатлява
С Борис започнахме да си пишем около месец по-късно.
Беше на петдесет и четири.
На снимките изглеждаше на петдесет и четири.
Само това вече беше приятно начало.
Не ми написа, че съм „рядко срещана дама с излъчване“.
Попита ме за книга, която бях споменала.
Оказа се, че не я е чел.
Не се престори, че я познава.
Каза:
„Добре я рекламираш. Ще я потърся.“
После ми разказа как се е опитал да направи хляб и е получил предмет, с който спокойно може да се подпира врата.
Разсмя ме.
Не защото беше най-остроумният мъж на света.
А защото не изглеждаше ужасен от възможността да бъде смешен.
Когато ме покани да се видим, не изпитах онова нетърпение, с което човек понякога се хвърля към обещание за спасение.
Беше ми любопитно.
Това беше хубаво.
Любопитството е далеч по-удобен багаж за първа среща от надеждата, че този път най-после ще ти бъде поправен животът.
Друго кафе
Избрах друго кафене.
Не защото първото беше виновно.
Просто нямах желание да се състезавам със спомена си.
Борис пристигна две минути след мен.
Извини се.
Беше с обикновено яке и малко притеснено изражение.
Не приличаше на човек, който влиза да одобри кандидат.
Приличаше на човек, който също се надява срещата да мине приятно.
Седна.
Попита ме как е минал денят ми.
Отговорих.
Той ме изслуша.
После зададе въпрос, свързан с онова, което току-що бях казала.
Знам колко ниско може да прозвучи тази летва.
Но след Валентин ми се стори направо впечатляващо.
Говорихме за работа.
За родителите си.
За неуспешни опити да отглеждаме растения.
В един момент Борис ме прекъсна.
После веднага се усети.
— Извинявай. Довърши си мисълта.
Не изпитах желание да му връча награда.
Просто ми стана спокойно.
До него не трябваше непрекъснато да си извоювам място в разговора.
Роклята
Бях облякла същата рокля.
Не го бях планирала като символичен акт.
Просто ми харесваше.
Но когато се погледнах в огледалото, преди да изляза, осъзнах, че за първи път не чувам репликата на Валентин.
Чувах собственото си:
„Тази ми стои добре.“
По средата на срещата Борис каза:
— Много хубав цвят.
Погледнах ръкава си.
— На роклята ли?
— Да. Отива ти.
Благодарих.
Не последва препоръка.
Нямаше „само че“.
Не се оказа начало на списък с подобрения.
Беше комплимент.
Малък.
Свободен от условия.
И точно затова ми беше приятно да го приема.
Не последва сватба
За да не ви подвеждам: не се омъжих за Борис три месеца по-късно.
Не се оказа тайно заможен вдовец с къща край морето.
Не ми купи цветарски магазин.
И не разбра от пръв поглед всичко, което някога ме е боляло.
Видяхме се отново.
После още веднъж.
На една разходка спорихме за филм.
На друга се оказа, че той обича планината повече от мен, а аз предпочитам маршрути, по които има реална възможност за кафе.
Бяхме двама възрастни хора, които се опитват да разберат дали им е добре заедно.
Нямаше гаранции.
Но нямаше и кастинг.
Една вечер отмених среща, защото бях уморена.
Обясних кратко.
Той отговори:
„Почини си. Ще се чуем утре.“
Гледах съобщението и се усмихвах.
Не защото това доказваше, че е мъжът на живота ми.
А защото не трябваше да защитавам правото си на собствено състояние.
Беше хубаво начало.
Какво всъщност ме беше наранило
Няколко месеца след срещата с Валентин вече можех да разказвам историята спокойно.
Хората най-много се забавляваха на отговора ми.
„А аз харесвам възпитани мъже.“
Хубава реплика.
Радвах се, че съм я намерила навреме, а не под душа на следващия ден, както обикновено става с най-добрите отговори.
Но истинската промяна не беше в нея.
Беше в това, че си тръгнах.
Без да чакам разрешение.
Без да стоя още час, за да не изглеждам груба.
Без да се опитвам да го убедя, че тялото ми има право да съществува в сегашния си вид.
Не беше нужно да доказвам колко спортувам.
Какво ям.
Какви са изследванията ми.
Дори да не ходех на пилатес, пак не бях дошла на среща, за да получавам непоискани оценки.
Това разбрах най-ясно.
Не се защитавах добре, защото имах подходящите аргументи.
Просто не бях длъжна да се защитавам.
Финалът
В една слънчева събота седях с Таня пред същата пекарна, в която бях отишла след неуспешната среща.
Тя пиеше кафе.
Аз се опитвах да изям кроасан, без половината да се превърне в конфети върху палтото ми.
Телефонът ми светна.
Борис питаше дали съм свободна за разходка следобед.
Отговорих, че съм.
После прибрах телефона.
Таня ме погледна с онова изражение, което означаваше, че вече е измислила шега и само избира най-неподходящия момент да я каже.
— Е? Свали ли ги?
— Кого?
— Онези няколко килца, които ти препоръча великият специалист.
Погледнах кроасана.
После нея.
— Не съм проверявала.
Тя се засмя.
— Значи не си приела съвета.
Поклатих глава.
Беше ми приятно да седя там.
В рокля, която харесвам.
С приятелка, пред която не трябва да се представям.
С планове за следобеда, които мога да променя.
С тяло, което ме беше довело дотук през петдесет и две години, две операции, един развод, хиляди работни дни и немалко прекрасни вечери.
Не му дължах извинение заради един непознат мъж.
Отхапах още веднъж.
— Все пак свалих нещо — казах.
Таня повдигна вежди.
— Какво?
Изтупах трохите от палтото си.
— Задължението да се харесвам на човек, който не ми харесва.
Тя вдигна чашата си.
Чукнах моята в нейната.
После продължихме да говорим за съвсем други неща.
Валентин вече беше получил повече от достатъчно време.
