Цялото село плачеше — на младото момиче не му беше писано да дочака собствената си сватба. В красива булчинска рокля, но не пред олтара, а в ковчег… Никой не очакваше ТАКОВА…
В голямо и сплотено семейство в село край Троян растеше Теодора, която всички наричаха Теди.
Току-що беше навършила шестнайсет — възрастта на светлите мечти и големите планове за бъдещето.
Най-съкровената ѝ мечта беше един ден да облече бяла булчинска рокля с дълъг, ефирен воал. Представяше си дом, изпълнен с детски смях, и живот до човека, когото обичаше — Александър.
Съдбата ги беше срещнала неочаквано.
По-големият ѝ брат Иван доведе у дома свой приятел от казармата — високия и усмихнат Сашо.
Още от първата среща двамата се харесаха.
Последваха дълги телефонни разговори, вълнение преди всяко виждане и срещи, след които Теди се прибираше с усмивка, която не можеше да скрие.
А в навечерието на Петдесетница Александър пристигна със семейството си, за да поиска официално ръката ѝ.
Със сияещо лице и сърце, разтуптяно от щастие, Теди поднесе на сватовете приготвените везани кърпи.
Изглеждаше, че пред тях има само щастие.
Но скоро след радостния годеж в спокойния живот на семейството нахлу беда, за която никой не беше подготвен.
Здравето на младото момиче започна бързо да се влошава.
Отначало близките ѝ се надяваха, че всичко ще отмине.
После надеждата се смеси с тревога.
А накрая в дома им се настани онова тежко мълчание, в което хората се страхуват да произнесат на глас най-лошото.
Нито обичта на Александър, нито отчаяните молитви на семейството успяха да спрат бедата.
И дойде страшният ден.
Теди беше облечена в мечтаната си бяла рокля.
Същата, с която трябваше да тръгне към сватбата си.
Но вместо пред олтара и в обредната зала, тя пое по последния си път.
Цялото село излезе да я изпрати.
А онова, което се случи след това, никой не беше очаквал…
Когато Александър пристъпи към ковчега, майката на Теди се хвана за ръката на съпруга си.
Цялата сутрин беше гледала момчето.
То не беше плакало пред никого.
Стоеше до Иван с черно сако, което му беше малко широко в раменете, и държеше нещо под мишница.
Всички очакваха букет.
Или венчалната халка, която нямаше да бъде поставена на пръста на жива булка.
Но Александър извади жълта ученическа тетрадка.
Краищата ѝ бяха подгънати. На корицата имаше нарисувано слънце и малко куче с несъразмерно големи уши.
— Преди да я изпратим, трябва да прочета нещо — каза той.
Гласът му се прекъсна.
Преглътна и опита отново.
— Обещах ѝ.
Станка, майката на Теди, вдигна глава.
Не знаеше за никаква тетрадка.
Не знаеше и какво още може да чуе в ден, който вече ѝ беше отнел всичко.
Александър разгърна последните страници.
Първото изречение накара няколко души да заплачат още по-силно.
„Ако това се чете пред всички, значи не съм успяла да се върна.
Но, Сашо, моля те, не им позволявай да казват, че не съм живяла, защото не съм стигнала до сватбата.“
Момичето преди роклята
Теди беше шестнайсетгодишна и не се състоеше само от мечта за бяла рокля.
Майка ѝ щеше да осъзнае колко важно е това едва по-късно, когато хората започнаха да говорят за нея единствено като за нещастната булка.
Преди всичко Теодора беше момичето, което се прибираше с кални обувки, въпреки че сутринта беше обещало да върви по пътя.
Беше човекът, който не можеше да подмине ранено животно.
Който оставяше отворени книги на най-неподходящите места.
Който се караше с баща си, че не бива да изхвърля старите буркани, защото „ще потрябват за нещо“.
Имаше малко по-ниска оценка по математика, отколкото ѝ се искаше, и много по-високо мнение за собственото си пеене, отколкото брат ѝ Иван намираше за оправдано.
Искаше да стане ветеринарен лекар.
Това беше голямата ѝ мечта преди всичко останало.
От години събираше снимки на животни, изрязваше статии и записваше въпроси в жълтата тетрадка.
На една от страниците пишеше:
„Как се разбира дали кучето се страхува, или просто не те харесва?“
Под нея Иван беше добавил:
„При хората също е трудно.“
Теди се беше сърдила половин ден, че ѝ пише в тетрадката.
После беше оставила изречението.
Александър
Когато Иван доведе Александър за първи път, Теди не излезе веднага да ги посрещне.
Беше в двора, където се опитваше да настани едно бездомно коте в дървена щайга.
Котето очевидно не одобряваше проекта.
Александър чу ругатня, която момичето веднага замени с невинно:
— Ох!
Той се засмя.
После коленичи на няколко крачки от животното и попита:
— Трябва ли помощ, или само публика?
Теди го погледна изпод вежди.
— Ако ще ми казваш, че няма смисъл, по-добре публика.
Той не го каза.
Остана с нея, докато котето само реши да се приближи.
По-късно Станка забеляза как дъщеря ѝ гледа госта на Иван.
Не беше възхитена от перспективата.
Теди беше малка.
Александър беше на деветнайсет и вече се опитваше да подреди собствения си живот.
Но отношенията им започнаха бавно, с разговори, разходки и посещения, за които родителите знаеха.
Не бяха възрастни хора с готов дом.
Бяха двама млади души, които още нямаха представа колко различни неща могат да се случат между едно обещание и изпълнението му.
Годежът
Когато Александър дойде със семейството си да поиска ръката ѝ, баща ѝ Никола го изслуша с ръце върху масата.
После каза:
— Първо училището.
Теди отвори уста.
Той я изпревари.
— И не ми гледай така. Никой няма да те качва в кола за сватба, преди да си завършила и преди сама да можеш да решаваш как ще живееш.
Александър кимна.
— Съгласен съм.
Никола го погледна внимателно.
— Не е достатъчно да си съгласен днес, защото искаш да ме успокоиш.
— Знам.
Планираха сватбата за след време.
След пълнолетието ѝ.
След училището.
Без да отменят кандидатстването, за което Теди вече говореше толкова убедено.
Годежът беше обещание, не край на порастването ѝ.
Тя поднесе везаните кърпи, изчерви се и едва не разля кафето, защото всички я гледаха.
Вечерта, когато гостите си тръгнаха, седна до майка си на стъпалата.
— Много ли съм смешна?
Станка я прегърна през раменете.
— Не. Само не бързай да станеш всичко наведнъж.
Теди положи глава на рамото ѝ.
Тогава и двете мислеха, че имат достатъчно време.
Роклята
Не купиха роклята веднага.
Теди я видя случайно във витрината на малко ателие, когато отидоха в града за обувки.
Спря толкова рязко, че Станка направи още две крачки, преди да забележи.
Беше бяла, без много украса, с леки ръкави и малки копчета по гърба.
— Само да я видим отблизо — каза момичето.
Майка ѝ въздъхна.
И двете знаеха, че това означава да влязат.
Шивачката, възрастна жена на име Руска, не започна да ги убеждава.
Попита за кога е сватбата.
Когато разбра, че не е скоро, каза:
— Тогава няма защо да бързаме. Рокли ще има.
Но позволи на Теди да я пробва.
Момичето излезе иззад завесата босо, с коса, прибрана набързо с шнола.
Станка се разплака.
Теди веднага се притесни.
— Толкова ли е зле?
Руска се засмя.
Майка ѝ поклати глава.
Не взеха роклята този ден.
Но Станка я запомни.
По-късно този спомен щеше да стане толкова скъп и толкова болезнен, че тя дълго нямаше да може да минава по същата улица.
Първата умора
Първоначално Теди просто започна да се изморява.
Заспиваше след училище.
Отказваше разходки, които преди очакваше с нетърпение.
Една вечер не довърши вечерята си.
Станка сложи ръка на челото ѝ.
— Отдавна ли ти е така?
— Не знам.
Момичето се опита да се усмихне.
Казваше, че е от училището.
От многото неща.
От това, че не спи достатъчно.
Родителите ѝ я заведоха на преглед.
После на още един.
Последваха изследвания, пътувания и онези разговори в коридори, след които възрастните влизат в стаята с прекалено подредени лица.
Теди го забелязваше.
Разбираше, че нещо не е обикновено, много преди всички да успеят да го произнесат.
Когато лекарите назоваха тежкото заболяване и обясниха, че лечението ще бъде продължително и трудно, тя първо попита:
— Ще мога ли да уча?
Станка си спомняше въпроса години наред.
Не за сватбата.
Не за роклята.
За училището.
Болничните дни
Семейството не остана само с молитви.
Търсеше лечение, следваше указанията на лекарите, пътуваше, задаваше въпроси и се опитваше да разбира онова, което страхът правеше трудно за чуване.
Иван караше колата.
Никола уреждаше пари, отпуски и документи.
Станка беше до дъщеря си толкова често, колкото можеше.
Александър идваше след работа или в почивните дни.
Не носеше всеки път цветя.
Понякога носеше зарядно.
Понякога учебник.
Веднъж донесе възглавница, защото Теди се беше оплакала, че болничната я дразни.
Имаше дни, в които тя се радваше да го види.
Имаше и дни, в които му казваше да си тръгне.
Беше ядосана.
Беше уморена.
Не искаше винаги да бъде благодарната болна, която посреща всички с усмивка.
Александър се учеше да не приема всяка нейна рязка дума като отхвърляне.
Веднъж седя до вратата половин час, докато тя плачеше вътре с майка си.
После Теди сама го повика.
Не се извини веднага.
Подаде му края на одеялото, който беше паднал на пода.
Той го оправи.
Това беше достатъчно за момента.
Жълтата тетрадка
Започна да пише в нея по-често.
Не само за животни.
Понякога списъци.
Какво да попитам лекаря.
Какво да кажа на Рада, когато се обади.
Кои книги да ми донесе Иван.
На една страница беше записала:
„Нещата, които ме дразнят.“
Списъкът беше дълъг.
Хората, които говорят за нея, докато тя е в стаята.
Изречението „Ти си силна“.
Посетители, които очакват да бъдат успокоени.
Станка видя страницата случайно и първо се обиди.
После я прочете отново.
На следващия ден, когато една роднина започна да обяснява колко смело се държи Теди, майка ѝ внимателно смени темата.
Попита дъщеря си дали иска да гледат нещо.
Теди я погледна.
Разбра.
Не каза благодаря.
Само се премести, за да ѝ направи място на леглото.
Станка седна.
Гледаха глупаво предаване и за двайсет минути никой не трябваше да бъде смел.
Планът за стаята
В селското читалище имаше малка стая, пълна със стари шкафове, кашони и книги, които никой не подреждаше.
Теди отдавна искаше тя да стане място за децата.
Не нещо голямо.
Маса за рисуване.
Рафтове.
Книги, които могат да се вземат без притеснение.
Беше започнала да говори за това още преди да се разболее.
С Рада бяха събрали няколко кашона.
После всичко беше останало настрани.
В болницата Теди отново отвори страниците с плана.
Нарисува къде да стои масата.
Написа, че прозорецът трябва да може да се отваря лесно.
Че малките деца не бива да чакат някой възрастен да им даде молив.
Че трябва да има и книги за животни, „но не само онези, в които всички котки са розови“.
Когато Александър попита защо се занимава с това сега, тя сви рамене.
— Защото ми е интересно.
После го погледна по-сериозно.
— И защото не искам всеки разговор да е за болестта ми.
Той прибра листа с мерките в джоба си.
Разговорът за роклята
Състоянието ѝ се влоши въпреки лечението.
Не изведнъж.
Не по начин, който семейството можеше да посочи с един ден.
Имаше надежда, после разочарование, после нов план и ново чакане.
Теди започна да говори по-рядко за бъдещето.
Не защото беше спряла да го иска.
Защото вече се страхуваше да го произнася пред хора, които веднага започваха да плачат.
Един следобед попита майка си за роклята от витрината.
Станка се усмихна прекалено бързо.
— Ще има време за рокли.
Теди не отвърна.
Погледна я дълго.
После каза:
— Мамо, понякога искам да мога да ти кажа нещо страшно, без да трябва веднага да го поправиш.
Станка седна.
Хвана ръката ѝ.
Този път не я прекъсна.
Момичето призна, че се страхува да не успее да облече роклята никога.
Руска я донесе няколко дни по-късно.
Не за погребение.
За една жива Теди, която искаше да я види отново.
Снимката без воал
Облече я у дома, в един от дните, когато беше достатъчно добре да се прибере.
Беше отслабнала.
Руска направи няколко временни поправки.
Станка искаше да сложат воала.
Теди поклати глава.
— Не днес.
Излезе в двора.
Александър стоеше до черешата и за миг не успя да каже нищо.
Тя се усмихна.
— Ако започнеш да плачеш, ще се върна да се преоблека.
Той се засмя, макар че очите му бяха мокри.
Иван ги снима.
Не подредени като младоженци.
Седнали на стъпалата, с котката между тях.
На една снимка Теди беше свила крак под роклята, а Александър гледаше животното, което се опитваше да захапе копчето на ръкава му.
Тази снимка остана любимата на Станка.
Не защото приличаше на сватба.
Защото дъщеря ѝ изглеждаше като себе си.
Последното обещание
Тетрадката даде на Александър, когато за последен път беше достатъчно добре за дълъг разговор.
Помоли го да я прибере.
После каза:
— Ако се оправя, ще си я искам обратно. Да не вземеш да я пазиш като някаква реликва.
Той кимна.
Не искаше да пита какво има вътре.
Тя го накара да я погледне.
— Искам обещание.
Александър се напрегна.
Беше готов да обещае всичко.
Че ще я чака.
Че няма да обича друга.
Че ще запази стаята такава, каквато е.
Теди сякаш видя това по лицето му.
— Не ми обещавай да си нещастен.
Той поклати глава.
— Не говори така.
Тя стисна ръката му.
— Не знам как да говоря иначе, без всички да ме спирате.
Дълго мълчаха.
После тя му показа последните страници.
Не поиска той да ги прочете пред нея.
Само да обещае, че ако се наложи, няма да ги скрие от родителите ѝ.
Денят
Теди почина в болница, с хората, които се грижеха за нея, и с близките си наблизо.
Няма красив начин да бъде разказан този ден.
Нищо не го прави по-приемлив.
Не беше урок, изпратен на семейството.
Не беше доказателство, че любовта им е била недостатъчна.
Беше смъртта на шестнайсетгодишно момиче, което искаше още време.
Станка дълго не можеше да реши с какво да я облекат.
Всяка дреха носеше спомен.
Училищната блуза.
Любимата жилетка.
Роклята.
Накрая избраха бялата рокля, след като си спомниха разговора, в който Теди беше казала, че иска тя да бъде нейна, независимо дали ще има сватба.
Но не сложиха воал.
Не направиха от сбогуването венчавка, която момичето не е поискало.
Тя беше тяхната дъщеря.
Сестрата на Иван.
Приятелката на Рада.
Любимата на Александър.
Не само булка, която не е стигнала до олтара.
Думите пред всички
Александър четеше бавно.
На места спираше.
Иван застана до него, но не взе тетрадката.
Остави го да продължи сам.
„Мамо, знам, че ще искаш да прибереш всичко мое, за да не се загуби. Но моля те, не превръщай стаята ми в място, в което никой не може да влезе.
Дайте книгите, които вече не ви трябват. Само тетрадката я запазете, защото вътре има и много глупости, които не искам цялото село да чете.“
Няколко души се усмихнаха през сълзите.
Станка закри очите си.
Това беше гласът на дъщеря ѝ.
Не тържествен.
Не съвършен.
Нейният.
„Тате, не казвай, че няма защо да оправяш двора. Искам да го оправяш. И да не режеш черешата, само защото под нея ще ти е мъчно.
Иване, ще ти се сърдя за кучето, ако го храниш само с каквото остане. Знаеш кое куче имам предвид.“
Брат ѝ издиша рязко и се обърна настрани.
Бездомното животно, което Теди беше започнала да храни, стоеше същата сутрин пред портата.
Писмото до Александър
Той обърна страницата.
Ръцете му трепереха.
„Сашо, не искам да обещаваш пред хората, че никога няма да се ожениш.
Ако някой ти каже, че това е най-голямата любов, не му вярвай.
Аз исках живот с теб. Исках да се караме за глупости. Да видя дали наистина ще оставяш чорапите си навсякъде, както твърди брат ми.
Ако не мога да имам този живот, не искам да вземам и твоя.“
Александър спря.
Тетрадката се отпусна в ръцете му.
За няколко секунди никой не се движеше.
После той продължи:
„Не ти казвам да спреш да ме обичаш. Не знам дали човек може да заповядва на това.
Само не прави от мен причина да не обичаш нищо друго.
И ако можеш, довърши стаята в читалището. Не с голяма табела. Просто да има къде децата да отидат, когато навън вали.“
Тогава цялото село заплака по друг начин.
Не само за сватбата.
За момичето, чиито желания бяха много повече от бяла рокля.
След погребението
На следващия ден Станка не стана от леглото до обяд.
Никола излезе в двора и седна на пейката.
Иван обикаляше между къщата и работилницата, без да довършва нищо.
Александър се върна у дома и остави сакото на пода.
Нито един от тях не започна веднага да изпълнява желанията от тетрадката.
Не бяха получили задача, която ще ги излекува.
Бяха загубили Теди.
Имаше дни, в които писмото ги успокояваше.
Други, в които ги ядосваше.
Станка веднъж каза:
— Как е могла да мисли за нас, докато ние не можахме да я задържим?
Никола я прегърна.
Не ѝ обясни, че трябва да бъде благодарна за думите.
Остави я да плаче.
След време тя започна да отваря стаята на дъщеря си.
Първо само прозореца.
После изми пода.
После седна на леглото и прочете една от книгите, които Теди беше оставила недовършени.
Не изнесе всичко.
Но не заключи.
Стаята в читалището
Започнаха през пролетта.
Не с откриване на фонд.
Не с голямо събитие.
Иван и Александър отидоха да видят покрива, защото в единия ъгъл течеше.
После Никола донесе инструменти.
Рада се появи с два кашона книги и с убеждението, че момчетата изобщо не разбират как трябва да изглежда една стая за деца.
Спориха.
За цвета на стените.
За рафтовете.
За това дали старият стол може да бъде спасен.
Теди вероятно щеше да спори най-много.
Мисълта ги караше ту да се смеят, ту да млъкват внезапно.
Станка първоначално отказваше да отиде.
После една събота се появи с пердета.
Не бели.
Жълти.
— Да не изглежда като болница — каза.
Никой не я попита защо плаче, докато ги закачва.
До прозореца сложиха маса.
На ниските рафтове — книги и моливи.
В един ъгъл оставиха място за кашоните, които непременно щяха да се появят.
Първото дете
Когато стаята беше готова, не направиха тържествена церемония.
Отвориха вратата в един дъждовен следобед.
Първо влезе малко момче с мокри обувки.
Попита дали може да рисува.
Рада му даде лист.
После дойдоха още две деца.
Едното поиска книга за коне.
Станка замръзна за миг.
Теди имаше точно такава.
Беше я чела толкова много, че корицата се беше отделила.
Никола я беше залепил.
Книгата стоеше на рафта.
Станка я взе и я подаде.
Момичето каза благодаря и седна до прозореца.
Тя излезе за няколко минути в коридора.
Александър я последва.
Не говориха.
После Станка избърса лицето си.
Върна се вътре и попита дали някой иска чай.
За първи път след смъртта на дъщеря си правеше нещо, което не беше само оцеляване до следващия час.
Това не намали липсата.
Но даде място и на друго.
Годините на Александър
Той не започна нов живот веднага.
Няколко години не можеше да говори за Теди с човек, който не я е познавал.
Струваше му се, че всяко обяснение я прави по-малка.
Като че ли трябва да я събере в едно изречение:
„Имах годеница, която почина.“
А тя беше много повече.
Работеше.
Виждаше се с Иван.
Помагаше в читалището, когато можеше.
Понякога отиваше на гроба ѝ и говореше.
Понякога просто стоеше.
Не беше длъжен всеки път да се връща с ново разбиране за живота.
С времето започна да се смее по-често.
После се почувства виновен за това.
Една вечер го каза на Иван.
Братът на Теди дълго гледа чашата си.
Накрая отвърна:
— И аз.
Това беше всичко.
Но Александър вече не беше сам в онова чувство, че радостта може да изглежда като предателство.
Жената, която срещна
Когато години по-късно срещна Милена, не се влюби веднага.
Първо разговаряха.
Работеше в съседен град и идваше при родителите си през почивните дни.
Тя научи за Теди от него, не от чужди намеци.
Не се опита да се състезава със спомена.
Но и не прие да живее в постоянна сянка.
Веднъж, когато той за пореден път отмени среща, без да обясни защо, Милена каза:
— Мога да разбера, че ти е трудно. Не мога да знам какво става, ако не ми говориш.
Александър дълго мисли над това.
Не беше достатъчно Теди да му е дала разрешение да продължи.
Той сам трябваше да се научи как.
Когато решиха да се оженят, отиде при Станка и Никола.
Беше по-притеснен, отколкото при първото искане на ръка преди години.
Станка го изслуша.
После го прегърна.
Плака.
И се зарадва.
Тези чувства не се изключваха.
Втората сватба
Станка дълго избираше дали да отиде.
Не защото беше против Милена.
Защото се страхуваше от самия ден.
От музиката.
От роклята.
От мястото до Александър, на което някога си беше представяла дъщеря си.
Накрая отиде.
С Никола.
Иван седеше до тях.
Когато младоженците влязоха, Станка усети как болката се надига с позната сила.
Стисна ръката на мъжа си.
После погледна Милена.
Тя не беше откраднала ничий живот.
Стоеше до човека, когото обичаше, и беше притеснена като всяка булка.
След церемонията дойде при тях.
Станка я прегърна.
Не ѝ каза да бъде щастлива и вместо Теди.
Това би било нечестна тежест.
Каза ѝ само:
— Радвам се, че сме тук.
После се обърна към Александър.
Той разбра.
Вечерта тя остана до края.
Не танцува много.
Но когато Никола я покани, стана.
Името на стаята
Минаха години.
Децата в читалището пораснаха.
Дойдоха други.
Някои знаеха историята.
Други само бяха чували за момичето, заради което се е появила жълтата стая.
На вратата нямаше голяма паметна плоча.
Имаше малка рисунка на слънце и надпис:
„Стаята на Теди.“
Вътре се говореше шумно.
Понякога се губеха моливи.
Книгите се връщаха със сгънати страници.
Рада се ядосваше, после ги оправяше.
Никола идваше да затегне някой винт.
Иван сменяше изгорелите крушки.
Станка понякога четеше на малките.
Не всеки ден.
Имаше дни, в които не можеше да влезе.
Никой не я обвиняваше.
Паметта не беше работа на пълен ден.
А обичта не се измерваше с това колко пъти е успяла да понесе едно и също място.
Жълтата тетрадка
Тя остана в къщата.
Александър я върна на Станка след погребението.
Майката дълго я държеше в шкаф.
После започна да я отваря.
Не винаги последните страници.
Понякога списъците с въпроси.
Рисунките.
Гневните бележки.
Една недовършена история за куче, което решава да стане кмет, защото хората не управляват достатъчно разумно.
На тази история Станка винаги се смееше.
После понякога плачеше.
Имаше страници, за които не разказваше на никого.
Теди беше пожелала част от глупостите ѝ да останат лични.
Майка ѝ уважаваше това.
В тетрадката не живееше само момичето, което е знаело, че може да умре.
Живееше и онова, което е било убедено, че ще има време да довърши всичко.
И двете заслужаваха да бъдат помнени.
Бялото и жълтото
След години една млада жена, дошла в селото по друг повод, попита Станка дали е вярна историята за булката.
Станка беше на двора.
Поливаше цветята.
Първо не отговори.
После остави лейката.
— Вярно е, че погребах дъщеря си в бяла рокля.
Жената се смути.
Станка продължи по-меко:
— Но ако ще разказваш за нея, не започвай и не свършвай само с роклята.
Покани я в къщата.
Показа ѝ снимката от стъпалата.
Теди, Александър и котката.
После жълтата тетрадка.
После я заведе до читалището.
В стаята едно момиче четеше на по-малкото си братче. Други две деца спореха за флумастер.
Прозорецът беше отворен.
Пердето се движеше леко.
Станка застана на прага.
За миг отново си представи как дъщеря ѝ влиза, оставя раницата си на пода и започва да се кара, че някой е сложил книгите на грешния рафт.
Споменът заболя.
После едно от децата я видя.
— Лельо Станке, може ли още листове?
Тя кимна.
Отиде до шкафа и отвори вратата.
Имаше.
Теди не беше дочакала сватбата си.
Не беше завършила училище.
Не беше станала ветеринарен лекар.
Нищо от сътвореното след нея не можеше да замени тези липси.
Но животът ѝ не беше празно място преди една несъстояла се церемония.
Беше имало момиче.
С характер.
Със смях.
С обич.
С много недовършени страници.
Станка подаде хартията и остана още малко до отворения прозорец.
Отвън се чуваха стъпки, кучешки лай и колелото на Иван, което отново скърцаше.
Вътре някой започна да рисува слънце.
Бялата рокля беше останала в земята.
Жълтата тетрадка беше останала при тях.
А стаята беше пълна с живот.
